Той: Татко ми каза да си търся жена, дето може да прави мусака и убави свирки…
Тя: Я мусака не мога да правя…
Като една честна жена твърдя, че мъжете са по-талантливи в майсторлъка на готвенето от жените. И не знам дали това е свързано с луканките, дето дядо Георги правеше, или божественото свинско със зеле на баща ми, което веднъж се взриви в тенджерата под налягане и увисна от тавана на кухнята. Може пък да е от арменската мусака, дето пак татко приготвяше, а едновременно с това, като един истински артист, рецитираше подходящи стихове и блъскаше с все сила каймата в плота – за по-голяма драматургия в кулинарния процес.
Разбира се, нищо не може да се сравни с уменията на баба ми Марийка, на която съм кръстена и по чудна случайност май съм наследила в някои готварски похвати. Точенето на кори, месенето на баници, правенето на гюзлеми и катми на сач, й идеха отръки, а
неповторимият вкус на нейното тестено творчество никога не си е тръгвал от мен
Ако от мен зависеше, цял живот щях да се прехранвам с баници и колачета (мекици), както се казва в моя роден хасковски край. Тамошната традиция бе достойно усвоена от майка ми – и тя артистка, и тя развихрила сравнително късно заниманията си по готвене. Защото то от изкуство не й оставаше много време за манджи. „Мими, – казваше майка – аз се научих да готвя на 43 години. Няма страшно, имаш още бая време!” И макар това да звучеше успокоително и да беше сервирано като 6-степенно меню, когато ходехме на село при майка, а после придружено с особен вид кетъринг и традиционните буркани към София, случи се така, че женската ми чест проговори сърдито и рано-рано ми постави ребром въпроса относно готвенето. А то е една истинска любовна история – с приливи и отливи, с омраза и чупене на посуда, с хвърляне на манджи и гладни стачки. Не зная дали щастливият край е гарантиран, но със сигурност знам, че никой не може да седи гладен в тоя живот.
Много ярък е споменът ми за първото ми сервиране на чай – на голямото ми брапче, защото така наричах брат си, когато бях на 6. Та точно 6-годишна, с огромна любов и думите: „Брапче, брапче, мило брапче, сега ще ти направя едно чайче”, аз сложих чайника с вода и зачаках дълго, дълго – цял половин, един час, водата да заври и да стане жълта. Видяла бях, че сутрин, като ни сипваха чай, бялата порцеланова чашка ставаше жълта. Но какво имаше в чайника – не бях виждала. Затова бях сигурна, че водата става чай, просто докато си ври. И така, брат ми, който закъсня за първия си час в гимназията, за да пие моя чай, изпи една гореща вода, а после разказа на всички каква съм майсторка. И макар неуспешен, този мой първи опит беше роден от напиращо желание да зарадвам някой близък – с нещичко. И
с типично Венерината си интуиция подозирам, че всяка жена е родена с подобно желание
– да твори добрини със сърцето си и манджи с ръцете си за онези, които обича. Защото тя се превръща в дома, уюта, топлината, майката. Тя е онази, която през годините посреща и изпраща, върти къщата, приготвя храната, създава вкуса, който остава с теб, дори когато нея вече я няма.
Моят кулинарен репертоар много отрано се оформи около традиционната българска софра. И до днес, само като чуя „гурме” и „фюжън”, ми иде да погълна едно шише ракия. А аз ракия не пия. Аз уважавам лютите чушки, зелевата чорба, шопската салата, пълнените чушки, яйцата по панагюрски и, разбира се, мусаката. Както става ясно, по нашите балкански ширини за една жена мусаката е мерило за висока сексуална култура. Почти.
Та, още млада и зелена, се впуснах в пилешки супи, топчета, леща, фасул и прочее. Много нерви и материал похабих, докато специализирам в областта, в която варенето има значение, продуктите се турят поетапно, а лукът не е вълшебна флейта, с която може да се обере неграмотното им комбиниране. 10 години по-късно мога безсрамно да заявя, че пилешката ми супа е божествена. Това е потвърдено от 16-годишното ми дете, което изкара до 175 см ръст и удари 75 кг, но най-вече – преживя успешно падението и възхода на моето готварско изкуство. Онзи ден, същият този мой син, се зае да снима как правя любимите му кюфтета в доматен сос – ей така, от любов към снимането, и от любов към кюфтетата. Пусна ми видеото, а аз го питам защо няма звук – все пак доста обяснявах на „зрителите” какво точно правя.
„Готвенето е ням филм, бе, майка ми, за какво ти е звук!?”
Приемам смирена мъжката гледна точка по въпроса. Ми, какво да правя…
В готвенето
авторските ми експерименти се дължат изцяло на липсата на продукти,
чийто дефицит е установен в започналия вече процес около печката – в такива моменти връщане назад няма. Поне за мен. Такава е случката с мусаката, на чиято тава мога да се подпиша с две ръце. Но веднъж, задушавайки морковчета, тиквички, лукче и каймица, удряйки едно доматено пюренце за вкус и цвят, бръкнах в кошницата за картофи и що да видя – има точно един. И сега какво? Е, как – има ориз, идеално, ще комбинирам с картофа. Не ви съветвам да преживявате подобно разочарование, защото ще получите една тава с манджа от военно време, която навява много тъга.
В други извънредни форсмажорни обстоятелства, по химичен път доказах, че едни катми нямат нужда от мая, за да станат вкусни. И ако на някоя майсторка това й звучи съвсем логично и естествено, нека уточня, че аз никога не чета готварски рецепти и не се сдобивам със знания по писмен път. Цялата ми кухненска наука е словесна и експериментална – по наученото от баба ми, спомени от майка и неудържим стремеж да открия новия вкус на старите манджи. За мен кухнята е Космос, чиниите са летящи, съдовете са колби, а аз съм Мария Кюри.
Много съм горда със свинското със зеле, на което обаче разбих киселата традиция и я замених с прясна. Пренебрегнах също и тенджерата под налягане – заради спомена от взрива на татко. На всеки мой рожден се боря с огромни зелки, които докарвам до висша естетика и вкус, грижливо редя със свинските гърди и ребърца, грабвам опечената тава и отивам на гости у милото си брапче – да почерпя с кеф и вече по традиция.
Едно от най-ярките качества на домакинския ми талант е, че чупенето на посуда е постоянно явление. Преди дни почувствах небивало облекчение от факта, че строших и последната кристална чинийка за сладкиши. Бяха общо 6, няма ги вече. Няма кристал – няма проблеми. Установих, че когато съм много ядовита, готвенето е най-искрената ми терапия – преди сервиране задължително бая на яденето, за да не го предлагам с отрицателна енергия.
В моя кухненски арсенал няма роботи и белачки, миксери и тинтири-минтири. Аз беля с нож, имам десетки прободни и прорезни рани, имам видими белези от готварски сражения, но не ми пука. Това е една битка, която искам да спечеля. И моля ви, не казвайте преди хранене „Бон апети!”. Боже… абе, яж там, мълчи си и се дръж естествено.
0 Коментара