(К)раят на дните

Нищо в реалния свят на един възрастен не е така истинско, както нещо от въображаемия свят на едно дете. Карането на колело е обяздване на жребец, тръбата с фунийка е пушка с куршум, народната топка е мълния, която изгаря с едно докосване, а гоненицата е бягство и преследване едновременно. Когато едно дете марширува с пластмасов шмайзер и перо в перчема, то е много по гвардеец от ония наемници, правещи го за 500 лева на месец. А колкото по-наивно и лековерно е това дете, толкова по-драматично и действително преживява всичко.

Трябва да е било средата на 80-те. Време, в което идеалите и доматите бяха истински, компютрите от по 8 бита, а игрите се играеха навън. Упадъчни западнобуржоазни режисьори виждаха космически градски транспорт и телепортиране в бъдещето. Бъдеще, което към днешна дата вече е минало, а до Бургас все още се стига за 6 часа. Далеч не такъв оптимист за бъдещето тогава бях аз – седемгодишният.

И ето защо:

Помня как някой каза, че някой казал, че през 2000 година ще дойде краят на света. Не разбрах точно кой – Нострадамос, Ванга, Джуна, Кашпировски или комшийката, но когато го каза и Деската, разбрах, че нещата наистина отиват на зле. Деската ми беше незаобиколим авторитет в детството и нямах причина да не й вярвам. Двехилядната година щяло да стане, каза, но не се знае още с огън или с вода. Аз предпочитах с вода, понеже тъкмо се бях научил да плувам. За дете на седем през 80-те, двехилядната година бе безкрайно далеч, над два пъти целият ми изживян живот. Реших, че няма от какво чак толкова да се притеснявам. Прецених, че дотогава има много време и вече ще съм се наживял. Сметнах, че ще съм на около 20 години, вероятно войник, а войниците за мен бяха най-големите хора на света. След войниците са само старците. Никое момче не иска да стане старец, но всяко момче иска да стане войник. Щом ще съм станал вече войник, значи нищо освен по-нататъшния живот на старец нямаше да загубя. Естествено, всеки войник си има и приятелка, която му ходи на свиждане и при която той ходи през отпуската. А моята приятелка тогава ще ми е вече жена. Но ще сме се разбрали да нямаме деца, защото ще бъдат малки и още няма да са се научили да плуват. Аз съм на седем, а се научих едва сега. Освен това може да не е с вода, а с огън, нищо още не се знае…

Остатъка от деня прекарах в планове за остатъка от живота.

После реших, че от това няма смисъл и че само съм си загубил един ценен ден. Планът представлява конкретна крайна цел, която да се достигне чрез някакво вложено усилие. Но на кой му е притрябвало да се усилва в постигане на лични цели тъкмо преди общия край? Предизвестеният край трябва да служи единствено да те върне към началата, за да поискаш да ги преживееш отново. Смисълът на предизвестения край е копнеж към второ начало, а смисълът на второто начало е повторение на веднъж изживяното. Възкресение. Възраждане. Да планират безсмъртните. Смъртните да изживяват. След като няма да стана стар, защо да си мия зъбите и да си пазя здравето? След като няма смисъл да ставам инженер, няма смисъл да ставам, за да ходя на училище? А татко толкова искаше да стана инженер, че едва на шест ме записа в първи клас. Реших по време на вечерята да му изложа новата си житейска концепция. После реших да не го правя. Старците никога не разбират.

Полезно е едно ранно осъзнаване на смъртта. Колкото по-рано осъзнаеш смъртта, толкова по-рано оценяваш живота. През останалото време само си губиш времето.

Най-мъдрите хора живеят ден за ден. Просто само днешният ден има значение. Вчера вече е минало, а утре може и да не дойде.

Едва ли тогава съм могъл да го дефинирам така ясно, но ясно си спомням, че реших да правя именно това. Нека другите учат история, родна реч и роден край, нека ходят на частни уроци, кръжоци по математика, алианс и корабомоделиране, нека пият рибено масло и витамини и да ядат плодове и зеленчуци, нека си мият зъбите всяка сутрин и всяка вечер и спортуват за здраве всеки ден, нека се готвят за бъдния ден, нека се възпитават. Аз ще се забавлявам. А дойде ли двехилядната, ще видим кой е направил повече и кой ще съжалява по-малко.

На другата сутрин станах и вместо да се измия с гадна хладна вода, само изчоплих гурелите от очите си. Дъвка турбо за дъх.

Зарязах учебниците и натъпках в чантата разни трайни храни.

