Има ли разлика между мъжете и жените в отношението им към парите и връзката пари-работа?
Не мога да направя някакво общо наблюдение. Във всички случаи обаче може да се говори за мъжки и женски професии, т.е. предполага се, че жените са по-добри за едни неща, а мъжете за други. Професиите са различно важни, различно пазарни и различно платени. Когато започна преходът преди 23 години, за разлика от много други страни у нас бяхме в ситуация, в която се предполага, че мъжете и жените работят наравно. За последните 23 години се наложи на българките да извървят много дълъг път, в който, от една страна, се появи пазарно общество и възможност да се потребява, да се купува, да се живее на кредит. И от друга страна – изчезна всякаква възможност да можеш да планираш стабилно професия, да можеш да си сигурен, че няма да загубиш работното си място, и да живееш както си свикнал.
В този смисъл, предполагам, че дамите до 30 години са много различни в отношението си към парите, към професиите, от жени- те, които са преживели първите 20-30 години от живота си по времето на социализма. Никога не сме били общество, в което от жените се очаква по- малко, отколкото от мъжете. На- против, именно защото тръгваме от точката, в която се предполага, че всички работят наравно, от жените се очаква същото, ако не и повече.
На какво се дължи тогава различното заплащане на мъжете и жените?
Това е съвсем друг въпрос, който има и обективни фактори. Има от- расли, които са типично женски, в които като цяло заплатите са по-ниски. Ако съдим по социологическите данни, в доста области на услугите и производството – примерно шивачество, търговия, продавачки и други места, където трудът не е особено висококвалифициран, заплащането е по- ниско и за мъже, и за жени.
Има и висококвалифицирани отрасли, в които доминират жените и които би трябвало да са високоплатени, но не са. Такива например са учителите. Имали сме данни, според които не по-малко от 80% от учителите в България са жени.
Така, че едното обяснение за раз- ликата в заплащането идва от отрасъла.
Изумителното е друго. Ако погледнете данните от изследването ни, ще видите, че жените са малко по-високообразовани от мъжете, т. е. процентът висшистки е по-голям. Те имат равен шанс да работят в повечето средни управлен- ски длъжности, но действително доходът им е с до 15-20% по-нисък от този на мъжете.
И каква е причината за това?
Има една разпространена западноевропейска теория, според която жените не се борят достатъчно за правата си, за това да бъдат заплащани наравно с мъжете. Жената като грижеща се за семейството, предпочита да оцелява, отколкото да скача и да рискува за нещо повече. Предполагам всеки от нас познава много дами, които поради това, че имат дете или по някаква друга причина, непрекъснато отлагат поставянето пред работодателя на въпроса за повишаване на заплатата.
Като споменахте „оцеляване” – жените ли са тези, които са по- склонни да работят на повече места в кризисна ситуация?
За жалост, социализмът ни остави с представата, че жената е тази, която трябва да има трите работи. Веднага се сещам за всички безкрайно смешни и тъжни песнички за жената-труженичка. В началото на прехода, а и сега по време на криза, именно от жената се очаква да се грижи за цялостното оцеляване на семейството. Не говоря за издържане, а оцеляване – т.е. ако трябва да се прави нещо за децата, за да учат дори в чужбина, тя е тази, която трябва да реши въпроса. Ако трябва да се намери временна, втора или трета работа, която да запълва дупки в семейния бюджет, пак от нея се очаква да реши проблема. А пък мъжете не схващат като своя задача да извършват някаква къщна работа.
В софийските данни има една особена категория, която се казва „жена-домакиня”. На българките им отне 15 години да признаят избора си, че си остават вкъщи, за да си гледат децата и да се грижат за семейството си, независимо от това какви са им доходите. Първите години от прехода такова признание в социологическите анкети не се правеше, защото „домакиня” беше обидна дума. Затова дамите предпочитаха да казват, че са безработни. Преди десетина години започнаха плахо да признават, че са домакини. Не в смисъл на жени, които стоят до печката, а на жени, които се грижат за семейството.
Какъв е процентът на жените, които се определят като домакини?
Признават си го около 4%. Спо- ред мен са повече. А понеже според законодателството ни нищо не пречи и на мъжете да се грижат за децата, докато жена им има работа, би трябвало да се появи и „мъж-домакиня”. Но такива още не сме срещали в данните ни. В България, за разлика от някои други страни, това, което пречи жените и мъжете да стартират наравно, да бъдат равни и в работенето, и в домакинската работа, е нашата патриархална настройка. Има една международна класификация, в която благосъстоянието на дадено семейство се измерва по това какъв е статусът и доходът на основния глава на семейството. Дълги години, като питаме хората кой у вас е глава на семейстото, получаваме класическия отговор: най-възрастният мъж в къщата. Той може да е пенсионер, може да е с много нисък доход, няма значение. Глава е този, който казва какво да се пра- ви, а не този с най-висок доход. Има и нещо друго. Жените не си признават, когато са опора, не схващат себе си като тези, които трябва да кажат какво да се пра- ви. И са готови на компромиси, свързани с работата и кариерата, в името на нещото, което поддържа, укрепва, спасява семейството.
Т.е. предпочитат сигурната работа пред това да преследват лични амбиции и да рискуват?
