Как можех завинаги да си остана на 13 години

Най-добрите уроци в живота си ги получаваме по трудния начин, надали някой би го оспорил. Но по-интересното е, че понякога на момента дори не ги осмисляме, няма я тази “незабавна карма”, с която обичаме да се шегуваме. Напротив, правим си изводите от тях години по-късно, когато ги видим от съвсем различна гледна точка. Това за мен са най-особените уроци на живота – не тези, които непосредствено ни “изправят”, а онези, различните, които остават да дремят някъде в миналото и се събуждат да ни размахат пръст, чак когато наистина ни потрябват.

Един от тези уроци ми се случи в пубертета – времето, в което правих една от друга по-големи глупости. Но в крайна сметка хубавото на гадните истории е, че човек си прави някакви изводи от тях. Ако оцелее, разбира се. Историята ми е свързана със социалните мрежи – или поне онези социални мрежи, с които разполагахме, когато бях на крехките 12-13 години. По онова време въпросната

социална мрежа представляваше трицифрен телефон,

май беше 145 или нещо от сорта, вече не помня. Звъниш на него, звучи музика и разни хора си казват собствения телефон (домашен, защото в онези дни нямаше мобилни), а ти, ако решиш, им се обаждаш. Ние, момичетата, постоянно се обаждахме, записвахме си телефони на момчета и после ги набирахме и се кикотехме. Не си казвахме нашите номера, защото ни беше страх, че ще вдигне родителското тяло и ето ти проблем.

Та ей от такъв телефон веднъж си записвам някакъв номер, набирам го, отсреща вдига момче и си говорим. Дълго и забавно. Оказва се, че и той чете книги, които аз харесвам. Слуша същата музика. Много добричък и възпитан, не говори глупости и мръсотии като повечето момчета. Давам му моя номер, той също ми звъни. Общуваме си така много, ама много дълго време, цяла седмица или две. Оказва се, че живее съвсем наблизо, на две преки от нас. Вече всяка сутрин очаквам гласа му, надявам се да ми предложи да се видим и може би да отидем в кварталното кино или на сладолед. Шести клас съм, вече достатъчно голяма да имам гадже,

а нашите няма нужда да знаят, нали така?

И идва денят, в който аз съм си вкъщи, на училище сме втора смяна и той се обажда отново, но вече изглежда е събрал кураж. „Какво правя? Играя си с котето.“ Имах тогава една чудесно шарено коте, от улицата си го бях прибрала. А той: „Защо не го доведеш у нас да ми го покажеш? Аз съм болен и съм си вкъщи, скучая.“

И познайте какво отговори онази шестокласничка – уж умница не за възрастта си: „Ми, добре!“

Не че майка ми и баща ми не бяха ме предупреждавали, напротив, лекции съм изслушала колкото всички останали свои връстници. Не че две години преди това някакъв педофил не изплаши момиченце по-малко от мен в съседния вход, после дори милиция идва да говори с нас, хлапетата. Но децата са си деца. Вярват, че щом са си говорили с някого две седмици по телефона, вече са приятели. Щом си е казал името, вече не е непознат, нали?

И така, нахлузвам аз любимите къси панталонки и тениската от Кореком, окачам си ключа на връзка на вратлето, пръскам се обилно с дезодоранта на мама, грабвам котето под мишница и потеглям. Нашите са на работа, никой не ме пита къде отивам. Намирам блока, качвам се на първия етаж, звъня на вратата и…

Отваря ми мъж! Чичко поне на 30 години!

А аз си представям момче най-много две години по-голямо от мен! Може би деветокласник! Не и брадясал мъжага, на всичкото отгоре по пижама! Веднагически си глътнах езика! Всичките предупреждения на майка ми и баща ми, на милиционерите, всички страшни истории, които бях чувала, изскочиха в главата ми. Седя на вратата, той се хили насреща, също с изненадан вид, и заявява:

– Ама ти си дребна.

Аз се опервам насреща му:

– Дребна, ама вредна. (Така говорехме тогава.)

И тъй като ми дойде малко кураж, изтърсих първото, което ми хрумна:

– Сега обаче се сещам, че оставих котлона включен. (Майка ми винаги казваше така, когато някоя съседка я задържи на сладки приказки.)

Чичкото се засмива още по-широко:

– Ти май се уплаши! Не съм толкова страшен, хайде, влизай.

И можете ли да познаете какво направих?

Влязох.

(Знаете ли, че повечето серийни убийци разчитат на това, че на жертвата й е неудобно да се държи неучтиво с непознати? Оцелели разказват, че са усетили нещо подозрително, но им е било неловко да обидят човека със съмненията си.)

Слава богу, човекът се оказа нормален. Сигурно си е представял, че съм голямо момиче. Или пък е

решил да ме пощади по някаква причина.

Не знам и никога няма да разбера. Както и да е, почерпи ме с лимонада, измъкна котето под дивана, където то се свря, още когато влязохме (котките имат по-добри инстинкти за оцеляване от децата) и ме изпрати по живо, по здраво. Впрочем, по време на краткото гостуване му разказах разни неща за училище, оплаках се от едно момче, което ме тормози. На същия ден той се появи след часовете и му се скара. Бях много щастлива и малко уплашена. А сега какво ще става? Кълна ви се, че не знам какво щях да правя и докъде можеше да доведе тази история.

Но, слава богу, чичкото повече не се обади. Нито пък аз на него. Мисля, че изкарах голям късмет. Нещо от сорта на шестица от тотото.

Бях заровила тази история в спомените си, надълбоко, защото не ме представя в добра светлина. Години по-късно си я спомних – вече бях родител на дете, навлизащо в пубертета, дете с достъп до социални мрежи и всевъзможни контакти.

Изтръпнах.

Спомних си за моето някогашно аз, което можеше завинаги да си остане на 13 години. Или пък да продължи напред с тежка травма. Спомних си и за отношенията, които имах с родителите си. Или по-скоро нямах. Не споделях с майка ми и почти не комуникирах с нея за каквото и да е извън училище и ежедневните теми, защото тя никога нищо не ми позволяваше и никъде не ме пускаше. Осъзнах след толкова години, че реално съм правила толкова много щуротии от чиста потребност да докажа пред себе си, че мога – напук на контрола и ограниченията. Истински тийнейджърски бунт, като по учебник.

Разказах тази история на сина си, впоследствие и на по-малките му братя. Нищо че не ме представя в добра светлина. Разказах им и изводите, които съм си направила от нея. Колко е важно да градим доверие в децата си. Как могат да ни споделят ВСИЧКО и няма да им се “скараме”. Как няма да им позволим ВСИЧКО, но ще им обясним защо не го правим. Как уроците са уроци, само ако си направим изводите от тях и ако ги преживеем.

Уроците ми от моя пубертет ме направиха

родител с различни приоритети от тези на майка ми.

Но ми се иска да допълня нещо на финала. Разговарям на всякакви теми с децата си, имаме доверие помежду си, споделяме си, в това отношение мисля, че се справям добре. Но не мога да ги предпазя от всичко. И знаете ли, не се и опитвам. Те ще правят своите грешки, различни от моите, ще учат уроците си. И някой ден, живот и здраве, ще разказват своите истории на внуците ми, които ще ги слушат с интерес и после ще правят нови грешки, техни собствени.

И така докато свят светува. Което всъщност е част от чара на живота, не ли?