„Същественото е невидимо за очите„, казва Малкия принц на Екзюпери. Така е. Затова направиха парите невидими. Та кой вижда истински пари вече? Всичко е само числа и цифри в банкови сметки, които прехвърляме насам-натам посредством сложни пароли.
Действителни, фактически пари, няма.
Отминаха онези романтични времена, когато се казваше, че най-желаният мъж, като стъпи на портфейла си, става доста по-висок. Сега го избираме по лимита на кредитната му карта. Искаме той да е безкраен и, разбира се, мъжът да е висок и синеок от само себе си.
И заплатите не дават вече в плик. Няма я касиерката в стая с табела „КАСА“, която да чака на първо число да ги докара шофьорът, по ведомост. Сега шофьорът е заменен от есемес от банката. Той ви съобщава, че по сметката ви са постъпили онези пари, които няма да ви стигнат до края на месеца. Банковите сметки замениха и онези мултифункционални дюшеци по домовете на пенсионерите. Като сигурността и на двете е донякъде в късмета. Но пари в действителност няма. Останаха само дребните. Навсякъде ти искат „точно пари“ и заплашително те питат дали имате по-дребни. Ха си дал някъде банкнота от 50 лева, ха са те презрели завинаги. Страхотен пример за смелост е да се качиш на такси в късна доба, сметката ти да е 7 лева, а ти да дадеш банкнота от 10 лева и да имаш великата наглост да чакаш ресто.
А всъщност, тези 10 лева са много, ако ги даваш ти, и са обидно малко, ако ти ги дават на теб. Прав е Айнщайн – всичко е относително, или както се казва простичко: „според зависи“. Но и хората са странна работа. Има някои – пестят, та се не знае. Люспят лук и дъвчат сух хляб,
но заделят бели пари за черни дни.
Така че смятам, че е редно черните дни да се случват на хората с белите пари. Но има и друг типаж – пет лева да имам, вика, десет ще изхарча. Хей, живот, здравей, здравей!
Някои не искат много – два-три милиона, не повече. Добре де, нека са пет и си стискаме ръцете. Но ръка отсреща никой не подава. И богът на щастливата лотария не каца на рамото на всяка Гошка. Ех, къде ли е леля Гошка сега…
Има милионери по рождение, има хора, придобили милиони по честен, не чак толкова или никак честен начин, има потомствени богаташи, има хора, дето въртят едни пари, други, които направо ги мятат през балконите – уж на полицията, и такива, които знаят две и двеста. Има и мечтатели за изненадваща леля от Америка. Да, онази, която завещала милионите на теб, а не на църква в село с три дъски отпред. Честно казано, всеки си мечтае за някой лев отгоре. Да си купи малко комфорт, удобство и красота, а
напоследък даже и младостта се продава.
Всеки иска да полежи на голям диван, в поръчково джакузи, под висока палма или под даровит масажист и да пие неразбрано скъпи течности в компанията на хора с много чар и обаяние. Иска ни се екзотика и някой да се погрижи, друг да ни се възхищава и всички да ни оставят на мира. Животът да бъде приятна почивка. Изобщо представата за парите винаги е романтична, точно като за любим и мечтан холивудски актьор, който да ти краси хола. Но пък и те са милионери.
А за беда, познавам милионери, много са скучни. Дори не са модерни вече, защото станаха безкрайно много. Дори и у нас. Също като блондинките. Какво ли не прави индустрията – напредък и подем във всички сфери на живота. И, честно казано, милионерите, за разлика от блондинките, направо са за ожалване. Толкова отговорности имат, с толкова очаквания са натоварени, а никой вече не се впечатлява от тях – милионер звучи някак си недодялано, с усещане за пропуск.
Все едно си неуспял милиардер. А кой се занимава с неуспели вече?
Няма търсене. Ето:
„Ще ти кажа едно: завъртиш ли се около момченца като Бил Гейтс, Пол Алън, Фил Флек, сто милиона започват да ти се виждат миша пикня. Една десета от милиарда. Какво е това за типове, дето струват трийсет, четирийсет, петдесет?
– Дребни за дискоса в черквата?
– Улучи. Само за там стигат. Просяшка тояга.“
Това пише Дъглас Кенеди в „Изкушението“. А изкушението на парите е голямо. Защото, ако човек има много пари, може да направи живота близък до профила си в Инстаграм. Има ли нещо по-щастливо и по-красиво от хората там? Съвсем не.
