Христофор Караджов: Можем да дадем смисъл на нещата, които ни се случват

48-годишният Христофор Караджов е преподавател по журналистика в California State University в Лонг Бийч, Калифорния. Преди да замине за САЩ преди повече от 20 години, работи в България във вестниците „24 часа“ и „Стандарт“ и списание „Сега“. В САЩ защитава докторат. През януари 2012 г. след инцидент със ски остава на инвалиден стол. Година по-късно преподава отново в университета, шофира и живее активно.  Фори е и автор на „Жената днес“. 

Казваш, че разликата между живота и смъртта понякога е 10 сантиметра и няколко стотни от секундата. Какво се случи с теб?

Малшанс, това се случи. Разликата понякога е много тънка. В моя случай 10 сантиметра по-нагоре може би щяха да ме убият на място или да ми парализират и ръцете, а 10 сантиметра встрани щяха да ми донесат само охлузване на плешката. Случи ми се това, че по време на свободно каране след една тренировка през януари 2012 г. изтървах канта на ската си на завой. Хлъзнах се по хълбок с голяма скорост, извъртях се от инерцията и се забих директно с гърба си в едно дърво. Това промени живота ми завинаги. Не мога да се сърдя на никого, дори на себе си, за тази елементарна техническа грешка. Като скиор съм падал стотици пъти, но не си бях чупил и малкото пръстче до онзи зимен ден през 2012 г. Не съм фаталист, просто отбелязвам колко случайно е всичко понякога.

Говорили сме си, че ако бе ударил това дърво нейде в планината в България, надали щеше да си жив днес. Как действа американската система за спешна помощ в такива случаи?

Не мога да си изграждам хипотези, защото нейде в планината в България можеше и да не съм се ударил така. Иначе да, системата сработи безупречно, за да бъда евакуиран. От под дървото – в шейната на моите колеги от ски патрула, в линейка, в хеликоптер, в болницата, където ме оперираха десетина часа. Между другото, хеликоптерната евакуация струваше 30 хил. долара според изпратената сметка. За щастие, здравната ми застраховка ги покри, но можеше и да не съм такъв късметлия. Операциите, рехабилитацията, всичко след това клонят към милион и нещо. Америка е свирепо място за хора без здравна застраховка, макар че дава първокачествена медицинска помощ. Страна на контрастите и противоречията.

 

По-малко от година след инцидента се върна на работа – като преподавател по журналистика в California State University в Лонг Бийч.  Какво ти костваше това?

Костваше ми намиране на начин да адаптирам всичко около себе си, така че да мога да работя отново. Университетът ми помогна доста, мога само да бъда благодарен. Да речем, преустроиха офиса ми, така че да имам лесен достъп до него. Имам асистент, който ми помага с понякога тривиални задачи като сваляне на книги от високи рафтове, носене на аудио- и видеооборудване и други такива. Инвалидността ми има много невидими аспекти, които не се поддават на лесно решение обаче. Например болката, която е причинена от разбитите нерви в гръбначния стълб, е постоянна и на моменти изключително силна. Ако взимам лекарства за нея, главата ми не е на мястото си – спи ми се, забравям, не мога да се съсредоточа. Не мога да си го позволя като професор, и затова трябва просто да я търпя. Повечето хора, включително моите студенти, дори не го забелязват, защото обикновено съм активен, с усмивка и често подхвърлям шеги в класната стая. За болката знаят само близките ми приятели. Те ме понасят и в моментите, когато се оплаквам, които не са чак толкова чести. Но изискванията към мен са като към всеки друг колега – никой не ме извинява от задълженията ми като преподавател само защото съм в инвалидна количка. Понякога е трудно, не само заради проблемите с мобилността, а по чисто медицински причини. Трябва да имам план за всичко. На вас едно посещение в тоалетната може да ви отнеме 3 минути. При мен е 20 и трябва да имам нужните катетри и други материали. Това време трябва да е разчетено. Неслучайно между две трети и три четвърти от хората с гръбначни травми са безработни, дори в държава като САЩ, където не може да бъдеш дискриминиран заради нещо такова. Щастлив съм, че имам академична позиция, а не работя в строителството, примерно.

Какви курсове водиш? От какво се вълнуват бъдещите журналисти в САЩ в днешни дни?

