Свърши година война. Тягостна, мрачна – светлина и надежда, покруса и скръб, омраза, безброй разочарования, безкрайна болка и безкрайна любов.
Искам да свърши още от февруари. Вярвам, че ще свърши скоро – не според календара. Дългата година на тази чудовищна война ще приключи под звуците на камбани от Киево-Печорската лавра и оглушителното мълчание на Кремълския часовник. Ще стане.
Искам да свърши от момента, в който отказах да повярвам, че танковете са навлезли в Украйна. При първите съобщения за убити хора загубих дъх, загубих сила, разбрах смисъла на думите „дано е сън“, осъзнах наивността си, забих се в компютъра с надежда да намирам опровержения на всяко зло. Такива нямаше.
Още от края на февруари чакам края на тази година.
Надявам се да има свършек на бомбардировките, обстрелите, масовите изнасилвания, случайните убийства, обидните кражби, мародерствата, канонадите от наглост от пропагандистите, уморителната глупост на тукашните кремълски апологети, внезапното болезнено откритие, че имам приятели без сърце.
Чаках да видя, че в Украйна има съпротива. Видях я от първия ден. Чакам същото в Русия – страната на прадедите ми. Засега е безнадеждно почти. Моите хора – онези, които мислят, протестират, стоят безмълвно, носят плакати и носят отговорност, все още са малцинство. Потискащо малцинство.
Но те са достойните, които ще преосноват Русия. Защото в това е упованието ми – няма безкрайно зло. Започва нова година, и въпреки хладнокръвните и понякога цинични прогнози на експертите, вярвам, че в края й няма да изглежда безпочвен
хаштагът ми #путинавгаагу,
който често публикувам във Фейсбук – изрично на руски. Искам да го видя, мечтая да съм свидетел на това събитие дори от дистанцията на хиляди километри, но чрез телевизионната непосредственост да тържествувам, че съм видяла пътя на днешния Хитлер към смъртта. Не искам да го обесят като Саддам, не искам унизителната гибел на Кадафи. Не, че съм добра. Чакам да бъде изправен пред съда в Хага. Искам всеки ден пред лицето му в килията, която ще обитава до последния си дъх,
да поставят снимката на дете, което е убил.
На цели семейства, които е изтребил. Всеки ден, докато вижда. Снимката на малкия Саша, когото майка му откри мъртъв след 32 дни неуморно издирване. Снимката на семейството от Одеса, което бащата загуби за едно излизане до магазина – ракетата отнесе жена му, бабата и 7-месечната Ксения. Снимка на бременната жена, убита от ракета – нечия дъщеря, майка на нечия дъщеря, никога неродена.
И никога да не го оставят да забрави двудневния Сергий.
Сергий, който е статистика – едно от близо 500 убити деца. Двудневен – почти без история. Деветте месеца война – време за очакване, страх и надежда за майка му, баща му, представям си радостта на бабите, гордостта на дядовците – внук се задава, нищо, че е война, внук ще имаме, син ще ни се роди, Господи, благодарим ти.
Дошъл е на белия свят малкият Сергий, дали му име, претеглили го, представям си какъв рев е огласил родилната зала, повили са го в бяло, майка му имала кърма, каква радост е това, колко ли е спала след раждането? Ракетата попаднала в двуетажната сграда във Вилнянск, където е родилното. Майката свалила бебето от гърдата си, оправила завивката, протегнала се след уж дългите минути кърмене, усмихнала се на момченцето си. 48 часа радост. Два дни живот……
Чакам да свърши тази проклета година война. Животът ще се върне в Киев. А Путин ще стигне в Хага. Ще стане.
0 Коментара