И жена, и мъж

“Понякога си мисля, че щеше да ми е по-лесно, ако бях жена“ – каза веднъж порасналият ми син. Не му казах колко много го разбирам, за да не усложнявам още повече нещата. Спомних си, че когато бях по-млада, съм си мислела какъв ли мъж бих била, ако момчето, което родителите ми девет месеца са чакали, не се беше оказало момиче. Толкова са били убедени, че ще се роди Августин, че септемврийското момиче е останало около два дни без име. Докато не се е намесила една грамофонна плоча с раздираща родилното отделение песен за някой си Микаел.

Ето го и първото предимство, че съм родена през 60-те години на ХХ век, а не един-два века по-рано. Имало е технология, която да подскаже верен отговор. Шегичка. Въпреки че не съм момче, не съм била приета като безполезна. Поколението на баща ми е сред мъжете с психика на воѝни. Това е последното поколение мъже с този архетип. След Втората световна война, темплейтът на типичната мъжка енергия малко се променя. Все още ги има, но са все по-малко. Този тип мъже не знаят какво да правят  жените, освен да правят някакви неща, с които да ги защитават.

Така им служат, така изразяват любовта си.

Най-често строят дом. Това е историята на всички издигнати крепости, дворци, дори и войни. Да се направи нещо, за да бъде жената на сигурно място. Дори първоначално да ѝ хареса този дар, впоследствие започва да се осъзнава и като подтисничество и затвор. Изкривяванията са много и най-разнообразни. Има ги и до днес.

Мъжът с психика на воѝн в някакъв момент осъзнава, че когато има момиче, все пак не може постоянно да бъде до него и да го защитава. Затова често приема тактика

да научи момичето да се защитава само.

Баща ми ме учеше да се бия, а не да му се оплаквам и да искам да ме защитава. Не че имах сила да удрям момчетата, ама ги скубех и хапех. Женка, какво да се прави. Не знам как съм си извоювала да ме водят на балет. Вероятно майка ми е надделяла. И това, че бях слабичка и злояда. Другите хора питаха нашите дали ме хранят с изстискани комари. Какво да го правиш такова, балетът все пак някой и друг мускул ще оформи. Ако не мога да се бия с ръце, поне да ми е силен ритникът. И това е нещо.

Това, което чувах най-много като бащини напътствия в годините, беше „Искам да си силна“. Дразнех се, честно казано. Въобще не исках да съм силна. Исках да си плача, да ми се угажда на капризите и да не ме карат да ям полезни неща. Не ми се получаваше. Концепцията за това да съм силна, някак проби през „Пипи Дългото чорапче“. Спомням си, че бях попитала баща ми, дали може да съм силна като нея, а не като него. А той, вече малко поразочарован, ми каза, че тя може да вдига кон. Вероятно се е пошегувал, но малката Михаела го усети лично. Аз бях възприела силата на Пипи чрез нейната независимост. Той – не. Прие, че му излизам с женски номера. Не става. Толкова дълбоко ненавиждаше „женските номера“ моят татко, че успя да създаде у мен страх, че ако само се опитам да ги използвам, ще бъда наказана. Не физически, но със забрани. Бях увъртолена в забрани и

никакъв женски номер не минаваше.

Разбира се, научих се да лъжа по тази причина. Да се правя, че и аз така ги разбирам нещата.

И така, постепенно забравих как ги разбирам нещата. Не давах на никого да ми плаща сметката, за да не ми се изгуби някъде някакво достойнство. Когато някой искаше да ми помогне, казвах: „Ще се оправя, споко“. Но някъде дълбоко в мен си знаех, че нито мога, нито искам да вдигам кон. Вече бях на възрастта на сина ми, ранните 20, когато за първи път си помислих: какъв ли мъж бих била? От тази мисъл потреперих. И почувствах дълбока благодарност, че съм жена. Помислих си:

„Не бих се справила като мъж“.

Влечението ми към литература и изкуства беше възприето по-лесно от родители, свързани с точните науки. Боя се, че ако бях момче, тройките по математика и физика нямаше да ми се разминат с безпомощно вдигане на ръце в стил: „Е, какво да я правим“. Щях да съм голямо разочарование с тези изкуства, някакъв „женчо“.

Ето го и второто предимство. Не може да мисли логично това дете, не може наум да пресметне колко е 876-345, ама нали е момиче… чете там нещо, рисува си… може пък някой да я вземе, в общи линии, кротка е.

Междувременно дойдоха забраните и правилата. От типа за „твое добро“. Когато мъжът – воѝн не знае какво да прави с жената,

обикновено ѝ създава правила за кротуване.

Всичко това се върши с цел – протекция. Не мога да се защитавам с юмруци, умът ми не е логичен, а отвеян – един вид, не може да се разчита, че ще пресметна плюсовете и минусите на житейските предизвикателства. Значи трябват правила, които да се спазват. И те не се коментират. Мислите, че това ви се е разминало и сте била бунтарка? Да, бе. Ако ходите на работа с 8-часов работен ден, не ми излизайте с този номер. Имали сте правила и като малка, и като семейна жена, имате ги и като служител. Свикнали сте да ги приемате, защото всички правят така. Има ли структура с правила, тя е изобретение за сигурност, протекция и контрол на мъжката енергия. Мъжката енергия това прави – строи, воюва, организира и структурира, създава правила. И религиите са устроени по този начин.