Тъпата синя връзка натъпках в единия заден джоб. В другия скрих малко от скритите пари на нашите. Сега не е за вярване, но тогава, още в последна група на детската градина си ходех сам. От вкъщи до 23-о ЕСПУ бяха 5-6 пресечки, а от него до гара Подуяне – само 1-2. Лелката на касата ме изгледа съмнително, но все пак ми продаде един детски билет и един за възрастен. Пътническият влак за Пловдив щеше да спре на гара Габровица след два часа. По това време смотаняците в училище щяха да учат рисуване.

Дядо се изненада от спонтанната ми визита, но не чак толкова, че да ме пита защо съм сам. Казах ви, старците нищичко не разбират. Сигурно цяла седмица съм стоял при него, но не си спомням точно колко – времето, когато е хубаво, хвърчи. Спомням си обаче, че през тази седмица не направих нищо, което да не съм искал да направя. Сутрин се излежавах, докато слънцето не почнеше да ме гъделичка по носа, сетне излизах на двора и бос в росната трева сбирах попадалите джанки и ябълки за закуска. Дядо нямаше телевизор, но тогава и телевизия нямаше кой знае каква и децата умеехме да се забавляваме по друг начин. Оградата на двора граничеше с гората, а гората е любимото място на всеки трапер. Бродех с часове в търсене на идеалния клон за лък и няколко по-тънички за стрели. За върхове им сложих капачките от винтилите на гумите на единствената кола в селото. Бяха метални и се забиваха в дърво. Успях да улуча птиче. Въобще не ми стана жал. Запалих огън и опекох птичето. Бях много горд. Чувствах се като варварин, уестман, първобитен дивак, който е заклал змей, наклал огън и сега ще пече змея, защото все пак вече не е чак такъв дивак, че да го яде суров, макар че малко се изкушава. Не ядох птичето, защото го бях пекъл с перата…

Бързо надуших селянчетата. Тогава по селата освен старци имаше и деца. Някои деца бяха по-големи от мен, но и те като мен не бяха на училище.

Сигурно знаеха за края на света и пак като мен бяха решили,

че не си струва да се напъват. Дните прекарваха в шляене и игри, които не винаги бяха детски. Лесно ме научиха да пуша цигари, но ракията им ми беше силна. Показаха ми как се язди магаре, как се плюе през зъби и как се лови риба само с канап. Аз пък им показах как се плува. Никой не ми го забрани заради опасността или вероятността да хвана ангина. Малко ме беше страх, но не хванах ангина. По-късно дори съжалих, че не хванах ангина, защото с ангина щеше да ми се размине. Поне временно. А междувременно си живеех царски. Без принуда и въздържание, без забрани и задължения, без „каквото трябва“, само с „каквото ща“.

Исках така до края.

Но краят не закъсня. Никой не обичаше дядо и никой не се сети да провери дали съм там. Но дядо позвънил на баща ми да му каже, ако ме взимат обратно с колата, да му върнат най-сетне чушкопека. Така бях разкрит, набит и прибран. Когато емоциите отшумяха, а раните заздравяха, баща ми седна до мен и дълго ми обяснява защо светът няма да свърши точно през 2000 година, както и защо впрочем никой няма да дръзне да каже кога точно ще свърши светът. За пръв път тогава чух думите „хаос“, „анархия“ и „финансов срив“. Баща ми знаеше много такива думи и ден след ден ги използваше срещу мен. Така той разклати моята вяра в края. Краят, който превръщаше всеки нов ден в ново начало. Методично отне от живота изживяването и го замести с устрояване.

Моят мъдър баща ме убеди, че ще живея дълго.

Толкова дълго, че накрая вече няма да ми е интересно. Но за да може да ми е лесно, трябва преди това съвестно да свърша всички онези безброй неща, които аз бях отказал да върша. Помня как каза: винаги жертвай по нещо днес и никога няма да съжаляваш утре. Постепенно приех от баща ми вярата му в плавния, установен, подреден и осигурен живот. Живот дълъг и тесен, но поне лесен. Живот без плам, но вървящ по план. Никога не му го простих.

Днес до поредния край на света остава месец. Иска ми се Деската пак да ме убеди, че действително ни остава толкова. Така ще имам едни трийсет дни, в които да изживея отлаганото трийсет години. Трийсет години, с изключение на онази една седмица. Но както тогава, когато бях на седем и баща ми дойде след седем дни, така и сега, след трийсет години, сина ми ще дойде след трийсет дни и аз пак ще разбера, че истинският смисъл на живота не е да го изживееш за себе си, истинският смисъл на живота е да го жертваш за някой друг.

Ако остават трийсет дни до Края на дните, ще ги жертвам, за да ги превърна в Рая на дните. Не за мен. За сина ми.