Ако бях на двайсет години сега?
О, не! Не! Не искам да съм на двайсет! Категорично НЕ. За какво ми е да се връщам в онзи объркан период, в който не знаех коя съм? Сега съм наясно със себе си. Добре, де – сравнително наясно съм. За какво ми е да съм онова момиче, което търси къде да се намери и се спуква от търсене? Не искам да го преживявам пак. То е голямо бачкане, не искам да го избачквам пак. Не ми трябва да съм отново онази, която три години плака за Валентин и не си показа носа навън. Не ми трябва и да си блъскам главата каква да бъда в тоя живот – певица ли, актриса ли или нещо разумно. Ами онзи казус: „Да се женя ли или не“? Това са жестоки главоблъсканици, дето още белези имам – дупка в носа без упойка и шев на главата от удар в стената – собственоръчно причинен. Вътрешните белези са даже повече. Само че така съм ги заровила да не ги виждам и чувам, че нямам ни най-малко желание да ги вадя навън. Разправяли сме се достатъчно, преживели сме се, взели сме си уроците. Сега съм си добре. Имам си моите победи, моите състезания, дълги бягания, висок скок и т.н. Побирам се в кожата, която съм избрала – да бъда артист, майка, съпруга, приятел…
Само дето, докато се чувам така категорично да изброявам точките на своя комфорт и пред очите ми се появява една дъска с габърчета – от тия, дето в офисите си пишат бележки и правят план-график. И най-тъпото е, установявам, че аз съм тази талашитена дъска с габърчета и бележки.
Не ми е приятно да го кажа, но… плакатна съм
С плоски, едноизмерни послания. С ясни граници. Такава се виждам в тоя момент. И като се отдръпна леко от дъската, виждам… Ми аз съм една скука. С-К-У-К-А. Закачила съм се за нещата, които са ми удобни, нещата, в които се харесвам, и си вися там. Къде изчезна просторът? Къде изчезна усещането, че всичко е възможно? Къде избяга неприличната мисъл, че мога да поема накъдето си поискам, дискомфортът на риска? Къде е момичето, което подписа договор с оная с рижавите плитки и различните чорапи, която, като чу, че „…големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общ доход“, измисли начин да избегне скуката с едни хапчета, сещате се, нали?
Ти ли си сега тази, която твърди, че не е хубаво да си на двайсет години и че АКО можеше, не би се върнала обратно отново? Не, сериозно ли? Какво му е лошото? Ти забрави ли, бе, Людмила? Почна да отричаш всичко, което не го живееш, ли? Е, ти остаря! Е, не! Връщай се веднага! Иначе ще ти напиша с флумастер на стената в спалнята „бастун”.
Усеща се като дъждовно, ветровито, минус четири под нулата.
Почвай! Изброй неща от двайсетте си години!
Когато си на двайсет:
- пукаш се по шевовете от енергия – сексуална, творческа, физическа, психическа и често ги смесваш в невъобразим коктейл;
- мислиш си, че всички възможности са паднали в краката ти и ти разполагаш с безкрайно много време, за да отлагаш да ги вдигнеш. Което си е точно така всъщност – времето е пред теб;
- мечтаеш като луд на всеки три минути. На практика съществуваш няколко стъпки над земята. Обитаваш много светове. „Над нещата“ си , а това си е доста приятно усещане;
- търсиш се навсякъде – в музиката, в книгите, в Лондон, в Ню Йорк, в СХУПИ – Троян, във всички клубове, във всички възможни купони, в прегръдките на Вальо, Иво, Васко… ах, ..! Голямо търсене пада;
- объркваш „ секс” и „любов” редовно и си прощаваш с лекота;
- спиш, където си искаш;
- когато пиеш повече, махмурлукът ти е максимум час на сутринта. После си отива и забравяш;
- обличаш се както ти падне и винаги се получава;
- можеш да се престориш на когото си поискаш – днес си Лайза Минели, утре си Айн Ранд – нямаш биография, за да извадят факти и да оспорват;
- в теб живее исполинът „Безстрашие”. Той те подкрепя и в най-безумните ти идеи;
- всички глупости, които направиш, са опростени от магическата фраза „ Млада е!”;
- жонглираш с реалността. Това носи радост. Ти носиш радост;
Кое от всичките тирета ти се стори гадно? М? Кое от всичките не го искаш в сегашния си живот? Безстрашието? Лекотата? Усещането, че всички възможности са в теб? М? Мислиш ли, че не ти трябват тези няколко, та ги скри? Не ти се струват красиви? Защо отрязваш половината картина и оставяш само онази, която ти е удобна? То е като да казваш половината истина. Не и цялата.
Настанила си се? Браво на теб!
Намери уют в отрязаната картина. Иначе се имаш за много sophisticated (сложен, с широки възгледи)!
А кое от всичките продължаваш да живееш сега? Кое не си забравила и го носиш, пришито от вътрешната страна на сакото? Защо съществуваш в рамки? Къде ти изчезна страната на неограничените възможности? За твоята вътрешна държава говоря…
Има едно страшно парче на Pink Floyd “ …is there anybody out there … “. Там болезнено се търси някой, който да отговори. Или поне да сподели същата голяма самота на героя. Ако попитам „…is there anybody IN there …” какви ще са отговорите? „Ами имам няколко рамчици тука. Тази ми е, за да няма много въпроси. Тази ми е, за да не съм уязвима. Тази пък е параван да не ме закачат. Оградила съм се.
Е, не летя, но то не е и разумно летенето.
Не съм достатъчно свободна, но пък ми е сигурно. И е по-удобно някакси…” .
Моята сигурност заприличва на затвор, в който виждам само носа си. Малка съм. С малки рамчици. Не мога да се понасям направо! А вътре нещо иска да скача, да се радва, да лети. Казва, че може още. Казва също, че иска да счупи оградите и да поема рискове. Като животно е. Казва да си спомня. Да си спомня как взимам стоп до Поморие, само за да го видя за десет минути, без изобщо да знам къде е Поморие. Да си спомня как тръгвам да правя нещата, които искам, без да знам как се правят. Казва също да спра да се преструвам, че не знам как се лети. Много добре си знам. Мога да затворя очи, да се върна за миг при онова момиче на двайсет и да си взема онова особено туптене, което има силата на двуядрен двигател. Защото туптенето е майка на живота. От мен да знаете.
И добре, че се сетих, де. Добре, че реших да махна преградата „не си на двайсет”. Освободи бая пространство.
Иначе не знам какво бих правила, ако бях на двайсет. Аз направих всичко, за което се сетих. А, може би бих казала на оня Валентин, дето ме изостави заради Светла… бих му казала „Лайно такова, поне да ми беше казал едно чао”. Но айде да не издребняваме. Може и така да мине. То мина, де. И не ми е най-важно. Най-важно да има нещо in there. Винаги. Като на двайсет.
0 Коментара