Но от друга страна, казват, че щастието не било в парите. Не е, разбира се. То ако беше в парите, все някой щеше да го изрови оттам и да го продаде – за много пари, разбира се.
Щастието не е в парите, не е в колите, не е в хората, не е и зад ъгъла, не е в миналото и не е в утрешния ден. А най-много не е тук и сега. Защото учените физици казват, че и това е относително.
Но оставете го щастието, да се върнем на парите.
Аз ако трябва да съм честна, не искам малко. Искам да имам много пари за удоволствия и веселби. Искам да тъна в разкош и престиж. Лукс и светлина. Всеки месец по един джакпот да получавам като заплата. Всъщност, не като заплата, защото няма да работя, а като награда. Затова, че съществувам. Няма да инвестирам, няма да купувам жилища –
все едно да си купувам данъци. Абсурд.
Всъщност, нали казват, че двете най-сигурни неща били смъртта и данъците. Сещате ли се как във филма „Да срещнеш Джо Блек“ Брад Пит беше Смъртта и много се учуди на тези думи? Ама то си е така – данъците са завинаги, а Смъртта никак не е Брад Пит. Ами кой знае кой е – (само се моля да не е Анджелина Джоли. Бррр!)
Затова, ако печеля всеки месец по един джакпот, няма да рискувам, няма да работя и няма да мисля. Всичко ще отива за собствен кеф и за животните. С кеф.
Пари ми дай, акъл не ми давай, е работата. Нашенци негодуват, че това било много тъпа българка поговорка. Мозък е необходим, приятели. Малко, ама навреме. Виж, с парите може и иначе – много и по всяко време. И най-важното е да не знаеш какво искаш. Знаеш ли какво искаш – значи го нямаш и си нещастен. Не знаеш ли какво искаш, си щастливец безметежен – един Гъливер на своя кораб на щастието, дори Барон Мюнхаузен с полет и стремеж нагоре, в собствен комфортен балон. А насочил ли си се нанякъде, ето го вятърът в косите, коктейл с чудни съставки, свобода! Истински и безграничен купон. Как да не се изстреля човек от топ по посока на Космоса!
И там пак отиваме при Малкия принц, който всъщност е голям хитрец – много философия има и така нататък. Да, но си има планета, овца, лисица и роза. Освен това е рус и е принц. И дори не е Уилям. И аз искам това –
да имам планета, овца, лисица и роза.
Да съм руса и да съм принц и всички да ми казват колко, ах, съм симпатична. Ами, да!
Но опасността, мисля, е друга. Спреш ли да искаш и да ламтиш, ставаш дзен будист. А и те са с подразделения. Има такива с ферари – като Монахът, който продаде своето ферари, онзи досадник Джулиан Мантъл, адвокатът милионер, превърнал се в просветлен монах и край с италианските му костюми по 3000 долара. Но пък има такива дзенове, които само стоят на едно високо, безлюдно хълмче и се хранят със слънце. И така 166 години и 8 месеца, с вглъбен навътре в душата поглед.
Моите уважения към Слънцето, но изпитвам съмнение към вкусовите му качества. А с ферарито е друго. Искам всеки ден да стоя в едно ферари с цвят червен, да го търкалям по слънчевите пътища на Лазурния бряг и да се убеждавам ден след ден, километър след километър, че щастието не е в него.
Добре, щастието не е в него, но поне аз да съм вътре.
А в крайна сметка, парите показват толкова лесно едно важно нещо – какви са хората. Дай пари на човека и му гледай сеира. Например, от всички хора с пари, най-гадни са свидливите. Скъперниците ненавиждам и презирам докрай. Познавам една богаташка, дето все си чака рестото. Много ѝ е важно – като първия си любовник го чака, ама в такива странни ситуации, че умирам от срам заради нея. Покъртително малодушие, ей!
Най-краткият тест за един човек – за голямото величие и падение, но не на куртизанките на Балзак, а именно на собствената му душевност, са парите и имането. Защото, ако можеш да си позволиш да имаш повече, на теб ти остава само да бъдеш и да дадеш. Да имаш или да бъдеш, в това е извечният въпрос. И на Хамлет, и на Ерих Фром. Ами, нека да имаш, да имаш много. Дори повече. Но и да бъдеш. По възможност добър. Творец, човек и личност.
0 Коментара