Сигурно няма човек, който поне веднъж да не се е приспивал с приказна фантазия – златната рибка му изпълнява три желания, рее се върху летящо килимче над Ню Йорк или пък го отвличат извънземни и се разхожда в населени със странни същества чужди планети…
Моята най-устойчива, възникнала в детството и неповяхваща с годините фантазия, е как си джиткам из времето – без значение от средството за пътуване.В началото си представях нещо като телепортатора от „Седморката на Блейк”, по-късно реших, че физическото съществуване в разни древни векове е дискомфортно, а и трябва да се криеш и че е
далеч по-удобно да пътуваш през времето под формата на дух
Лягаш си, зарязваш тялото в леглото и се отправяш накъдето ти е интересно в момента, оставаш там колкото ти се иска, а после се прибираш, наспиваш се и се събуждаш на следващата сутрин, дори и да си прекарал дълго време в други времена. С течение на времето елиминирах физическото присъствие и по морално-етични съображения – току-виж съм се изкушила да отмъкна Левски от Къкринското ханче преди идването на заптиетата… Не че не е изкусително, но какъв свят ще заваря, като се върна обратно? Фантазирала съм си какви ли не пътешествия – по стъпките на Исус, при маите, при египтяните, във френския двор, в пещерите в Тора Бора при Осама и в хиляди още исторически ситуации.
Знам и точния произход на тази ми фантазия: „Руфо Червенокосия” от Иван Мариновски. Не си спомням точно как и кога тази детска книга в малък формат и с меки корици ми попадна в ръчичките. Била съм 9-10-годишна, предполагам, според датата на единственото й издание, което съм виждала – 1980 г. Спомням си, че я гледах леко подозрително – по това време вече бях истински буквоед, а името на български автор нещо не ми вдъхваше доверие. Като останах без четиво, й дадох шанс все пак.
И…
с Руфо си станахме неразделни
Със сигурност бях на 30 и кусур, когато я четох за пореден (не знам кой, но не и последен, сигурна съм) път. Всеки път се смея на глас. Ако се напъна, сигурно ще мога да цитирам цели пасажи. А лафът „Каквото пречи, трябва да се махне!” е трайно влязъл и в речника ми, и в житейската ми философия. Сигурна съм, че и чувството ми за хумор е до голяма степен възпитано от тази детска фантастична книжчица.
„Руфо Червенокосия” е фентъзи по днешните литературни класификации. Разказва за двама близнаци – Вихър и Вихра. Вихър е гений-изобретател, запленен от техниката, но презиращ дизайна, а Вихра си пада по изкуствата – рисува с каквото и където й попадне, но най-вече точки. Карат се достатъчно много, както си се полага на близнаци. С изобретената от Вихър летяща чиния двамата поемат през времето да търсят Руфо Червенокосия, за да открият… смисъла на живота.
Така разказано, горното може и да не звучи особено интересно. Истинското удоволствие от книгата идва от невероятното чувство за хумор, с което е пропит всеки ред. Заиграванията с думите, подредбата на изреченията, използваната лексика – всичко е в състояние да те кара да се смееш с глас. Ако не беше писал през късния социализъм в България, Иван Мариновски със сигурност
щеше да нареди името си до това на Дъглас Адамс и Тери Пратчет.
Не, не преувеличавам.
Ето какво пише в онлайн библиотека за научна фантастика за автора: „Иван Мариновски се ражда през 1937 г. в град Запорожие,бивш СССР, от майка украинка и баща българин, а почива през 1997 година. Завършва руска филология в София, след което работи като журналист към Селскостопанската академия и вестник „Кремиковски металург“. Бил е учител в Троян. Пише за деца и възрастни, създава сценарии за документалното кино и за радиото. Към фантастиката се отнасят сборникът му „Тотемът на поетите“, романите „Руфо Червенокосия“ (1980 г.) и „Космосът да ти е на помощ, Александър“(1990 г.). Отличаван с национални награди.”
Не знам кой държи днес авторските права на Иван Мариновски.Не знам и в какъв тираж е било първото и (май) единствено засега издание през 1980 г. Много от моите приятели, които са били деца тогава, дори не са чували за книгата.Като тръгнах да разпитвам за нея обаче, открих и точно толкова големи фенове, колкото съм и аз. Попаднах на фенове и в интернет форуми, въпреки че някои от тях не са били родени през 1980 г. Книгата може да се свали и онлайн – някой добър човек я е качил.
Мисля, че е задължително „Руфо Червенокосия” да види бял свят отново – ще я купя задължително на децата си. Моето копие, уви, загуби 15-ина страници отдавна.
А ако все пак не си представих дългите обяснения към стотиците питащи защо така се казват, сигурно щях да кръстя и моите близнаци Вихър и Вихра. Щеше много да им отива, убедена съм.
0 Коментара