По времето, когато баща ми беше жив и пиеше, алкохолизмът не се смяташе за болест, не се лекуваше и се криеше в семействата. Насилието също си беше строго фамилен проблем.
Баща ми почнал да пие с приятели още като момче, преди казармата. Пиели, защото били млади, здрави, силни, бунтари. Алкохолът ги правел по-остроумни, по-смели, правел ги безсмъртни. На 20 и няколко се оженил за майка ми и първите им години заедно били хубави. После той изгубил мярката, пристрастил се и еуфорията изчезнала. Станал заядлив, избухлив и агресивен с близките си.
По онова време все още имал 2 лица – верният, щедър и весел приятел, душата на компанията, но и звяр у дома си. Крещял и биел, после изтрезнявал и го мъчели угризения и срам и се напивал отново, за да забрави. Не знам какви демони са го преследвали, какви битки е водил, но се въртял в порочен кръг и все по-рядко бил трезвен. Бил още млад и здрав, а това отприщвало разрушителни сили. Баща му бил жив и когато се напиел, го завързвал, за да не буйства, нещо като домашно изтрезвително.
Баба ми, леля и майка ми плачели и се утешавали взаимно. После дядо ми се поболял и починал и това стреснало баща ми. Спрял да пие за няколко години, тогава съм се родила аз. Но
както е известно, бивш алкохолик няма
и пак се пропил, при това повече отпреди. Биеше всички освен мен, към мен имаше слабост, обичаше ме, а аз го мразех заради това, което причиняваше на другите.
Помня, че веднъж искаше да ме накаже, бях на 4-5 г. Посегна да ме плесне, а аз казах: „Бий ме, бий и мен, убий ме, че да се отърва.“ Ръката му застина във въздуха, така стоеше, сепнат, после излезе. Върна се след 2 дни, пиян, естествено.
Насилието беше на много нива, почти ежедневно. Побои, скандали, трошене. Съседите викаха милиция заради крясъците, а на другия ден аз лъжех децата в махалата, че сме имали гости, те са се напили и затова е било шумно. Един път баба ми посегна да му вземе бутилката с водка, а той заплаши, че ще я полее с нафта и ще я запали. Не бяха само приказки, имахме нафтова печка, като нищо можеше да го направи. Друг път
счупи очилата на леля ми както си бяха на лицето й.
Удряше майка ми, аз плачех, а тя ми викаше да изляза от стаята. При поредния побой тя намери смелост, не знам откъде, и строши една фруктиера в главата му. Живеехме в къща, с голяма маза и там имаше дънер за транжиране на месо. Той повлече майка към мазата, като крещеше, че ще й отреже ръката. На другия ден се изнесохме, отидохме при другата ми баба и майка подаде молба за развод. По причини, които сега биха изглеждали абсурдни, не можа да се разведе тогава, а няколко години по-късно.
Леля се омъжи, баба почина и баща ми остана сам. Здравето му рязко се влоши, 30 години алкохолизъм се срутиха върху него изведнъж. Отдавна беше съкратен от работа и
10 години не излезе от къщи, защото се страхуваше да върви
Алкохолът беше изсмукал калция от костите му и те бяха станали трошливи като солети. На 50 имаше тежка остеопороза, 17 счупвания, десетина операции, изкуствени стави, метални болтове, екстензии и психологически проблеми. Не излизахме от болниците. Какво ли не му се случваше, и то в стаята. Беше със счупена ръка, с гипс, когато падна в кухнята и гипсът счупи ребро. Една сутрин отидохме да го видим с леля ми и го намерихме да лежи в банята. Паднал и прекарал там цялата нощ. По чудо нямаше счупено, но на следващия ден разви пневмония. Сега се чудя да се смея ли, да плача ли, но тогава само проклинахме.
Парадоксално е, но разсъдъкът му беше станал по-ясен. Пак пиеше, никога не спря. Имаше нужда от дрогата си, за да се среши, да се избръсне, да натисне копчето на дистанционното, изобщо, за да функционира, но бесовете му си бяха отишли.
Почина на 64, а изглеждаше на 90.
Ненавиждах го, укорявах го, но се чувствах свързана с него и към края му успяхме да се помирим. Опитвах се да си спомням случаите, в които се е шегувал, да помня, че беше сантиментален, че имаше таланти. Не плаках на погребението му, майка дойде, въпреки че отдавна беше омъжена за друг, и тя, и леля се поплакаха. После аз спах 2 денонощия и чувствах облекчение.
Такива истории нямат щастлив край, твърде много вреда е нанесена. Хубавото е, че животът наистина продължава, че растем и поумняваме и понякога грубостта поражда нежност. Сега на стената в хола ми има негов автопортрет с маслени бои. Синът ми го гледа и пита: „Дядо вижда ли ме?“, а аз казвам: „Да, вижда те, много ти се радва и те обича.“
0 Коментара