Имах чудесния късмет да ме роди жена, която ме изхвърли извън клишето от първия ми съзнателен миг. За нея “стереотип” беше – и все още е – мръсна дума. Не казвам, че задължителното ровене под повърхността на нещата беше забавно или че винаги се оказваше полезно и смислено. Често ми се искаше да възразя, че щом почти всички хора са се споразумели да мислят едно и също по даден въпрос, едва ли те са в грешка, а аз съм права. Но майчиното очакване да премислям по десет пъти неща, които се приемат за даденост, и винаги да търся „истинското нещо“, дори то да е в разрез с официалната версия за нещата, се оказа страхотна инвестиция в неочаквана посока. Тя се изплати десетократно в отношенията ми с противоположния пол.

Бях на около 25, когато започнах да осъзнавам, че повечето момичета биват съзнателно възпитавани в концепцията за идеалния мъж и качествата, които той трябва да притежава. Тогава забелязах, че приятелките ми се оглеждат за съпруг с нещо, което ми изглеждаше като

списък от качества и екстри

По спомени от първия ловен период на жените от моето поколение идеалният мъж изглеждаше така: има престижна работа, верен е, мъжествен е, на него може да се разчита, интересен е, добър събеседник е, изслушва, умее да прави пари, не пие, не бие, има популярните признаци, че би бил участващ баща, изглежда добре. Разговорите за мъжете, с които се срещаме, приличаха на отмятане на точки от конспект. Перспективен – да, лоялен – да, добре в леглото – да. На фона на яснотата, с която приятелките ми знаеха какъв е идеалният мъж и какво търсят, аз се чувствах много самотна, неориентирана и направо смотана. Но разбирах, че никакъв списък няма да ми свърши работа, защото не се познавам достатъчно и не знам какъв мъж ми е нужен точно на мен.

Тогава не си давах сметка, че авторството над значителна част от списъците не е тяхно. Образът на идеалния мъж циркулира в родителското говорене, в публичните договорености какво се очаква от двата пола, в списанията, в масовата култура. Вероятно, ако им беше дадена възможност да чуят собствените си мисли, моите приятелки щяха да търсят партньори по много различен начин.

Но гласовете на родителите и телевизорите бяха твърде силни

Повечето момичета от компанията намериха идеалния мъж и се омъжиха. Аз продължих да се оглеждам.

Част от проблема с избистрянето на образа на идеалния мъж идваше от факта, че моят интерес беше краткотраен и неустойчив. Никакъв мъж, колкото и да беше идеален по общия списък, не можа да ме накара да се реша да изляза от дома на родителите ми и да поискам да променя нещо в живота си, например да порасна. Това рязко се промени с появата на вероятно най-неидеалния по общите критерии мъж, който някога се е завъртал около мен. Живееше ужасно далеч – на 2000 км, обичаше да пие, купоните никога не му бяха твърде много, спортът му беше по-интересен от задушевните разговори тип „накъде върви връзката ни“ и не знаеше откъде се включва прахосмукачката. В замяна на това говореше по-добре за психосоциалната рехабилитация от всичките ми преподаватели, взети накуп, и не го беше страх от нищо. Не след дълго неидеалният беше готов да се премести в България. Това ме постави пред избора да си остана вечният студент в дома на мама, или да се стегна и да направя нещо с живота си. Изненадващо за всички и най-вече за самата себе си, на 29 се заварих омъжена, спечелила няколко проекта и открила център за психиатрична рехабилитация в компанията на подчертано неидеалния си съпруг. След това се оказах автор на три романа, които не ставаха за четене, но какво от това, собственик на фирма за недвижими имоти и накрая – направо невероятно – майка. Не е малко за човек, решил да няма деца и

да прекара живота си като наблюдател заради страх от несправяне

ПО ТЕМАТА

Междувременно, неидеалният си беше все така неидеален, още предпочиташе да отиде на мач и да се запие пред това да чуе какво имам да му кажа и сериозните неясноти около предназначението на прахосмукачката не го бяха напуснали. Но пък като никой друг се справяше със задачата да ме мотивира и да ме накара да повярвам, че мога, че си струва да се захващам с неща, които ми се струват невъзможни и имам капацитета да ги превърна във възможни. И се включваше във всичките ми идиотски проекти с време, идеи и труд. Затова, когато след седем години се разделихме, и трудовата ми автобиография, и аз самата, бяхме пораснали значително и по хубав начин. А с неидеалния и до днес сме приятели и съмишленици, макар вече не партньори.

По същото време приятелките ми бяха стигнали до почти същото място, на което се бях озовала и аз – знанието, че идеалният мъж не е този, който си мислим, а този, който ни кара да мислим. Идеята, че жените имат нужда да мислят и да действат, вместо някой да им купи обувки на Кристиан Лубутан, да бъде предвидим и да не се променя никога, е все още притеснително непопулярна. Все пак, сериозен брой жени от моето поколение си позволиха да я прегърнат и да заживеят с нея. Затова, когато избирахме партньори в по-зрялата част от младостта ни, го направихме не със стереотипите на родителите ни, телевизорите и женските списания, а с дълбокото познаване на собствените ни потребности. Които най-често не предполагат обществено-идеален мъж, а съвсем частно несъвършен, но такъв, който ни кара да се движим, да постигаме и да откриваме. Така, когато се омъжих за втори път,

нямах смазващото усещане за непълноценност,

че всички около мен имат точна представа какъв е идеалният мъж, а аз – не. По това време вече не изпитвах нужда от одобрение на гледната ми точка и сверка с общоприетото идеално.

Никога не съм мислила за потенциалния човек до мен като за вакантна позиция с определени изисквания, подобни на длъжностно описание. За- това и не знам колко близо до идеалния мъж е моят. Той е мълчалив, не умее да говори за вътрешните си преживявания, работи ужасно много и има невъзможен вкус за музика. Това, което го прави идеално моя мъж, е фактът, че непрекъснато има на какво да се уча от него. И способността му да ме кара да конфронтирам ограниченията си и да успявам всеки път. За четирите години, откакто сме заедно, надскочих себе си неколкократно. Събрах смелост и изнесох в чужбина част от книгите ми, които все така не стават за четене. Пробвах се в професионална област, от която цял живот съм се плашила, защото смятах, че нямам нужните качества. И се оказа, че се справям. Оживях и извън България. Научих се да не съм момичето на мама, а само мама – нещо, за което правилният мъж е от решаващо значение. След цял живот чудене по темата,

на 37 г. най-сетне и аз имам ясен образ на идеалния мъж

Това е онзи човек, който присъства в живота ми по такъв начин, че ме кара да раста, да не спирам да търся следващото нещо и да не се боя да се опитвам. Такъв, който няма да ме остави да проспя живота си в пасивност и страхове и с когото винаги има какво да очаквам. Дали можех да си избера съседското момче, с идеална разлика във възрастта от две години в негова полза, със сходна на моята специалност, стандартна хубост, значителни доходи, възможност да балансира идеално между работата и личния си живот, който никога няма да се промени и с това ще гарантира спокойствието ми? Можех, разбира се, но щях да живея нечий друг живот, а аз си искам моя. Така, че все пак съм благодарна на майка ми, задето ме изхвърли от клишето.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара