Казват, че момиченцата мечтаят за принца на бял кон цял живот. Някои го намират, други – не. Дали защото не съм изобщо романтична, или съм от поколението деца, израсли с Асамблея на мира, но детските ми мечти бяха къде по-прости. Мечтаех за това, което нямах: пластмасово „корекомско” куче, пълно с малки „шоколадови” яйца. Приятелки все ми се фукаха, че някоя си тяхна леля, тетка или друга роднина била женена за чужденец и им донесла такова. В детските ми представите тези чужденци бяха като супергерои – обвити в мистериозност странници, със суперсили и магически атрибути. Те бяха добри, защото носеха дарове от далечни места. Възрастните им поставяха ореол и ги боготворяха.
80-те години беше период, в който смесените бракове бяха рядкост и се радваха на голяма почит и недотам здрав интерес. С падането на Берлинската стена падна и ореолът на смесените бракове. А гурбетчийството и международните сайтове за запознанство успяха да ги превърнат в тривиалност. Супергероите загубиха свръхсилите си и магическите си атрибути. Вече на никого не прави впечатление, когато на опашката за сладолед баба пита внучето си:
„Лаура, уот ду ю уонт? Шоколад или строубери?”
При мен нещата се развиха в неочаквана посока. Аз „корекомско” куче така и не получих, но съдбата ме събра с чужденец и днес моите родители кълчат езиците си на развален английски по опашките за айскрийм. Съпругът ми е не-британец и в никакъв случай англичанин. Той е горд потомък на Уилям Уолъс – шотландския национален герой, изигран от Мел Гибсън във филма „Смело сърце”. Приех трудна за произнасяне фамилия, която в превод означава „хубаво време” и звучи като кратък анекдот за страната, в която, цитирам, „лятото продължава 3 дни и съвпада с тенис турнира Уимбълдън”.
Предполагам в повечето смесени бракове, наред с тривиалните и пикантните отношения между партньорите, се осъществява и сериозен междукултурен обмен. Съпрузите обменят информация за традициите, миналото и особеностите на своя народ, докато най-важните намерят своето място в бита на семейството. В моя дом това се реализира в двойна порция патриотизъм, празнуване по два календара, подмяна на ракията с уиски и приемане на някои странни факти за нормални. Магарешките бодили например не са плевел, а свещено цвете и затова намериха мястото си сред розите в сватбения ми букет. Наред с традиционния деликатес „хагис” (стомахът на овца, напълнен със смес от овесено брашно, кайма и смлени овчи органи – сърце, дроб и други) шотландците ядат и паниран в масло шоколадов десерт „Марс”. А ако се чудите дали
чудовището от Лох Нес съществува, то отговорът е да, но умело се крие.
С приемането на шотландската фамилия се озовах и в епицентъра на една вражда, за чийто интензитет не подозирах – неприязънта на шотландците към англичаните. Шотландците често се шегуват, че една от основните грешки на поколенията е, че не са възстановили стената на римския император Адриан, която през II век разделяла днешна Англия от шотландските земи. Нещо повече, на границата им с Англия трябва да се постави надпис: „Извиняваме се, че ви се наложи да преминете през толкова много боклук, докато стигнете дотук”. С времето престанах да се подсмихвам на този краен патриотизъм и започнах да оценявам всички черти на шотландците, които ги отличават като етнос от англичаните (дори по антропология не си приличат!). Те са горд народ, който се слави с миналото си и се опитва да промени бъдещето си в посока на еманципация от Кралството. Доказват го референдумите за независимост и резултатите от последните парламентарни избори. Уважението, което показват към традициите, се чува в мелодията на гайдите и в още живата история на клановете. Шотландците са и една от малкото нации в света, при която официалното мъжко облекло не е смокинг, а народната носия, и се слага задължително за всеки повод. Колко смешно би ни се видяло на нас българите, ако днес до булката, облечена в пищна бяла рокля, застане момък с кенарена риза, потури, калпак и цървули. На шотландците обаче хич не им е смешно, а са изправени пред къде-къде по-сложна задача. Необходимо е голямо мъжество и национална гордост да носиш карирана вълнена пола, с бодната отпред чантичка и да обуеш ¾ чорапи и обувки с връзки до коленете.
Неведнъж съм била свидетел на куриозни моменти, в които някоя подпийнала сватбарка решава да тества съпруга ми дали е истински шотландец,
като внезапно вдигне полата му, за да провери дали е без гащи!
Истината е, че ако килтът (шотландската пола) е под наем, носят бельо, а ако е собствен – не. Шегата настрана. Няма по-вълнуващ момент и по-сексапилна гледка от това да видиш любимия си до олтара, облечен в бяла риза и тъмен “килт”, „спорин” (чантата) и забоден „скин-ду” (декоративен кинжал) в чорапа си.
