Как индигото оцапа до тъмночерно живота ми

“Новите деца” се наложи като термин в последното десетилетие като синоним на духовно и интелектуално напреднали деца, чиито фини вибрации старовремският модел хомо сапиенс, появил се през 70-те и 80-те години, няма сетивата да разгадае. Често ги наричат индиго, кристални, с други думи – родени научени, с чип да разгадаят Вселената. Па макар понякога доста странни и трудно адаптиращи се към баналната земна реалност.

А пък на мен, майка на слава Богу бивше индиго-дете, ми избожда очите ето какво – „новите деца” придоби гражданственост точно когато епидемията от всевъзможни проблеми в развитието – от сериозни обучителни затруднения до различните степени на аутистичния спектър, избухна в пълната си сила.

Преди 10 години и аз, като повечето хора по онова време, смятах, че става въпрос за свръхдиагностициране и модерни измишльотини, а

дислексия, дисфазия, дефицит на внимание,

хиперактивност и аутистичен спектър, в основната си част са просто липса на възпитание и мързел. За мой срам, защото всичките тези стъжнители на родителския и детския живот с код F в МКБ10, бях учила прилежно в университета, под мъдрото ръководство на д-р Кимон Ганев, и даже имах шестица.

Мога да разкажа – без преувеличение! – поне 150 истории на дечица, минали през погледа и ръцете ми, но не е коректно, та за пореден път ще се позова на своята и ще кажа как индигото оцапа до тъмночерно живота ми за няколко безкрайни години. Опитайте се да си представите, какво е да отглеждате дете, което решава несложни уравнения и умножава свободно на 4, но не може да си каже името и всъщност не говори. А дете на 5, което открива само геометричната и аритметичната прогресия, но не може да си вдигне гащите самичко или да се задържи за повече от 2 минути на 1 място? Или дете, което коренува на 6, но все още

не може да проведе нормален разговор с връстник?

Благодаря на Бог, който както знаем, е събирач, и на медицината, че на 9 г. числата са забравени и ежедневието ми се изпълни с нормални детски врънканици, като „ Мамо, купи ми шоколадово яйце, там има киликанзери и като изям яйцето, ще извадим отвътре киликанзера и ще го покажа на госпожа Мими”. Г-жа Мими е класната му, в която той е явно влюбен, но това е отделна история, а сега говорим за индигото.

Индиговите краски взеха да се сгъстяват малко преди първата годинка на хлапето ми, но още цяла година след това се опитвах да си заровя главата в пясъка. „Те, новите деца, са така, проговарят по-късно, защото са гении”, ме успокояваха отвсякъде и аз вярвах повече на езотериката, отколкото на МКБ10.

Отрезвителният шамар дойде от първия логопед,

който направи оценка на сина ми и спомена страшната думичка с А. „Много хора казват, че тези дечица са индиго, имат специални вибрации, незнамсикаквоси. Пука ли ти какви са вибрациите им, след като не могат да говорят, да се грижат за себе си и да се адаптират?”. Не можех да съм по-съгласна с нея и въпреки това дамата отнесе публично моята гневна до невъзпитаност реакция, въпреки че просто се опитваше да помогне. Минаха още няколко години, преди да събера сили да призная пред себе си, че детето ми не е гений, а има голям, голям проблем. Смешното е, че много преди да се появи синът ми, си бях мечтала за необикновено дете, с някакъв голям талант и ето ти…

По-притеснителното беше, че освен дето се държеше като извънземно, детенцето ми страдаше и физически. Диарии, ужасяващи рани по кожата, странни жълти кръгове в ирисите, не се хранеше с дни… Правех и прилагах какви ли не терапии, но нищо не доведе до ефект, който да го приближи в достатъчна степен до

неиндиговите деца от стария модел.