Природата на жената е „мултитаскинг“ –

може да върши едновременно няколко неща. По съвсем друг начин функционира вътрешната ѝ организация. Знаете, може едновременно да си лакира ноктите, да говори по телефона с приятелка, да реже продуктите за някое ястие, да пуска пералнята, да хвърля едно око на телевизора, а очите на гърба да следят какво прави детето. Само на мъжа му трябват осем часа, за да свърши нещата едно по едно. Освен жените, които работят на гише, което обслужва клиенти, другите могат да се справят с три-четири задачи едновременно за много по-кратко време от мъжете. И честно казано, е съвсем нормално, при тези 8-часови работни дни, да скучаят и да се отдават на други развлечения като клюки и интриги, единствено

защото трябва да висят и да уплътняват работно време.

Това като цяло не е предимство, но за жените с по-творчески професии – е. Слава богу, живеем във времена, в които има професии, в които може да работиш само докато си свършиш работата, а след това да се заемеш с купчината грижи за всички останали, които имат нужда от теб. В това отношение, предимство е, че избрах медиите като място на професионалната си реализация. Случвало се е три дни поред да работим и по 16 часа, но после въобще не ходиш в редакцията. Това е категорично предимство на днешния ден. А вече е възможно и много жени го правят, да работят от дома си през интернет. Стига да им се седи у дома, но има и такива жени. Голяма част от нас обичат да ходят на работа заради социалното общуване, за да си починат от домашната работа, а не защото чак толкова им се работи.

Но най-голямото предимство да си жена точно в този исторически период на човечеството, е осъзнатостта, че във всички нас

има и мъжка, и женска енергия.

Уникалното предимство е, че можеш да опознаеш, почувстваш, изживяваш собствената си мъжка енергия. Това ни помага да я разберем. Затова и тогава, когато синът ми изрази своите съмнения, че би му било по-лесно като жена, му отговорих: „Спокойно, виж аз какъв готин мъж станах“.

Не мога да вдигам тежко, обаче мога да работя като мъж. Лесно ми е да организирам, да структурирам, да създавам правила, да ръководя екип. А като ми дойде нанагорно, пускам женската си енергия в действие и тя подхваща оплетените конци и задънените улици със своя мултитаскинг, със състрадание към немощта, в която „моят мъж“ е забуксувал, към гнева, който понякога го обзема, със загриженост не само за конкретната работа, а и за всички останали в екипа.

Покрай мен, моят вътрешен мъж започна да се отпуска и да се доверява на творческата си природа. Не винаги. Понякога водим ожесточени вътрешни войни. Аз не искам да помръдна от дивана, той плаче, че е гладен, че ще се проваля, ако така си лежа и просто си мечтая. Понякога ме разболява. А може и аз да го разболявам. Но къде ще ходи като е част от мен. Няма много голям избор.

По-трудно щеше да ми бъде в мъжко тяло да приема женската си същност, която циклично иска да се оттегля от света, да спи, да се разхожда, да гледа облаците, залезите, изгревите, да усеща всичко, което преминава през нея, да мечтае, да си бъде самодостатъчна, да осъзнава все по-ясно, че да обичаш и почиташ друг е направо невъзможно, докато дълбоко и истински не обикнеш себе си.

Когато мъжката ни енергия усети любов,

я насочва към някого – затова и се символизира с фалос, с меч. Започва да иска да прави нещо – да пенетрира, да строи, да завоюва.  Когато женската ни енергия усети любовта, се оттегля, за да може да я почувства на всяко ниво на своята природа и докато не го направи, няма да поиска да се върне и може да усети дори букет цветя и диамантени обеци като насилие. Мъжката енергия приема това като отхвърляне, изоставяне. И е нормално да се разгневи, да се превърне в истински насилник. Или да остави меча и да се изгуби в депресия и алкохол. След като прибрах всички мои изживявания навътре, за да ги огледам като прожекция на собствената ми перспектива, го научих. Много е болезнено на моменти. Много плаках за раните в архетипа на мъжа, но жената у мен знае, че няма друг начин да партнира на мъжката енергия, освен да бъде

оставена на свобода, за да обикне и почита себе си.

Предимството на времето, в което живеем, е, че имаме шанса да осъзнаем динамиката на тези две енергии вътре в нас. И най-вече основният конфликт – вътрешен и външно проявен на всички нива на социалния и политически живот на планетата. Тотално различният начин, по който протича динамиката на чувството, наречено „любов“. Първо трябва да намерим това приемане на различията у себе си, а после да опитваме да оправяме света. Той няма да се оправи, ако не се справим на вътрешно ниво. Няма да се оправи, докато всеки един от нас, бил той в мъжко или женско тяло, не позволи на женската си енергия да се оттегли, за да изживее любовта към себе си. Колкото и време да отнеме. Колкото и безнадеждно да изглежда на моменти. Това е най-големият дар на нашето време – осъзнаването, че този баланс не може да бъде извършен никъде другаде, освен вътре в нас.