Как оцелях в ада на семейното насилие

Ще разкажа тази история под псевдоним, за да защитя достойнството и психиката на вече порасналите ми деца, които имат нужда да градят стабилна себеоценка. Себеоценка, която да не включва в себе си болната история на семейството им.

Първият опит за  убийство се случи една вечер след като бяхме гостували у родителите ми. Той – съпругът ми – се напи като „талпа“. Настоя да шофира към вкъщи. Децата бяха малки – едното в ясла, другото в детска градина. Аз все още е бях близвала алкохол в живота си. Но той настоя да кара и за да има мир, понеже от дълго вече беше все така – „Мир да има!“ – го оставих зад волана. Докато паркираше пред блока, удари задния стоп на колата в един стълб и го потроши. Побесня! Аз нарамих полузаспалите деца, а той започна да съска, че съм тъпа, грозна, малоумна… Качихме се в апартамента и аз започнах да настанявам децата за сън, а той седна да си допие. Приспах децата, облякох си пижамата – състоеше се от жарсени тениска и боксерки, и отидох да му кажа, че е време за сън. Тогава той откачи! Скочи, разкрещя се, започна да ме псува, заяви, че сега ще ме изхвърли от балкона, грабна ме на ръце и ме понесе…, но сбърка вратата. Вместо през балкона, ме изхвърли през входната врата на апартамента. Аз се изтъркалях по стълбите, свих се на долната площадка в ъгъла и се опитах да не дишам, в случай, че е осъзнал грешката си и дойде да ме търси отново, за да ме изхвърли по правилния начин. От години заплашваше, че

ще ме хвърли от балкона

и ще каже, че съм паднала, докато съм простирала…

И той наистина отвори вратата с трясък след няколко минути! Огромната му сянка злокобно се изпружи върху тъмните стъпала. На стълбищната площадка имаше чупка зад асансьорната шахта, където се бях скрила. Стоеше озверял на вратата, но не ме видя и пак тръшна с все сила. След това аз тихичко, съвсем боса и по пижамка, слязох долу, излязох в тъмния  спящ квартал и се отправих към едно приятелско семейство, за да поискам прилични дрехи и обувки, да мога да се прибера, когато той заспи. Защото знаех, че на другия ден няма да се събуди до обяд, а децата ми бяха в апартамента. Някой трябваше да ги събуди, да ги нахрани, да ги заведе в детската градина.

А той междувременно се загрижил за алибито си. Отишъл обратно при родителите ми и им казал, че съм излязла да пуша на балкона, а след това съм изчезнала. Те се учудили много и дошли с него да обикалят блока под терасите, да търсят къде може да съм. В този момент аз се върнах, обута с джапанки и облечена с жилетка назаем върху пижамата, и ги виждях. Моите родители леко се зарадваха, после ме нападнаха как така обикалям квартала посред нощ и защо съм си изоставила мъжа и децата си. Повикаха, покараха ми се и си отидоха… На другия ден мъжът ми не помнеше нито минута от цялото това събитие.

Диагнозата

Често се твърди, че насилникът е с Нарцистично личностово разстройство, но в този случай не е това. Вероятно се касае за Гранично личностово разстройство. Граничните получават т.н. дисоциативна фуга – епизод,  който въобще не помнят, но в който могат да направят абсолютно всичко. Да речем, че съпругът ми е бил граничен. Но какви са били родителите ми тогава, че при съобщението как съм изчезнала от балкона единственото, което им дойде наум беше, да ми се скарат?

Анамнезата

Истината е, че жените, които стават жертва на домашното насилие произхождат от семейства, които не реагират на домашното насилие. Причините може да са в това, че родителското семейство също функционира като връзка жертва – насилник. Или че родителите са така отгледани, в такова насилие, че не са изградили никаква представа кое е сигнал за насилие, кое не е. Причината може и да е в това, че родителите на жертвата живеят в някаква генерализирана тревожност и нямат капацитет да се разтревожат повече. И въобще, причини може да има много, но обикновено жената – жертва идва от семейство, което НЕ Я ЗАЩИТАВА от насилие.

