Животът ми лети от осмия етаж

Животът ми се преобърна с главата надолу. В наши дни това изречение нагледно може да означава, че сте си изтървали и потрошили телефона. Да, така нареченият телефон, който последното, за което служи, е телефония, е целият ми живот. Не само моят, а и този на повечето хора. Там са всичките ми приятели, познати, регламентирани и нерегламентирани връзки, там са моите врагове, а и пароли, календари, рецепти, снимки – селфита  – изпратени и получени в ранни или по-късни часове, спомени, напомняния.

В телефона са любовите и изневерите,

както и тези на други хора. Хората, с които общувам и обичам, тези, които обичам, без да познавам. Там са и тези, които не харесвам, но няма как. В телефона ми живее данъчната ми декларация, всичките ми сметки, часът ми за маникюр, билетът за театър, също и за самолет, резервация за хотел, лятната ваканция, лизингът за телевизора, картите за магазини, намаления, промоции.

В това дребно устройство се помещават спортните ми (не)успехи, крачкомерът ми е там, дори пулсът и кръвното са там  – по-осезателно, отколкото в тялото. А кой да ми каже данните ми за сън – дълбок и нормален – едно от най-важните неща, които следя. И пак там са книгите, филмите, музиката, спомените,  скандалите, скрийншотове – мои и чужди. Там е всичко, всичко, наистина целият живот, само без кучето. Може да се заключи и че нашето всичко се състои от един телефон и едно куче/коте/папагал, дете(?!), защото не може всичко да е гадно наистина, пък било то и живот.
Но наистина стана така, че моят се преобърна с главата надолу, по особено жесток начин. Имам нов страхотен телефон – тоест, прави страхотни снимки и не се троши, като падне от осмия етаж. Но истината е, че той не падна от осмия етаж. Аз го изхвърлих по невнимание. Картината е следната. Тъмна, тиха, зимна нощ – делнична и леко почва да вали.

Стивън Кинг харесва това, убедена съм.

Аз живея в онзи прекрасен момент от живота ми, който се казва Нетфликс. Всяка вечер имам среща с Джон Хам на Медисън авеню в Ню Йорк. Но за истинската любов нямат значение дрехите и гримът, затова съм по долнище на пижама на точки, тениска, ям бадеми, кашу и лешници, завита с леко одеяло. Превърнала съм се в катерицата от Ледена епоха, а Кода (кучето ми) е онова опуленото, Сид. Много го харесвам, когато каза на тигъра Диего: „За секунда помислих, че наистина ще ме изядеш“, а Диего му вика: „А, не, аз не ям junk food“, хаха. Ох, отплеснах се. А отплесването е злината на всички неща. Имам чувството, че когато човек се ражда, Провидението или който е там отговорникът за всичко и всички, слага до него един зъл гений, който да бди да не се разсейваш и миг невнимание и – хоп, гадост – я тухла ще ти падне на главата, я ще си удариш колата, ключът си си забравил, абе знаете ги – цяла палитра произшествия. Но в онази характерна зимна вечер, аз точно така съм се разсеяла спрямо живота си. Понеже съм голяма чистница, тоест мързелива и всички гадости от ядките, които се сабраха в одеялото, реших да ги метна през балкона, да има за птичките напролет, ама грижливо съм го събрала да не падне нещо на килима и пред зоркия поглед на Кода отварям балконската врата, на самия осми мой етаж, нахлува зимният въздух, излизам аз, изтърсвам одеялото през балкона и се прибирам.  Дори не съм разбрала. Възможно ли е питам се сега,

целият ти живот да полети през балкона в една тъмна зимна нощ,

а ти да не разбереш? И ето, че вече е време да си лягам и да си настроя алармата за утре сутринта, но телефонът го няма и така да се каже, аз веднага се сетих къде може да е, щом не е в нито едно от всичките ми 123 помещения в апартамента. Стомахът ми се сви, сърцето ме заболя, свят ми се зави, исках да вия и аз в света, в който мога да съм толкова глупава, че грижливо да си изхвърля телефон през осмия етаж. Телефонът, за който ме бяха предупредили да не изтървам. Е, не съм го изтървала, изхвърлих го. По невнимание – не бих казала, щото не може и вечер да седиш на дивана си, и да внимаваш, писна ми вече! А поради забрава и омая, така да се каже. Е, започнах в несвяст да пращам съобщения „спиш ли?“  на поне десет човека, и  ето моментът, в който съм се молила за кошмарния seen като поп на задушница. Хеле една приятелка отговори, звъни ми, и о чудо (!) чувам, че той там долу някъде звъни. Спри викам, някой ще го вземе, грабвам Кода, слизам, вън е мрак, вали тихо, всички спят, а аз се промъквам под хорските балкони, колко отвратително само, колко ужасно дори! Взимам с радост живота си в ръце, виждам, че само леко е счупен отгоре, но си работи! И се зарежда и всичко е тип-топ.

Най-накрая заспивам, сънувам кошмари и страхотии, събуждам се, пак заспивам, сега вече виждам Джон Хам, на Медисън авеню съм, той върви срещу мен в навалицата, но аз изпитвам ужас къде ми е телефонът, в мен ли е, пипам джобовете, якето, чантата, ах да, ето тук е, поглеждам пак, но Джон го няма, не е това никакъв Ню Йорк, баш си е София, Сухата река, тичам да не изтърва тролея, внимавам да не падна, да не се хлъзна, да не си изтърва телефона, няма, а ето го пак Джон  – кара тролея, е що да не кара единицата! Ама тя е от новите, ура! И изведнъж нещо вибрира  – това е гривната на ръката ми, вързана с телефона, новата ми аларма е това, защото от музиката се стряскам. Събуждам се, напомням си да внимавам много. Хваля се цял ден колко е здраво моето приятелче. А вечерта се прибирам, и пак съм пред Нетлфликса, нищо друго не ме интересува. Пак имам семки, бонбонки и Кода с одеяло, но аз много внимавам! Телефонът не просто няма да е до мен, а отива в другата стая – в спалнята, вързан за леглото със зарядното за по-сигурно.

Затварям вратата на хола, за да не би да тръгне сам някак си, чрез някое ново приложение да се ъпдейтне и да дойде да види как съм и какво правя, нали все нещо ново има,

докато спиш, светът се е ъпдейтнал и ъпгрейтнал.

Затова и не спят много-много хората. И ето така гледам аз филм. И все пак, като става време за лягане, аз отивам да проверя дали телефонът не се е отвързал, не е, пак затварям вратата и другата врата и чак тогава отивам на балкона да изтърся одеялото, изтърсвам го съвсем спокойна и доволна и докато дистанционното на телевизора лети надолу като на забавен каданс, аз се сещам, че нали все пак целият ми живот е телефонът и на него и дистанционно за телевизора има. Е, слизам пак да го взема, виждам, че и то не се е счупило, после виждам, че дори работи и някак и ужасно се успокоявам – не за дистанционното, а въобще. В крайна сметка, онова, което изглежда като неизбежен край като ада, и като падане от осмия етаж, може просто да е само това – падане, без особени последици. Ставаш, вдигаш, отърсваш се и продължаваш.

Някъде бях чела, че страхът е с размер на бадем в мозъка. Така че просто взимаш този бадем и го изяждаш пред телевизора – точно като катерицата от ледена епоха и после го изхвърляш през балкона. Толкова.