Ех, какво италианско семейство си имаш, беше възкликнал веднъж приятел, когато му разказах за цялата рода, събрана на една сватба. Тогава се получи адски смешна ситуация, защото родата на булката се запознаваше с тази на младоженеца и мама представяше полусестра ми: „Това е дъщерята на втората съпруга на бившия ми съпруг от първия й брак.” Чичето отсреща, прекарал живота си в благопристойната Нова Загора, дълго пърхаше с клепки и после взе нещо дискретно да смята на пръсти. Мама се разсмя, понеже е свикнала с конфуза на околните, когато разказва за шантавата ни фамилия. Аз пък се замислих, че тази ексцентричност може и да е забавна за другите, но е гадничка за мен, която съм част от цялото сложно уравнение.
Но нека започна с веселата част. Майка ми и баща ми били млади, оженили се и съм се появила аз. Любовта им се разпаднала, защото татко изведнъж станал страстен седесар, а мама разбрала, че новата му любов е не партията, а по-конкретно партийната секретарка на местния клуб. Както често се случва, те се развели, аз останах при майка ми, но двамата до ден-днешен не са сигурни дали не са направили най-голямата грешка в живота си с този развод и затова продължават да са приятели. Което въобще не им попречи да се оженят отново: мама за един доцент от университета, а татко за секретарката, която след СДС се отдаде на недвижимите имоти. Секретарката вече имаше едно дете от първия си брак, а доцентът от своя страна искаше такова. Затова татко спря с възпроизводството, но мама ми роди брат. По-точно полубрат. Хубавото е, че цялата тази колекция е от интелигентни и готини хора, които празнуват заедно рождени дни и коледи, без взаимни обвинения. Даже когато сме заедно, татко потупва доцента по гърба и му вика: „Пламенеее, гледай,
мойто и твойто бият нашто,
ха-ха.” Не е вярно, но звучи свежо.
Само че цялата тази свежест на мен ми идва в повече. Вярно, отстрани изглеждаме много модерно голямо семейство, където цари толерантност и струи любов към чуждите деца, съпрузи и родители. Съученичките ми паднаха, когато разбраха, че мама води втората жена на татко по разпродажби, а татко и доцентът заедно оправят опела на първата дъщеря на секретарката. Но от общо трите отрочета на фамилията, май само брат ми се чувства като дете с пълноценно семейство. Той има двама родители, които живеят заедно, и една голяма сестра (моя милост), на която разчита за игри, за прикритие на белите му и за всякакво издевателство, каквото може да хрумне на един петгодишен калпазанин.
Аз обаче имам майка, която деля с доцента и с хлапето, и баща, когото си поделям със секретарката и дори с нейната щерка. Сумарно съм с две майки и двама бащи (и секретарката, и доцентът дават вид, че аз съм сред най-ценните неща в живота им), но на практика съм адски сама. И това, повярвайте, не е синдромът “Пепеляшка”.
Ако помоля мама да излезем, тя или трябва да готви на брат ми, или трябва да вземе брат ми от детската градина, или трябва да уреди лекар за брат ми. Брат ми е вечно болен, недоволен и страшно разглезен, защото доцентът дълго е нямал деца и смята, че ако разрешава всичко, ще получи титлата “баща на хилядолетието”. Естествено в очите на майка ми аз съм отгледана, а малкият тепърва има нужда от нея. Затова той разполага с предимство със свободното й време. Мен ме използват по-скоро като гувернантка. Щом съм на 18, значи може да ми се повери едно петгодишно диваче, за да могат те двамата “да излязат най-сетне сами”. А кой ще ми обръща на мен внимание, кой ще ме поглези със закуска по мое желание и с разходка по магазините? Когато аз се разболея, първата мисъл на мама е да ме изолира в едната стая, за да не взема да заразя Сашко. Преди ерата “Сашко” първата й мисъл беше да ми направи пилешка супичка и да ми препече филийки. Разбирате за какво говоря. Отгоре на всичко дивачето дори не ме нарича “како”, а крещи из двора на детската градина “Благовестооооо”, сякаш съм най-омразният му враг или бавачка на заплата, чийто работодател е той. Да обобщим: обичам хлапето, но още повече щях да го обичам, ако не делях майка си с него. Освен това доцентът, който изглежда много благ човечец, все пак ми е чужд. Не мога да се размотавам по хавлия пред него, нито мога да го помоля да ми купи дамски превръзки от супера. Кофти ми е, когато майка ми му шепне в кухнята, уж аз да не чувам, нещо за новото ми гадже. Той е страшно внимателен към мен, винаги подбира думите си, сякаш се притеснява да не ме нарани, но във въздуха се усеща, че това е внимание към добър познат, дистанцирано и възпитано.
У татко: сходна ситуация
Секретарката всячески се старае да ми стане най-добра приятелка, но просто не се получава. Не се получава вече шеста година. Аз все съм добре дошла у тях, но, ако отида без предупреждение, тя се държи, сякаш съм прекъснала вълшебното им уединение. Никога не мога да остана насаме с баща си, тя вечно слуша, намесва се с тъпи съвети и дава пошли примери с Марийчето – щерка й. “Ами тя, Марийчето, не се мотаеше, когато завърши, а веднага си намери работа в чужд офис” или любимото ми: “Нали се сещаш за онзи приятел на Марийчето, дето тя го разкара, наследил е къща в Горна баня, още му пазя телефона”.
Не оставайте с погрешно впечатление – Мара е голяма симпатяга, няма нищо общо с мазното си майче и аз много я харесвам. Лошо е, че и татко я харесва, а аз, макар че никога няма да го призная на глас, не обичам да споделям любовта му с друга съперница. Някога аз бях неговото бобърче. Сега станахме цяла пасмина бобъри. Господи, пази ме от роднини! Търся си квартира.
0 Коментара