Има ли любов след любовта?

Напоследък всяка сутрин се озовавам в един и същи филм. Подобно на героя на Бил Мъри от Омагьосан ден (Groundhog Day), поглеждам изгрева иззад червените завеси на спалнята ми, ставам, разтърквам гуреливи очи, протягам се, колкото да ми изпъкнат ребрата, които по принцип с годините все повече се скатават на сигурно под сланинката, отмятам завивката и влетявам в кухнята в опит да надпреваря и аз не знам какво, ама да кажем, времето.

Завъртам копчето на червеното ми радио, наливам вода да се загрее в червената ми кана-бързовар, изваждам червената чаша за кафе и оная на червените сърца за чай, поставям ги на червената покривка за маса и с нажежена до червено скорост хвърча до банята. Там оправям за нула време тоалета си, бърша се в червените кърпи за лице и тяло, а после, стъпила върху, каква изненада, друга червена кърпа, оглеждам зачервените си очи и се взирам в огледалото

да спипам поредната нова бръчка,

закриволичила снага между посестримите си и луничките ми.

И в тази обагрена в червено утрин, все още зачервеното ми от нощното търкане във възглавницата ухо долавя от радиото рефрена на култовото парче от 90-те What is love? Baby don’t hurt me don’t hurt me, no more. Това е моментът, когато скелетите от миналото ми се размърдват лениво и чувам как кокаляците им тракат в такта на „не ме наранявай, не ме наранявай никога повече“. Същото парче на Haddaway, което кънтеше в оная дискотека под Спортната палата в нощта на раздялата ни с първата ми голяма любов. Или голямата ми първа любов. Или накратко, с него, когото и досега търся във всеки друг. Тогава, в средата на ноември, когато

сърцето ми беше прокъсано,

а очите – кръвясали от рев, както и неговите, ние излязохме от дискотеката и тръгнахме нагоре към Университета… и към този на живота.

Светофарът се оказа кръстопътят на любовта ни. Стояхме приковани от ноемврийския студ и от студа вътре в нас и решавахме. Можехме да се приберем и да останем заедно, но аз избрах да избягам. Тръгнах си. Изчезнах. Изпарих се, както се бях появила в живота му. И след четирите ни години един с друг стоях там до него на този светофар и се борех със себе си. Разумът и чувствата ми кръстосваха шпаги – бях му казала, че искам да се разделим, но сърцето ми дрънкаше балалайката си и не пускаше кокала. Треперех от докосванията му, но с единия крак бях вече на пистата, готова за спринт. Широкият свят ме зовеше и

надеждата ми се готвеше за празник.

Само оня досаден Haddaway за пореден път малоумно питаше из лабиринтите на омекналия ми мозък „какво е любовта“, та „какво е любовта“. Ми, ето това е любовта, драги, тръгва си, но дали си отива. Дори и като е свършила, изскача, откъдето си поиска, като от кухненско червено радио всяка сутрин, и прави с живота ти каквото й скимне.

Мъдреците казват, че всеки от нас има в живота си три вида любов. Без в това число да имаме предвид бройките, защото те не е невъзможно и да са неизброими. Броим качеството на любовта, тоест чувството, което сме имали или имаме, усещането за щастие или болка. Някои го наричат опит, но явно за да избегнат самата дума любов, от суеверие или респект, най-вероятно.

Та първата голяма любов е нещо много специално и затова никой от нас не я забравя. Често е свързана с младостта ни, с първите сочни целувки и първия секс. Първата голяма любов е време на летеж.

Душите ни още са необръгнали

за изменчивите климатични условия вътре в нас, поддаваме се на мечти и не се страхуваме да очакваме вечност един с друг. Всичко е ново и вълшебно – откриваме опипом и съвместно света, сраснали сме като сиамски близнаци, преливаме и се учим един от друг. Меки сме като пластилин, формите ни са преправими и ние с желание се оставяме другият да ни моделира, докато ответно и ние го извайваме от прекрасен по-прекрасен.

