Когато започнах сама да си подбирам книжки и да ги чета за удоволствие, вече знаех, че от мен няма да стане никаква принцеса, независимо как ме нарича мама вечер.Нямах нито физически данни, нито достатъчно търпение, за да чакам цял живот, покатерена на балкона на непристъпната кула, някой ездач да ме забележи. Именно защото не бях особено постоянна и съсредоточена, сменях любимите си герои твърде често. В моето детство например беше актуално партизанското движение и аз най-редовно бях ранена партизанка, която разполага с къшей хляб, за да издържи цяла седмица, без да гъкне, като се пази да не я хванат немците.
Окопът ми беше между радиолата и пердето
Чудни игри се получаваха. По-късно замених партизанското амплоа с това на Робинзон Крузо и Гъливер. А майка ми се чудеше защо периодично изчезват килограми свещи (това беше по времето, когато ток имаше отвреме на време).
Сега вече зная, че онова са представлявали смешни опити да бъда героиня въобще. Аз, най-невзрачното и незабележимо дете на света, отчаяно се нуждаех от внимание и бях готова да го платя с цели месеци в окопите.
Когато татко ми купи „Три повести за Карлсон”, бях към 7-годишна, сиреч като Дребосъчето. И точно като него нямах много приятели. Имах някакви фантазии, породени от книжките и от онази радиола, на която си пусках грамофонни плочи. И точно като Дребосъчето се влюбих от пръв поглед в Карлсон. Този най-славен, красив, умен и прилично дебел мъж в разцвета на силите си, който е най-големият специалист по всичко в целия свят и чието мото е „Спокойствие и само спокойствие!”.
Не че ми липсваше компания и трябваше да си намеря въображаемо другарче. По-скоро ми липсваше самочувствие. Имах нужда от някой, който да изцели чувството ми за вина, че не се побирам в конфекцията на„ДетМаг”, че не искам да скачам на ластик с подигравчийките зад блока и че не обичам да ходя на училище. Страстно исках някой да приложи „гнервиране” върху моите връстници – душмани, а мен да излекува със
световноизвестната терапия с кифлички и палачинки.
Книжката е от поредицата „Световна класика за деца и юноши”– кафява, грозна и вече разпокъсана. Първите няколко страници са залепени наопаки, други висят застрашително. По цялата книжка има еднозначни белези на моите среднощни пиршества зад пердето от филии с мармалад.
Макар да съзнавах, че Карлсон е всъщност едно нахално, егоцентрично и самодоволно парче, аз постепенно прегърнах модела му на поведение. Той представляваше истинска рецепта за оцеляване в жестокия свят на триумфиращите Барбита, където нямаше място за конкуренцията на залупени партизанки. Кикотех се с глас на безумните му хрумвания, злорадствах заедно с него на припадъците на госпожица Рог и се опитвах да живея с максимата: „Няма пък да играя,щом сте такива!”.
Освен че ме научи на непукизъм, Карлсон е абсолютно виновен и за положеното начало на скромното ми чувство за хумор. И до ден-днешен един от най-знаменателните диалози, които съм чела, остава този:
„- Отговори ми с да или не – настояваше госпожица Рог. – Казала ли е майка ти, че Карлсон ще се храни тук? Толкова ли е трудно да се отговори с да или не на такъв прост въпрос!
– Ти така си мислиш – намеси се Карлсон. – Аз ще ти задам един прост въпрос и сама ще видиш! Слушай, ти престана ли да пиеш коняк сутрин, да или не?
Госпожица Рог хлъцна и просто щеше да се задави. Опита се да каже нещо, но не можа.
– Да, престанала е – усърдно се намеси Дребосъчето. Той наистина искаше да помогне на госпожица Рог, но тя се вбеси още повече.
– Разбира се, че не! – изкрещя тя яростно и Дребосъчето ужасно се изплаши.
– Не, не е престанала – поправи се той.
– Колко жалко! – рече Карлсон. –Пиянството води до страшно падение.”
Полека-лека с Карлсон под ръка започнах да се харесвам, но също и да се самоиронизирам. Научих се, че смехът е единственото целебно хапче срещу главоболие, темерути и самонадеяност. Разбрах, че може да се забавляваш, дори и без припадащи от любовна мъка принцове наоколо.
Разбира се, понякога прекалявах. Толкова се стараех да се правя на шут, че хората започнаха да ме възприемат като клоунски атрибут. Без нужната сериозност. А аз, като една истинска подрастваща девойка, от време на време имах нужда да го изиграя драматична актриса с всички прилежащи
пребледнявания, любовна мъка и китари по залез.
Но такава е нелеката участ на всеки комедиант.
Днес съм вече голяма. Избирам си други герои или неволно ги копирам. Вярно, че никога не съм опирала до Ема Бовари, но често съм се ласкаела, че мога да фуча като Скарлет О’Хара. Неприлично е някак на 35 години да се мотая из покривите в търсене на кюфтета на аванта. И все пак още си падам по типажа Карлсон. Още ме вдъхновяват красиви, умни и прилично дебели мъже и жени, които винаги ще останат в разцвета на своята възраст. Които хвърчат през живота с усмивка и викове „йо-йо”, невъзмутимо крадат хорските кифлички и не страдат от излишна толерантност, но винаги са насреща, когато си в беда, и всъщност са най-добрите ти приятели в целия свят.
0 Коментара