Народната мъдрост разказва, че мечката от приказката бързо забравила раната, която дърварят ѝ нанесъл с брадвата, но паметта ѝ никога не излекувала лошата дума, която ѝ казал. Явно обаче народът не е чак толкова мъдър, щом крепи голяма част от семействата на два извратени стълба: „бие ме, значи ме обича” и „щом не посяга, всичко е наред”. И докато за физическото насилие се говори все повече (в никакъв случай достатъчно), вербалната агресия остава скрита, покрита и добре прикрита. А както знаем от Малкия принц, същественото е невидимо за очите. Душевните синини и отоци нито се показват, нито се доказват.
Постоянно нанасяме и понасяме психически поражения с най-достъпното и най-лесното за употреба оръжие – думите и отношението зад тях. За да теглиш на някого един бой, се иска да го превъзхождаш физически. За да го убиеш с едно изречение, е достатъчно да ти е остър езикът. И ако, верни на клишето, сме свикнали мъжката половина на човечеството да е по-силната, по-логичната и други разни по-та, то с психическите войни жените най-сетне могат да се радват на равенство между половете.
Нещо повече:
психо-емоционалното насилие в много случаи е еднополово
Фолклорът, а и съвременният хумор изобилстват от емпирика в потвърждение на тази теза. От уста на уста и от клавиатура на клавиатура се носят стотици анекдоти за „любовните” отношения между свекърви и снахи. Литературата и киното изобилстват от истории за бащи и синове в тежки, патологични връзки, с които по една или друга причина не се шегуваме така духовито. Все пак това са мъжки работи.
А в живия живот има от всичко – насилие на мъже над мъже, на жени над жени, на мъже над жени, на мъжете и жените над децата. Общото във всички разновидности е, че винаги има един, който нанася, и друг, който понася. Един, който е там горе, и друг, който е там долу.
Сборът на тези два компонента е еднозначна, безполова борба за власт.
В борбата за власт винаги един смята, че по силата на някакви обстоятелства – пол, възраст, социален статус или роля в някаква конкретна ситуация и среда, има предимства и правомощия над друг. Вместо здраво и адекватно да гради, садистично и опустошително руши. И така се самоутвърждава в собствените си очи.
Но за разлика от боя, където е видимо с невъоръжено око кой бие и кой е бит, психическото насилие обикновено е добре маскирано зад
свръхобгрижване, добри намерения, „аз правя най-доброто за теб”
Този ред е съставен от интелигентни евфемизми за контрол, чувство за вина, омаловажаване. Когато актьорите в този филм на ужасите не са толкова добри, говорим за откровени и директни обиди, унижения, крясъци. В съвсем отделна категория е мълчанието – пълната дисквалификация на другото човешко същество.
Достатъчно е да се заслушате в разговорите в градския транспорт, за да чуете как баща нарича сина си „кръгъл идиот“. Или кротко да вечеряте в панелното си жилище на фона на бесните викове на съседа, който не харесва гозбата на жена си. Или да се сетите за колегата от другото бюро, който никога не се присъединява към компанията за едно питие след работа, защото неговото „миличко” следи до минутата кога се прибира.
Контрол е всяко ограничаване на личната свобода на индивида. Не само физическата. Нашият контрол е онзи, скритият зад прекомерната грижа, който кара съпругите да се държат с мъжете си като със синове, а съпрузите да търсят сметка на жените си за всяка минута, прекарана извън дома. Контролът е желанието да си отгоре, да си нещо повече, да подчиниш чуждото действие на своята воля. Да всяваш страх и да създаваш зависимост. Но и той, като всяка монета, има повече от една страна. На контрола му трябва обект. Няма обект, няма контрол. Кой сега е зависим?
Чувство за вина – най-гнусното, което едно човешко същество може да образува на друго. Най-обременяващото – да си отговорен за нещо и някого извън теб. Все едно си Господ-Бог, че да имаш власт над чуждите живот и смърт, над чуждите щастия и нещастия. „Ако ме оставиш, ще се самоубия” е репликата, която убива душевно не онзи, който я произнася, а онзи, който я чува. Защото го оставя с усещането, че държи в ръцете си живота на другия, без да го иска.
Това зло обаче има и друго лице. Лицето на родителите, които декларират, че знаят и искат само най-доброто за децата си, че правят всичко за тях, че жертват себе си за благото на наследниците. Това е началото на една абсурдна логика, която слага избора за размножаване и обгрижване в ръцете на децата, а не на родителите. Рано или късно тази семейна констелация завършва с „Аз направих всичко за теб, а ти как ми се отблагодаряваш? Вдигаш си чукалата и ме оставяш!” Сякаш някой ги е молил. Така вместо със зрели и самостоятелни личности,
на финала разполагаме с инфантилни хора, които не смеят да се задвижат напред към живота,
вързани с пъпна връв за миналото и решенията на родителите си.
Обиди, унижения и омаловажаване. Не, не е нормално мъж да нарича жена си „крокодил”, нито майка да се обръща към дъщеря си с „табуретка”. Не е нормално баща да казва на сина си, че е пълен неудачник, нито мъжете да се обиждат един друг на „женчо” или на женски полов орган. Обидните думи, унизителното отношение и коментарите, принизяващи личността, бавно, но сигурно подронват вярата на човека в собствената му стойност, компрометират автентичното му самочувствие и унищожават самоуважението му. До степен на пълно афективно корабокрушение и неспособност да води пълноценен живот.
Но този комплект „психически оръжия” е толкова широко и нависоко разпространен, че дори не си даваме сметка за подривното му въздействие върху качеството на битието ни. Подминаваме с вяла усмивка уж шеговити изказвания и иронични подмятания, но никога не си задаваме въпроса какво се случва във вътрешния свят на пухкавото момченце, което в началното училище всички са наричали „тутманик”. Нито как се вижда в огледалото жената, към която съпругът на галено уж се обръща с „грозотийо”.
Крясъците не можем да присвоим само за нуждите на контент анализа на психическото насилие. Все пак те са част от физичния свят. Въздействието им върху мозъка е еквивалентно на натискането на бутон за изключване – овикваният не членоразделя словесния поток, чува само агресията в него. С викове не се води диалог.
Когато си крещим, никой не чува другия, само му нанася удари
със силата на думите и със силата на звука. Да ти крещят е едно от най-унизителните, до степен на физическа непоносимост поведения, което просто те кара да избягаш. Да се спасиш. Ако можеш.
Мълчание. За него мъдрите психолози казват, че е най-опустошителното наказание, което възрастен може да наложи на дете. Но нека не ограничаваме обхвата на действието му. Мълчанието е най-жестокото, което двама души, особено ако са един за друг в позицията на значим друг, могат да си причинят. Посланието на мълчанието е „Теб те няма в моя свят. Не съществуваш.” На езика на душата това е равнозначно и равностойно на емоционална смърт. Мълчанието не оставя право на избор. Изговарянето и на най-гадната ситуация позволява на всички страни в нея да изберат какво да направят с чутото. Дори най-болезненото, директното отхвърляне – „не те обичам/не те искам/ в мен няма място за теб” – е за предпочитане пред пълното игнориране и дисквалификация. Защото когато си наясно с положението, колкото и тежко да е то, можеш да премериш, да отрежеш и да излезеш от калта разнебитен, но жив.
0 Коментара