Истинска приказка за мечтите

Това се случило през 1922 година, в нощта срещу Рождество. В бедна селска къща в Източна Исландия, под светлините на Северното сияние се родило момиченце. Зимата била необикновено студена и го нарекли Петра – за да оживее и да е здраво като камък. Момиченцето, обаче, растяло слабо и болнаво. На няколко пъти майка му вадила тайно от скрина черните траурни дрехи и се молела на всички богове и духове да не й потрябват твърде скоро. Минали години. Дали от молитвите или от лечебната сила на исландския мъх и равнец, но Петра заякнала. Започнала да расте силна и жилава като върба. Когато била на седем, момчетата в селото вече знаели, че е добре да не се закачат с нея. Никой не искал да опита юмрука й – малък и тежък като камък.

Петра

Горе-долу по това време Петра започнала да събира сред канарите над селото малки парченца отчупени скали. Момичето, както всички момичета, си

мечтаело за вълшебства.

Нощем то сънувало подводни дворци със седефени прозорци; до тях кули, обрасли с водорасли тъмни като малахит и каляски, теглени от еднорози с рог от кехлибар. Но сутрин се събуждало в мрака на малката, неугледна, покрита с торф къща. То не било чувало за порцеланови кукли с руси букли, а още по-малко пък – за Голямата депресия през 30-те години на миналия век. Затова излизало навън, запретвало ръкави и започвало да прави сладкиши от кал. Украсявало ги пребогато с камъчета и ги сервирало на земята върху покривки, поръбени с най-пъстроцветните парчета скала, които можело да намери. Гледката не била точно като в сънищата, но пък била истинска.

Колекцията на Петра в двора й

Минали още няколко години. Като всички селски момичета Петра се научила да лови риба, да готви, плете и шие. По това време в селото още нямало училище и първите си уроци по математика, история и география получила от своите родители и от един пътуващ учител. Любимото й занимание, обаче, бил спортът и най-вече хандбалът.

На игрището била като фурия

Сънищата за подводни дворци постепенно отстъпили място на мечти за големи международни състезания и победи пред многобройна аплодираща публика. Публиката в селото се изчерпвала с жителите му – всичко на всичко 80 човека, заедно с беззъбите бебета и старци. И въпреки това Петра играела пред тях наяве със същото настървение, с което играела насън. Овациите не били точно като в мечтите, но пък били истински.

Халцедон

Годините продължавали да се търкалят като камъни по речно дъно – понякога бавно, понякога бързо, но винаги напред. Русите плитки станали по-къси, полата – по-дълга, а момичето – девойка. Започнала да ходи по вечеринки, да участва в импровизирани рецитали и самодейни театрални представления. И тогава внезапно се случило нещо. В селцето пристигнал с родителите си непознат младеж. Казвал се Йон, но всички го наричали Нени. Какво точно станало в онези бели летни нощи и черни зимни дни, никой не знае със сигурност. До края на живота си Петра казвала единствено, че някъде там, на прага на зрелостта, двамата се срещнали и се разпознали така, както правят децата.

Появата на Нени не била мечтана и очаквана. Напротив, той

нахлул непоканен и опасен в сънищата й.

В тях девойката вече стягала багажа си, за да замине на Север и постъпи в училище за домакини. Това било нужно, за да може след това да изпълни голямото си желание – да учи за медицинска сестра. Така се изправила пред най-тежкия кръстопът от всички възможни – този, между две мечти. Да бъде или да не бъде с любимия човек? Да бъде или да не бъде с любимата професия? Колебанието я люшкало няколко месеца – тя пътувала ту напред, ту назад, докато накрая решила, че иска да се прибере при своя принц. Той, принцът, не бил точно като от вълшебните приказки, но пък бил истински.

Мечтите, обаче, нямаше да бъдат никакви мечти, ако се сбъдваха толкова лесно. Младите решили да създадат свой дом, но се наложило да чакат три години, докато минат под венчило. Забавили ги не някакви зли сили, а отново – мечта. Още като деца Петра и сестра й Маргрет си обещали, че ще се оженят в един и същи ден заедно с брат си. Искали да имат тройна сватба. Но когато времето дошло, братът заболял тежко от туберкулоза и заминал на лечение в Рейкявик. Наложило се да го изчакат да се съвземе. В крайна сметка голямото празненство се случило през 1945 г.

Тук историята би могла да завърши с това как три дена всички яли, пили и се веселили. Но така завършват само приказките, които четат на малките момиченца преди лягане. Всъщност

истинската история на Петра започва точно тук.   

