Бях на седем, когато за първи път интуитивно усетих двете основни движещи сили в света – Ерос и Танатос. Открих невероятното удоволствие да се сгушиш с вълнуващо четиво в ръка, което отприщва въображението и гъделичка плътта, и в същия миг ме обзе страх, че отреденото ми време едва ли ще стигне, за да прочета всички прекрасни книги на земята.
„Абу-Хасан”, така се казваше първата приказка, която прочетох сама. Вълнуваща история за сина на богат търговец, живял в Багдад по времето на халиф Харун-ал-Рашид. След смъртта на баща си Абу-Хасан пропилял наследеното богатство за по-малко от година. С обедняването се изпарили и приятелите, които преди не пропускали пищните тържества в дома му. За да не остава сам с огорчението, младежът решил всяка вечер да дели трапезата си с първия чужденец, преминал през Багдад. Така една нощ в дома му попаднал и Харун-ал-Рашид, който имал навика да броди по улиците, преоблечен като странник, за да усети духа на простосмъртните.
Халифът стигнал до крайност в експеримента си – упоил и наредил да отведат в двореца Абу-Хасан и през деня да го третират като Повелител на правоверните, а вечер да го оставят пред скромния му дом.
След няколко такива денонощия синът на търговеца така се объркал, че не знаел кога сънува и кога е в реалността. Съседите от махалата и дори собствената му майка го помислили за полудял. Накрая, разбира се, приказката свършва щастливо – героят е удостоен с почести и е задомен за най-красивата робиня от палата на Харун-ал-Рашид, която „била не само хубава, а и знаела да развеселява вечерите му и не му отстъпвала ни в шегите, ни в купите с вино”. А халифът се възползвал от мъдрите съвети на младежа, което се отразило добре на всичките му поданици.
Никоя друга книга не ме е карала да мечтая така, както „Абу-Хасан”.
Гледах с часове красивите илюстрации, прерисувах изящните робини с дългите черни коси и ориенталски одежди. Опитвах се да си представя как изглеждат без чалмите си халифът и синът на търговеца и какъв е вкусът на специалитета на майката на Абу – печен петел с четири хрупкави пиленца, наредени около него.
Преписах в дневника си няколко изречения от приказката, които ми се сториха особено остроумни: „Справедливото сърце не търпи злината да остане ненаказана” и (представете си!) „Веселието е на дъното на чашата с вино”. Зарових се в енциклопедиите и установих, че Харун-ал-Рашид е роден на 17 март – като баща ми!, основал е голям университет и библиотека и е главният герой на „Хиляда и една нощ”.
“Абу-Хасан” е книгата, която за първи път ме накара да се замисля за
двойствената природа на човека
и за това, че всеки от нас в някакъв смисъл и в определен период от живота си нощем е халиф или богиня, а денем – неудачник, чиновничка, прошляк. Един ден е поет и мечтател, на другия – злодей и предател.
Години по-късно преоткрих и друга от мъдростите в приказката: че най-вълнуващата любов е тази, при която мъжът и жената постепенно и бавно разкриват скритата си същност.
След много купи с вино повдигат завесата на съкровените си тайни и узнават истинските си имена.
И както Абу-Хасан премина през куп перипетии, докато разбере, че жената на живота му се казва Омайно сърце, а Омайно сърце също тънеше в догадки кой е непознатият в леглото на халифа, така и аз се мъчех да отгатна кои са истинските имена на мъжете до мен.
И се убедих, че неслучайно в културите, в които имената внимателно се избират заради техния магичен смисъл, да узнаеш истинското име на някого означава да разбереш каква е съдбата му.
От тази малка книжка получих и друг житейски урок: че е хубаво да ти липсват някои неща, защото,
когато мечтите са на една ръка разстояние, губят сладостта си.
Вероятно не бих разрешила на дъщеря си да влезе в света на книгите чрез книгата, с която влязох аз. Защото заради тази приказка, може би големите любови в живота ми са нещо средно между Харун-ал-Рашид и Абу-Хасан. Много сънища и малко щастливи пробуждания.
Ориентът ме привлича. Обичам скритата в него мистика и тайнствения мрак. Харесва ми да бъда прелъстявана от екзотични мъже, които знаят как да превърнат делника в сюжет от 1001 нощ. Затова, когато преди месец прочетох как един ексдепутат споделя пред жълт вестник, че ме бил виждал при неговия бивш шеф по пеньоар и пантофи, избухнах в смях. Няма значение лъже ли, или казва истината слугата на халифа. По-важното е, че Омайно сърце никога не би се появила като средностатистическа домакиня пред своя любим. Тя може да е гола, с бяла хавлия, по тениска или шал, с къси бели чорапи, жартиери или боса, но никога с пеньоар и пантофи.
За ексдепутата О. О. тези тънкости на любовната игра очевидно са непонятни, понеже така и не е прочел „Абу-Хасан”.
0 Коментара