Наскоро установих на собствен гръб печалната (донякъде) закономерност, че правопропорционално на остаряването скоростта на времето нараства.
Някой да ми я оспори?
Когато бяхме деца, учебната година бе най-дългата възможна година на света, която продължаваше безкрай минус два лагера – един на морето, един на Балкана, и две гостувания на село (за който си има). „Един път да порасна“ означаваше в следващия век. Сега е друго – вчера беше Коледа, утре е Великден. Докато мигна с едното око, първородната ще е абитуриентка. Замижа ли с двете, синът ми може да си хване гадже.
А сякаш оня ден казах „да“ в гражданското. Оттогава са се изтърколили близо 18 години, а усещането за късометражен филм, прожектиран на стената на фамилния дом, не ме напуска. Събитията, които са заключени в рамките на семейните снимки, разказват история по-дълга от самия брак. Той ми изглежда някак кратък, скорострелен, недостатъчно улегнал. Но от друга страна – недодялан, но пък устоял. Засега.
Бракът няма гаранционно обслужване.
Няма точна рецепта за консервиране на чувствата. Интуитивно се наместих в него, прибавих лъжица компромиси, две чаши бяло вино на вечеря, много разговаряне и смях – „докато поеме“. Защото от първия ни ден заедно до последния краткотраен, но качествен скандал изходът от всяка нелепа ситуация е бил през гръмогласния ни смях.
Скандалите са редки, но превантивни, пълнокръвни. Основанията им – по-скоро несериозни. Досега – само два заради ревност. Двупосочна. И двата – симптоматично, бяха в началото на брака. Вече съм забравила подробностите. Както се казва: „Было давно и неправда“.
Познатата опасност – криза „на всеки 7-8 години“, ни отмина, май. Първия път я измамихме чрез ремонт, който ни изтощи и не ни остави време за глупости. Втория път епохалните ни тревоги около „седмия клас на децата“ отново отвяха нанякъде потенциалната семейна криза.
Третата опасност – скуката, е загубила ключа за входната ни врата. Вероятно оттам ще се проврат други провокации за дългогодишния ни брак. Някои от тях може би са руси, дългокраки, и да завършват училище тепърва. Други спят дълбоко под покров от нежелани спомени. Но засега им устояваме по начина, по който живеем заедно – непринудено, емоционално, недостатъчно улегнало.
Първите години минаха под знака на вдетиняването – първо покрай дъщеря ни, след 22 месеца – и покрай мъжкото чедо. Тогава двамата с мъжа ми напаснахме ритмите си. Това беше времето, когато се научихме да живеем заедно. Малко по малко, но без предварителна нагласа, без големи планове. Първо обитавахме таван, с миниатюрна тоалетна с душ от другата страна на коридора. Отвориш ли вратата на стаята, налагаше се да си легнеш – просто нямаше място за много движение. В апартамента по-късно деляхме единствената ни баня с двама студенти-квартиранти. Сега студентите ги няма, а историческият ни шестмесечен ремонт префасонира жилището в годно за разнополови деца. Те имат самостоятелни стаи, а ние се свряхме в кутийчеста спалня от 10 квадрата.
Гледайки назад, виждам хора, които знаят и 2, и 200.
Започнахме и планове да правим. Влязохме с два крака в кредитното блато, освен брачния хомот надянахме и този на съвместната работа. Скандалите напоследък са заради работата – риск, който съзнателно поехме. Напук на всяка здрава мисъл се записахме на курс по фотография – пак заедно. Привидно сме постоянно двамата, но вечер – около масата, на чаша-две вино и недиетична вечеря, пак имаме какво да добавим към деня.
А вече се и разширяваме – обитаваме в мечтите си и желаната къща на село. Но съзнавам, че леглото в стая от 10 квадрата е достатъчно за двама.
0 Коментара