Младото семейство купило малка къща в края на селото. Скоро след това се родили трите им деца, а малко по-късно – и четвъртото. Както всички мъже в околността, Нени прекарвал дните си в морето, а съпругата му се грижела за домакинството и децата. Но сега, когато вече имала свой собствен дом, Петра решила, че е дошло времето да продължи това, което започнала като дете – да събира всички онези приказно красиви, разноцветни камъни, с които някога украсявала поляните наоколо. Сега вече имала къща, в която можела да ги прибере. Защото ако има мечта, има и начин.

Казват, че няма по-проницателно животно от исландския кон. Той не се спира пред нищо – сняг, буря, скали, ледници, непроходими пътища. Нищо не може да го уплаши. Няма в природата друго толкова интелигентно и така упорито същество. С едно изключение – исландската жена. В следващите две десетилетия Петра не спирала да обикаля хълмовете около селото си, а по-късно и цялото източно крайбрежие, за да търси и събира най-чудноватите сълзи, които вулканичната земя изплакала на повърхността.

Калцит – каменна роза

Някои слагала в джоба си, други носела в престилката, а най-големите прекарвала с кола. Хората наоколо често се възхищавали на умението й да забележи великолепен минерал на място, покрай което те току-що са минали, без да му обърнат внимание. Друг път клатели глави и мърморели, че не приляга на една семейна жена да си губи времето с такива безполезни неща, вместо да пече хляб или кърпи пуловери за зимата. Приятелките й добродушно я подканяли да остави чудатото си занимание, да си купи най-после модерни дрехи и да сложи поне малко грим – като онези актриси в холивудските филми. Петра свивала рамене и тръгвала към брега на окена или в планината.

Обсидиан

Животът й не бил точно като американска мечта,

но си бил нейн. Бил истински. Постепенно се разчуло за необикновената колекция. Все повече хора спирали в дома й и искали да я разгледат. Започнала да получава писма от учени и геолози от различни краища с молба да им предостави редки експонати за лабораторни изследвания. В градината й пристигали хора от далечни страни, които вярвали, че нейните минерали и полускъпоценни камъни имат лечебна сила и могат да облекчат болките им. Посетителите не си давали сметка, че това е нейният личен дом, а не музей или санаториум.

Яспис с мъх от ахат

И тогава през 1974 г., всичко се обърнало за миг – едва 52-годишен съпругът й внезапно починал от инфаркт. В деня на погребението Петра решила, че от този момент нататък вратата й ще бъде отворена за всеки, който има желание да разгледа камъните. В сърцето си вярвала, че има да изплаща тежък дълг пред Бога, защото е отнесла толкова много красота от природата, а не е върнала нищо. В една от изключително редките си публични изяви споделила: „Спомням си как се измъчвах от мисълта, че не съм способна да напиша песен или поема за всички изумителни неща, които са видяли очите ми. Това е ужасно потискащо чувство – да получаваш толкова много красота, а да не можеш да дадеш нищо в замяна.“

Ахат

Петра, разбира се, не била права. Тя върнала многократно и с всички лихви,

хубавото, което й подарила съдбата.

Великолепната й колекция не е нищо по-различно от арт инсталация, подредена в малката й градина за радост на всеки любител на причудливите цветове, отблясъци и форми – изплували сякаш от дълбините на някой подводен дворец.
Събираните от нея с толкова любов и респект към природата камъни носят енергия, която може и да не лекува всяка болест на тялото, но със сигурност лекува душата. Така, както думата на утеха, изречена от милосърдна сестра, често носи повече умиротворение и облекчение от лекарството.
Богатството от скали и минерали, което натрупала през годините, било като неочаквано голямо парче торта, поднесено на геолози, ботаници и морски биолози от цял свят, които не пестяли овациите си. Особено любопитен сред експонатите бил палагонитът, чиято структура и състав са най-близки до скалите на Марс. Фактът, че за неговото образуване е необходима вода, е един от основните аргументи днес да се говори за наличието на условия за живот на червената планета.

Огромният букет от полускъпоценни камъни несъмнено бил

сбъдната мечта за Петра.

Но животът й е урок по мъдрост затова да знаем коя мечта си струва преследването и коя не. Защото някои мечти се превръщат в катедрали, квантови теории и готварските рецепти на Антъни Бурдейн, а други – в атомни бомби или просто – в тераси с барбекюта и каручки.

Смес от ахат и яспис

Петра научила добре разликата между блян и реалност. Тя знаела, че животът не трябва непременно да е съвършен, за да е прекрасен. И че отредената ни съдба не винаги е такава, каквато бихме искали да бъде. Но това никак, ама никак не може да ни попречи да сме хората, които мечтаем да бъдем.

На 10 януари 2012 г., малко преди да навърши 90 години, Петра Свейнсдотир от село Стодварфьордур, Източна Исландия, умира в къщичката, в която се нанася със съпруга си през 1946 г. и в която прекарва целия си живот. Тя оставя в градината около дома си най-голямата в света днес частна колекция от полускъпоценни камъни и минерали.