Точно тя, първата голяма любов, е онази святата, перфектната, идеализираната, великата като всяко първо нещо в тоя живот, и заслужава да е недосегаема. Но нима никой от нас не се е лашкал между горчиви думи и камшиците на непоискано споделен опит? Или пък не се е загубвал в любопитството си към останалия свят, повярвал, че следващият партньор ще е по-добър. Макар че никой от нас не си е представял друга такава безусловна любов, първата голяма любов, уви, твърде рядко остава завинаги.

Тя е толкова крехка и тънкостенна,

че най-лесно може да се счупи под въздействието на външния свят. А какво остава след първата любовна мъка и реките от солени сълзи – алергията към оная песен на Haddaway и щипката предпазливост при следващите крачки. Защото да, след първата голяма любов светът не свършва, просто става по-хаотичен.

Както стана и при мен. Запремятах върволица от връзки, срещи, емоции и гледни точки към любовта и живота. В списъка не липсваха приятел с бенефитс, по-млад, женен, разведен, по-стар, импотентен, перверзен, тъп, такъв, на когото дори не знаех името, всякакви разказвачи от всякакви религии, диалекти и да не продължавам, че може и майка ми да чете. След първата голяма любов дойде времето на втората такава, а тя обикновено е подплатена предимно с количество и бол креативни търсения. С две думи,

една нова любов е като един нов живот,

както се подхилква известна немска песен от времето, когато съм приемала само биберон и пелени. Втората голяма любов винаги е свързана с търсенето и доказването на себе си. Опарил си се вече веднъж, бил си подхлъзнат от собствената си несигурност или от стечението на обстоятелствата, но вече си по-предпазлив. Впускаш се в нови авантюри, търсиш новия живот, но вече открехваш само долното копче на шлифера, вместо да пееш разголен и уязвим под брулещите капки на арогантния дъжд.

Много от връзките, които сме имали в живота си, носят точно белега на втората голяма любов. В тези връзки сме готови да отстояваме себе си, да заявяваме твърдо желанията си, готови сме дори да се борим да превъзпитаме и подобрим породата на другия. Втората любов ни помага предимно да се опознаем, да разберем самите себе си, да напипаме всички онези мазоли, които ни наболват, и да се научим как да стъпваме на другия крак, за да не ги спукаме.

Ставаме господари на хаоса,

учим се как да имаме връзка и надграждаме познанието какво е любов. Учим се на компромиси и внимание към потребностите на другия. Учим какво сме ние и колко е висок прагът на търпимост. И не на последно място – втората любов ни учи как безшевно да късаме. Как да излезем от любовта, без да сме опустошени и без да виждаме бездна пред нас. Учим се на самочувствие и сила. Трудно пускаме сълза при раздяла, а просто късаме, хвърляме и животът продължава.

И когато след дългото лутане и пробване, себеопознаване, падания и ставания вече сме готови и изучени, и мъдри и уморени от екшън, идва времето на третата голяма любов в живота ни. Времето, когато за нас самите няма спор, че сме срещнали човека, с когото искаме да изживеем докрай живота си.

Третата голяма любов е единствена

и не по-малко важна от предните две. Знаем, че сме се наиграли, наживели сме се и напатили, затова сега си искаме спокойствието, уюта и взаимността и нямаме нужда от повече хаос и сътресения. Третата голяма любов е тази, от която искаме да пием и да й се наслаждаваме. Тя се усеща по аромата – ухае на топло и носи есенция от първата и втората ни голяма любов. Не ни грабва със стихията си, а с тишината и усещането, че след любовта има любов. И без да сме с идеалния човек от мечтите си, знаем, че чувството, което той ни дава, е идеалното за нас.

Уравновесена любов е.

В нея откриваме пристан, опора и цялост, без отвътре да ни натиска потребност да драматизираме или да се лутаме между излишни въпроси. Защото знаем, че човекът до нас е нашият човек и се оставяме на крилете на хармонията. Пуснали сме миналото и се кълнем, че това е нашата любов – третата голяма, уравновесената, мъдра и хармонична. Или поне такава си я пожелавам. И ще изхвърля червеното.