Текстовете за детски герои винаги започват многострадално. И възвишено, разбира се. Обикновено почти с въздишка авторът заключва още в първото изречение, че макар и изскочил от книжка с приказки, предметът на неговия размисъл е мъдър, многопластов и до някаква степен екзистенциален.
Този текст ще започне битово. Ще продължи битово. А как ще свърши, всички ще разберем накрая. В този текст ще става дума за една мечка, от време на време за едно прасе, бухал, може би мед за есенция и… спрян ток. Като на половината от тези неща може да не им дойде редът.
Мечо Пух не е възвишен образ като Малкия принц
Нито е толкова надрусан като Алиса. Нито пък е войнстващ като Пипи. Не е и приключенец като Нийлс. Мечо Пух е мързелив и не много умен. Той е лаком, любвеобилно глуповат и налудно щастлив. Ако Мечо Пух ползваше услугите на ЧЕЗ, вероятно също както на мен в някакъв светъл момент щяха да му резнат тока. Мечката вероятно обезсърчено щеше да въздъхне и да потърси гърненце с мед. Както впрочем направих и аз. Обадих се на приятелка и печално попитах: „Да не би да искаш да хапнем пица и да ти използвам контакта?”. Последното, за да си заредя телефона, защото по закона за всеобщата гадост ти пада батерията точно когато ти резнат кабела, досущ като ситуацията, в която преди заплата ти свършва кафето. В този смисъл – ако ви свършва кафето, ще получите месечното си възнаграждение, ама … друг път. Но да се върнем на тока. В подобни ситуации има
вариант за законна депресия,
която, освен че е потискаща, и не засища. И има вариант за кратки, точни и ясни изречения, гарнирани с пица. Или както казва Пух: „По-приятно е да разговаряш с някого, който не използва дълги и трудни думи, а предпочита кратки и лесни като например: „Какво ще кажеш да хапнем?”. Не че упражнението омилостивява електроинквизиторите, но пък… е приятно.
Мечо Пух е готин. Той има винаги с кого да хапне. И не провесва тъжно нос, защото е сит. Вероятно като мечока се е чувствал и един приятел, който с охота си направи тениска
„Дебел, но добър”
и с още по-голям кеф си я носеше. Та… Пух е хем добър, хем щастлив.
Ако обичаш Мечо Пух, няма как да не обичаш приятелите си. И ако той поне малко ти е оказал влияние, е изключено въпросните да не те погалват по главата нежно от време на време. Защото, както знаем от не много умната Мечка, приятелствата се обещават за по-дълго от вечност.
Ако поне малко сме заобичали Пух в детството си или когато и да било, то трябва да знаем, че няма нищо срамно в това да си поискаш да бъдеш харесван. И в повечето случаи тропнеш ли с лапа, кец или токче, че искаш да си симпатичен на някого – обикновено се случва.
Отново се връщаме на тока и лесните думи. Скоро спорих много напоително с приятелка, която се опитваше да ме убеди, че си заслужава да общуваш само с интелигентни и изискани хора. Тази приятелка си пада малко сноб, но й прощавам. Което не е от значение всъщност. Идеята е, че подчертаната изисканост е силно противна. А хората, чието хоби е използването на думи, съдържащи повече от шест букви, отказвам да ги разбера. В повечето случаи събитията около нас са твърде обикновени, за да подхождаме към тях необикновено.
Е, вероятно ако щастието ни се усмихне и вземем, че от нищото се трансформиране в руски графини, този факт значително би оправдал сложните думи, философския уклон и трудните конструкции. Дотогава колкото повече, толкова повече. Т.е. колкото повече стоиш вкъщи на тъмно, толкова повече се убеждаваш: а) че е тъмно, б) че трябва да хапнеш пица. В което няма нищо трудно за разбиране като смисъл и стилистика. И нищо неизпълнимо като цел.
И като заговорихме за цели, да не си помислите, че Пуховците нямат такива. Напротив, имат си. Или поне винаги могат да зададат въпрос „Може ли едно мече да стане рицар?”. Важното е до теб да има някой като Кристофър Робин, който мило да отговори: „Разбира се, че може”.
Когато приятел ти вярва,
шансовете дори за рицарство скачат най-малко с 50%
Тук пак се връщаме на симпатичността. Пипи няма кого да пита, Алиса се вълнува от други казуси, а пък Малкия принц понякога е толкова мъдър, че едва ли му идват такива простички щения на ум. Което не означава, че горните герои нямат своите си характеропатии. Важното е да искаш да станеш рицар. А може и руска графиня!
Сега е време на обобщението, което намира място във всеки текст. Обикновено към края. Докато Прасчо е нервен и развълнуван, Йори тъжен, Бухала – мъдър, Тигър – експресивен, Мечо Пух е готин. Всички тези чудати в лудостта си животни, които ни заобикалят включително в ежедневието ни, са обединени от едно – обичат Мечката. А тя, Мечката, е чаровна, приятелски настроена и… обича мед. Не се преструва на гризли, също както нормалните хора добре разбираме, че шансът да станем руски графини клони към нула, най-малкото, защото не сме рускини. И най-важното от всичко
– Мечо Пух умее да вярва.
А в какво точно ще вярваш – дали в гърненце мед или в откриване на лекарство против рака, вече е допълнение. Дори и като част от изречението. Ето – аз онзи ден вярвах силно, че пицата ще ми подейства добре на тъмнината, и така и стана…
0 Коментара