Докато, по силата на професионални контакти, не получих проектопрепоръки на Европейската комисия, дирекция „Здравеопазване и безопасност на храните”, в която се говореше за нужда от мониториране на нивата на органичен и общ арсен в храната, особено при деца до 3 години, понеже… Мина още година, докато свържа точките. Оттам нататък животът ми изпрати няколко удивителни жени, посветили живота си на медицината. Първата от тях, изключителен учен в световен мащаб отвъд океана, ми помогна да си дам сметка, че ми предстои да почистя детето си от цялата Менделеева таблица. При това не го стори за три и четирицифрени суми, както се случва напоследък, а за скромен хонорар – истинският лечител обикновено намира начин да бъде достъпен. После същият събирач – животът, ме постави на пътя на няколко не по-малко велики български медици, повечето от които запознали се със сходни методи по трудния начин – чрез собствените си рожби. Те помогнаха и на моята, а аз им вгорчих живота с потоци от работа с още много деца.

И така, малко по малко,

на 9, синът ми вече е обикновен софийски хулиган.

Манипулативен, суетен, назидателен, мързелив, паметлив, послъгва, клинчи и се лигави, още може да извършва умопомрачителни математически операции наум, но това не заема основната част от живота му. Защото сега предпочита да разхожда куче, да пътува, да рови с пръчка в земята, да ходи с мен на фитнес, планира, когато стане на 18 да заживее с 5 кучета и без мама. На въпроса кой ще мие чиниите, отговаря „Кучетата, разбира се”.

Индигото е силен и натрапчив цвят, няма как да го изтриеш напълно, все пробива отнякъде. Например под формата на кутиите с храна, които разнасяме навсякъде с детето. Оказа се, че ужасните рани по кожата му са били една от множеството прояви на непоносимост към глутена и белтъка на кравето мляко, както при толкова много „нови“ деца днес. Наложи ми се да спра да ръся подигравки в стил „баба ми само безглутенова баница е яла и безказеинов айрян пила“, и

просто да адаптирам менюто му…

макар да е спорно, доколко тази баница и този айрян, които пием днес, са същите, с които мина нашето детство. Сещам се за един баща на четиригодишно „ново“, почти неговорещо дете-стрела, който сподели: „Имах си доста добър бизнес с месо, но като стана тая беля с детето, се сетих какво наистина съдържа месото, което съм отглеждал и търгувал… продадох бизнеса и се захванах с екологично земеделие“. Ами да, друг чешит ми е детето, след като онова, с което ме отгледаха – хляб и сирене, при него беше фактор за нарушение в развитието.

Дано размислите ми не са прозвучали в духа на обичайното междупоколенческо мрънкане тип „тия, младите, не стават за нищо“. Напротив. Децата ни са чудесни. Неговорещите, те също. Само че статистиката е слабо казано притеснителна. Към 2015-а

1 на 68 деца е било в аутистичния спектър,

според СЗО. По предварителни данни, за 2018 ще са 1 на 39. Без да броим по-дискретните обучителни нарушения, които правят адаптирането на много деца към детска градина и училищна среда изключително трудно. Без да броим и растящия процент на дечица с детска церебрална парализа и тези, които проговарят все по-късно, а знаем, че едно закъснение води след себе си друго.

И като се заговорихме за закъснения, днес разходих сина ми из квартала, в който растях точно когато бях с година по-малка от него – на 8. Спомних си, как минавах едни три километра покрай шосето, докато стигна до училище. През зимата утрините бяха неосветени и заледени. Съучениците ми правеха същото. Така и се връщахме обратно по домовете си. Несъпроводени от никого. С очите на днешен родител, това ми се струва престъпно. Законът за закрила на детето е на същото мнение и родител, който остави осемгодишното си дете без надзор по този начин, поне на теория би трябвало да загази здраво. Но ние се справяхме. А нашите деца усещат самостоятелността и отговорностите, които тя носи, средно 5 години по-късно от нас. Индиго? Други времена, по-опасни за физическото оцеляване на децата? Не знам, само да са здрави и да могат да си кажат името навреме.