Водя класове по медийно право, по международни медии и по репортерство. Студентите ми са както навсякъде – има по-будни, има по-бавни, има по средата. Голяма част от тях гледат към кариери в пъблик рилейшънс и рекламата, защото там ще получават повече пари отколкото в журналистиката. Нормално е. Много се интересуват от спортна журналистика и от работа, свързана с развлекателната индустрия. Все пак сме на един хвърлей място от Холивуд. Аз обичам студентите си и се отнасям с уважение към тях. Надявам се и те да ми отвръщат със същото. Аз съм един от малкото професори, които слагат вратовръзка, когато са в лекция. Това някак си ме настройва на работна вълна, а и студентите го приемат като уважително отношение към тях и към материята, която преподавам. Забелязват го, казвали са ми! Вярно е, че надолу съм с дънки, но това е само защото все пак седя в инвалидна количка по цял ден и всеки друг вид панталон се скапва за нула време.

Стотици хора, включително твои студенти, се възхищават на силата на духа ти да продължиш да живееш по същия начин, без компромиси. Откъде черпиш тази сила? Какво си мислиш сутрин при събуждане?

Не обичам да “вдъхновявам” другите. Сутрин със сигурност не скачам пълен с енергия да променям света. Дори напротив, обичам да се излежавам. Аз съм нощен човек и сутрините винаги са ми били трудни. Не съм Балзак, но като него прекарвам доста време в леглото, защото там ми е най-удобно да работя. Обличането си е сложен процес. Не мога да го обясня, но си представете как си нахлузвате панталона, ако две трети от тялото ви не работят. Учил съм се движение по движение как да го правя, докато намеря най-подходящия вариант. Щом се задвижа обаче, денят тръгва. В началото ми беше трудно да изкарам повече от няколко часа активно. Уморявах се, примирах от болка, исках да се прибера и да си легна. Сега съм свикнал, случва ми се да съм в университета от 10 сутринта до 10 вечерта – лекции, срещи, оценяване на студентски работи, четене, писане на научни материали, журналистика. Да, професорите в САЩ работят доста. Вярното ми куче Ари, което е медийна звезда, търпеливо лежи на пода в офиса ми и чака да свърша, за да се приберем вкъщи. И на следващия ден отново, като трябва да си предвидя време да си напазарувам, да отида да спортувам, да изчистя вкъщи. Няма кой да ме отмени – ако аз не свърша нещо, то не се случва.

Вярващ ли си? Ако да, в какво вярваш?

Не, не съм. Не съм агностик, както е модерно да се казва, и което за мен си е донякъде страхливо. Просто не вярвам религиозно във висша вселенска сила, не се впечатлявам от облога на Блез Паскал повече, отколкото от летящия чайник на Бъртран Ръсел. Това не значи, че съм пълен нихилист и циник, разбира се. Напротив. В САЩ често може да се чуе изразът “Всичко се случва със смисъл” (Everything happens for a reason). Имат се предвид предимно лошите неща, защото рядко някой търси философски оправдания за хубавите. Разбирам го чисто психологически, но винаги отговарям, че не всичко има смисъл и понякога събитията в живота ни са случайни, непредвидими и неприятни. Вярвам обаче, че ние можем да се опитаме да дадем смисъл на нещата, които ни се случват, и това е важно да се помни!

Какво те прави щастлив?  

Щастието е правилната концентрация на серотонин, хормони, или захар в кръвта, нали? Аз съм позитивен човек и нямам особена заслуга за това, освен че го отбелязвам с радост. Не помня да съм бил в лошо настроение по-дълго от 2-3 дни, макар че си имам мрачните моменти. Но колкото и да ми е потиснато, някак си всичко винаги се избистря. Не съм различен от другите хора – любовта, успехът, пътуването, добре прекараният ден, и много други неща могат да ме направят щастлив за по-дълго или по-кратко време. Едно от най-щастливите ми усещания беше моментът, в който отново полетях миналото лято. Когато моят “Еърбъс” се отлепяше от пистата в Лос Анджелис, направо се разревах от удоволствие. Сега летенето ми е нещо нормално, не мога да си представя колко много се притеснявах да мина през цялата процедура за пръв път след травмата си. Щастлив съм, че има хора, които вярваха, че мога.