Националната гордост на шотландците и паметта им за миналото ми напомня на българщината, която ни е дала сили да се съхраним като народ и държава до ден-днешен. Тяхната битка обаче все още не е приключила. Те все още негодуват срещу власт, правителство и несправедливи данъци, събирани да хранят чуждо кралско семейство. Шотландската душевност също се оказа много близка до нашата. Да не повярваш, че северен народ като тях може да бъде толкова топъл и гостоприемен. Гостите си посрещат със страстта и с размаха, с които едно време ние посрещахме, винаги са готови да помогнат, а домовете им са широко отворени за всеки. Сякаш протестантската етика и духът на капитализма, казано по веберски, не само ги е възпитала в труд, но ги е дарила и с човечност.
Именно в думите на Вебер, че протестантската етика налага работата като основно задължение, а удоволствията отлага за след смъртта, открих логиката, според която съпругът ми подрежда приоритетите си. Според него трудът е над всичко, защото нищо не идва даром. Минаха няколко години, докато го убедя, че човек трябва да цени и уважава свободното време, да отделя делниците от празниците и да им се наслаждава.
Именно ценностната система на шотландците обаче е нещото, от което ми се иска ние, българите, да се поучим. Особено когато става дума за семейство. За шотландските мъже да бъдат глава на семейство и да осигуряват нуждите му е много сериозна отговорност и основен приоритет на силния пол. В семейството, в което е израсъл съпругът ми, жената е поставена на особена почит.
Все още свиквам с цветята, които ми се подаряват без повод.
Неадекватността, с която реагирах на това внимание в началото на връзката ни, го беше принудила да спре да купува цветя и да ми подарява набрани от полето слънчогледи, магарешки бодли, дори джанки, които знаеше, че обичам.
Наред с традиционните женски задължения, които споделяме, съпругът ми се чувства отговорен да бъде движещата сила в семейството. Трябваше да променя цялостната си нагласа към връзката. Започнах да чувствам иначе силната си еманципация като рудиментарен орган – хем я имам, хем не я използвам.
Всичко това ми се струва в противовес на напоследък зародилата се тенденция българският мъж да се плаши от сериозността на брака. Едни все се чувстват недорасли, за да се задомят, други се страхуват да не се прецакат. Стигна се дотам, че ролите се размениха и
жените започнаха да инициират, както началото, така и продължението на рода
Западняците, освен че няма нужда да ги пазариш да ти предложат брак, се чувстват и задължени да участват (доколкото е възможно) в раждането на детето им. Огромна част от българските мъже притреперват от ужас само от мисълта за това.
В едно отношение обаче и българи, и чужденци си приличат. Всички те имат майки. Стотици страници художествена литература са изписани за отношенията между снаха и свекърва. Независимо дали в XIX или в XXI век, на българска почва или през океана, тези отношения си остават непреходни. Задължителните намеци и подмятания как е по-правилно да се направи дадено нещо са същите, просто се осъществяват в моя случай с шотландска куртоазия. Разбира се, тази деликатност си има цена. Това са подлудяващите благодарствени картички (т.нар. Thank you cards), които ме карат да изпращам за абсолютно всичко – традиция, характерна за британците и някои други западноевропейци. Изпращам „благодаря”, че ми гостува, „благодаря”, че ми дойде на сватбата, „благодаря” за подаръка, „благодаря”, че ми изпрати благодарствена картичка. Научих се, че подобни картички не са опционални и е проява на особено лош вкус, ако не изпратиш такава. Или както съпругът ми казва:
„Британската империя е изградена на чаша чай и индустрията от картички”
Британците продават картички за всеки повод – за раждане и погребение, за брак и годишнина, за взимане на шофьорска книжка и смяна на работата, за преместване и нов дом… Съществуват картички с пожелания към приятелката на моя правнук, доведената ми дъщеря, гаджето на мама, сестрата на баща ми, кучето и котката т.н. и т.н. За 83-ия си рожден ден бабата на моя съпруг с гордост беше окачила на гирлянда 76 поздравителни картички, вземайки предвид факта, че милата жена няма много живи връстници, ще ми простите черния хумор. Често си напомням обаче, че съм щастливка с такава свекърва – все пак ни делят държавни граници.
Смесените бракове имат своите предимства, но и своите недостатъци. Неминуемо някъде в интеграцията и превода се загубва частица от самобитността и колорита на културите, а някой ден нашите деца като продукт на симбиозата може да поставят началото на нов етнос с глобални ценности и конгломерат от традиции. Дали тази тенденция е добра или не, не зная, но със сигурност мога да твърдя, че кръстосването на гените на два толкова различни, но и в същото време толкова близки народа дава отлични резултати.
0 Коментара