Да. Защото професионалните амбиции за развитие в една динамична пазарна среда често означават риск, смяна на сектора, смяна на фирмата, в която работят. Дамите не са склонни да поемат рискове, защото в масовия случай те приемат като своя отговорност крепенето на семейството. Затова те са по-склонни на компромиси по отношение на работата, отколкото мъжете.
В България жените на ръководни длъжности не са рядкост, както е в други страни. Хората, които са на директорски и мениджърски длъжности и които са малък процент от българите, са разделени така – 65% мъже и 35% жени. Има страни, в които жените са 5%. При нас още няма равенство, но проблемът не е там, а в това, че жената хем има всички възможности да се опита да живее като самостоятелен и отговорен за себе си индивид, хем съществува нагласата, според която нейната работа е на второ място. Първото, което трябва да прави, е да се грижи за дома си, за семейството си и затова може да приеме по-нископлатена работа. Докато от мъжа се пред- полага, че може да скача, да тича, да рискува.
Все пак – коя е сферата, в която жените и мъжете са равни в за- плащането и къде е най-голямата разлика?
Доходите са почти равни в т. нар. свободни професии, при високо- квалифицираните професионалисти като лекари, адвокати, нотариуси, архитекти, журналисти. За жалост, точно тези професии не са най-модерните в момента. По-модерни са фотомодел, футболист, политик, меринджей и т.н. Доходите на мъжете и жените са почти равни и когато става дума за собственици на малки фирми. В България има около 150 000 фирми, които работят в областта на търговията и услугите, които са гръбнакът на икономиката ни, защото хората от там се изхранват. Когато става дума за служещи обаче (които работят в държавния сектор), има голяма разлика в парите. И колкото повече вървим към неквалифицирания труд, толкова повече нараства ножицата в полза на мъжете. Жените изостават в заплащането в сравнение с мъжете и в по-големите компании и корпоративни пред- приятия, включително чужди.
А това защо е така?
Защото има т.нар. стъклен таван – съществуват определени позиии, които много рядко се предлагат на жени. А това, с което още не сме свикнали, е, че в големите корпорации между четвъртия, третия, втория и първия във фирмата е прието за нормално да има огромни разлики в заплащането. По редица причини не само у нас, но и в световен мащаб на тези позиции по-рядко се предлагат жени. Мисля, че съотношението е 1:5.
А има ли някакъв различен маниер в харченето, в разпределянето на бюджета между мъжете и жените?
Понятието „бюджет”, идеята да се планира, да харчи е по-характерна за жените. По принцип българите все още са много далече от това, което се схваща в класическия смисъл като бюджет. Равномерното, правилно за месец разпределение на сумите, седмичното пазаруване, все още не е факт. Някой би казал, че причина за това са ниските доходи. Опитът показва, че и при 300, и при 1000 лева можем еднакво добре да планираме как да ги похарчим. Разбира се, това важи за доход, който е над минимума за оцеляване, който в България е около 120 лв. на човек. Бедна страна сме, но тези, които бедстват и нямат какво да ядат и имат под 100 лева доход, не са преобладаващата част от населението. Има доста хора, които са над това, без да са богати. При всички тях планомерност не се наблюдава, повече преобладава емоционалното харчене.
Ние все още залитаме по количеството, а не по качеството. Поставете въпрос на която и да е дама с 10 лева дали би предпочела да си вземе по-малко количество, но качествена храна, или обратно- то. В значителна част от случаите ще заложат на количеството. Т. е. тази потребителска култура все още ни липсва. Разрешаването на проблема зависи и от пазара, и от рекламата, и от медиите.
А от какво са по-склонни да се откажат жените по време на криза?
Няма общо правило. Жената-домакиня или жената-купувач е най-важният човек за всички видове реклами, свързани с продукти и услуги. Това е главната мишена. Ако се замислите, повечето от тях се опитват да направят някакви жени щастливи.
Всяка от нас има едни неща, за които при равни други условия би похарчила повече пари. Има дами, които по никакъв начин не биха дали повече пари за храни, но биха похарчили много повече за хубави обувки. Има такива, които са готови да ходят с гуменки цял живот, но да си купят скъпи кремове за
лице и т.н.
Между 2003 и 2009 г. в България беше започнало да се установява някакво потребителско общество. Тогава се появи възможността човек да пазарува на кредит, възможността за нови български и чужди марки, които да разработват на пазара продукти и услуги, които до този момент не бяхме виждали. Спомнете си само допреди 15 години колко видове кисело мляко е имало и колко има сега. Тогава навлязоха трайни харчове в нашата кошница. Навлязоха трайно дебитните и кредитните карти като начин на разплащане.
С настъпването на кризата през 2009 потребителят се промени психологически. Отказа се от някакви големи дългосрочни неща – като купуване на жилище, правене на собствен бизнес, после почна да реже скъпи еднократни разходи като обзавеждане, нови коли, после дойде ред и на ежедневните неща – да се намали количеството на консумирането, да се смени марката на купуваните продукти.
Така че общо обедняване няма, нашите банки все още преливат от спестявания на населението. Тук не говоря за онези около 20% от нашите сънародници, които са много бедни, както и за свръхбогатите, които социологическите агенции не ги ловят, а за хората, които са около средата – те по- скоро се стреснаха и не искат да харчат, а да спестяват. Българинът все още си представя парите като съкровище, а не като средство. Кризата засили това сядане на гърнето. Тепърва трябва да престанем да мислим за парите като за гърнето, което си трупал цял живот.
0 Коментара