Същото беше с шофирането – година и половина след инцидента ме беше шубе да опитам адаптирания си автомобил, разчитах на други хора да ме разкарват насам-натам, взимах и отлично организирания градски транспорт в Лонг Бийч. Но Америка не е държава, където можеш да водиш нормален живот, без да шофираш. И накрая се престраших, започнах да карам с ръчното управление, а седмица по-късно хвърчах по завоите в планината, за да отида на банкет на колегите от ски патрула. Те станаха прави да ми ръкопляскат – зала, пълна с хора, които са виждали какво ли не в живота си. Беше страхотно усещане. Не съм се спрял от тогава.

Наскоро ми каза, че ти предстои нова операция на гръбначния стълб в близките месеци. Защо се налага? Тя коя поред ще е след инцидента?  

Уф, ами, като гръбначна операция ще ми е “само” третата. Иначе имам 8-9 за последните две години и половина, вече им загубих сметката, по различни поводи. Свикнал съм. Тази операция още не е 100% сигурна, но вероятно ще се наложи, за да се стабилизира гръбнакът под титановата арматура, която обхваща почти цялото му продължение. Както се оказва, и това не е достатъчно, защото човешкото тяло може да се износва по безброй интересни начини. Ще го преживея, но май ще ми разбърка плановете за пътуване, включително и до България.

Ти беше човек, запален по всякакви спортове от малък – познавам те от 30-ина години. С какво и как заместваш тази си страст сега?

Спортът се замества само с друг спорт. Минимум три пъти седмично съм в рехабилитация и фитнес, имам машина за упражнения и вкъщи (нещо като стационарен велосипед за ръце). Карам колело с ръчни педали, но за него ми трябва помощ да се кача и да сляза, което не е толкова лесно, ако живееш сам като мен. Карал съм адаптивни ски, играл съм баскетбол, бадминтон, тенис на маса. Смятам да се хвана по-сериозно с гребане и стрелба с пистолет, дори да се състезавам в параолимпийските им варианти. И, разбира се, съм щастлив да живея на място, където мога да бъда навън през всеки сезон. Това е изключително важно за мен! Проблемът ми е по-скоро не толкова, че няма спортове, които да практикувам, а че трябва доста да внимавам. Една елементарна травма на рамото, лакътя или китката може да ме превърне от 100% независим в 100% зависим за нула време. Заради това се придържам към много строга рехабилитационна програма и постоянно работя върху стабилизиращите мускули в рамото и гърба, например. Приемам много сериозно сигналите и предупрежденията, които тялото ми изпраща. Друго нямам.

От няколко месеца на сайта www.youcaring.com тече кампания за теб, която събира средства за първоначална вноска за купуването на апартамент в Лонг Бийч. Много приятели и непознати хора вече се включиха в нея. Други обаче недоумяват защо трябва да се събират пари за дом, нали работиш. Как се стигна дотук?

Истината е много проста: цените на имотите в моята част на Калифорния са колосални. Уви, сам, с моята професорска заплата и всичките си медицински разходи не мога да си позволя да си купя апартамент или къща и да ги адаптирам според нуждите си. Живея под наем и апартаментът ми има нов собственик, който за разлика от предишния е безотговорен по отношение на поддръжката на имота, но пък вдига наемите драстично. На практика мога да остана на улицата с 30-дневно предизвестие, което не е хубаво усещане. Затова приятели, включително бившата ми съпруга, ме убедиха, че е време да търся свое място, колкото и да е скъпо. Събирам пари за плащане на първоначалната вноска, след което ще имам ипотека. Този процес ще отнеме време, знам. Трудно е да обясня колко ограничен е изборът на жилище в региона ми, но нямам и особен избор къде да отида. Работата ми е тук, докторите ми са тук, животът ми е тук.

Искам подкрепата на хора, които могат и смятат, че трябва да ми я окажат. Не прося, не съм отчаян, а търся нормално човешко съдействие в ситуация, която е трудна за мен. Страхотно съм благодарен, че толкова много хора се отзоваха досега. Подкрепата от приятели, познати и непознати ми дава ценното усещане, че някой наистина държи на мен. Питаше ме по-горе за мотивацията: ето, това ми дава сили да бъда активен и да преодолявам препятствията. Това не е просто красива фразеология – по някакъв начин смятам, че не мога да разочаровам всички тези хора, които вярват в мен. И заради това си струва да се боря.