Хронологията

В годините на брака си непрестанно чувах от другите, че той ще се оправи, като стане на 30… Не се оправи. Ще се оправи, като стане на 40… Не се оправи. Ще си седне на задника, като наближи 50… Не само, че не се оправяше и не си сядаше на задника, но ставаше по-зле, и по-зле, и по-зле… Ограничи всякакви мои контакти с хора, които биха били на моя страна,  а не на негова. С времето неговите приятели станаха единствените, с които общувахме. Ако възразявах срещу нещо, отговорът беше: „Ти си луда !“ или „Ти си измисляш!“. Беше ми създал име на напълно откачена жена, която ходи да разправя врели-некипели за него, просто защото е луда. А зад мен нямаше никой, който да потвърди, че не съм луда.

Адът се отключваше,

когато се напиеше и когато бяхме сами, без свидетели. По някакъв начин знаеше, че свидетели не бива да има. Тормозът беше брутален! „Ти си курва! Кажи, че си долна курва! Ти си мръсна путка!“ и прочие. Веднъж не издържах, скочих и му казах, че това е последният път, когато ще ми говори така, при което той позеленя, изправи се, удари ме с юмрук и аз паднах в безсъзнание. Докато съм била на пода ме е ритал като животно. Това разбрах два дни по-късно, когато отидох при съдебния лекар. Тогава вече се виждаха десетки кръвонасядания по тялото ми.

В тази, същата нощ, когато се свестих, извиках полиция. Слава Богу, дойдоха почти веднага. Като го видяха колко е луд, извикаха подкрепление. Качиха него в едната кола, мен – в другата. Отделиха ме в една стая и ме накараха да напиша жалба за домашно насилие. Него го задържаха за 24 часа, а на мен ми предложиха да ме докарат обратно вкъщи.

И чак тогава видях, че отново съм боса, по пижама, нямах телефон, нямах пари, нямах джобове, нямах нищо. Беше началото на февруари и навън имаше сняг.

Съдът

Това беше първият случай, в който поисках помощ от съда и той се отзова. Но съпругът ми, естествено, както винаги, се постели пред краката ми. Разкая се неимоверно. Обеща чудеса. Закле се в какво ли не. Два месеца се влачи като бито куче и накрая ме нави да оттегля молбата за развод и да отменя ограничителната заповед.

Точно 4 години по-късно отново подадох жалба за домашно насилие, само това искам да ви кажа. Не се промени. Не си спази обещанията. Влезе в заключената ми спалня с ритници, след поредното си пиянство, изкрещя: „Ей сега те убих с голи ръце!“, хвърли ме към стената и единственото, което ме спаси, беше, че държах телефона в ръце и му казах, че в момента от 112 го записват. Той се изплаши, изсумтя, излезе, а две минути след това аз избягах от жилището, отново  по пижама и боса. Но повече не се върнах. Съдебните дела минаха бързо. Навсякъде в институциите непознати хора ме разбираха и ми съдействаха. Имах достатъчно доказателства в годините, че никой да не се съмнява каква е истината. Една година ограничителна заповед и дело за развод, което приключи светкавично.

Не ви разказвам всичко. Това са само акцентите. Има много дълга история това насилие, страшно много зловещи подробности, страшно много хора, които знаеха, но не ми помогнаха. Решаващата дума имаше един непознат магистрат, който ме изслуша и каза: „Няма да позволя да живееш повече така! Няма да позволя да ти причиняват подобно нещо отново!“.

Непознат ми каза, че няма да позволи. А никой около мен, нито семейство, нито познати, нито приятели – никой досега не беше казал: „Аз няма да позволя да се отнасят така с теб!“ Сега разбирате ли, че жертвата не става жертва само на насилника? Става жертва, когато околните позволяват това!

Днес

Днес общувам с бившия си съпруг по нормален начин. Имаме деца, имаме общо минало. Не всичко е било насилие и тормоз, повечето време беше нормално съжителство. Затова пък ненормалното съжителство беше абсолютно НЕНОРМАЛНО. Затова и няма как да се събера с него. Но поддържаме прилични отношения от дистанция. Аз слагам твърди граници, през които той не може да премине. Съдът много ми помогна за това. Преминах през ад и след развода, докато премислях сбърках ли някъде, къде и колко. В края на краищата реших да тегля чертата и да не мисля какво е било преди, но и да не живея като преди.

Никой не излиза напълно цял след отношения с насилник, уверявам ви! И чист ангел да си, пак се чувстваш окалян, виновен, сгрешил, глупав…  До смъртта си ще се чувствам виновна, че децата ми имат семейна история като тази и че имат баща като този. Макар да съм съвсем наясно, че когато се омъжих, той грам не даваше да се разбере в какво извратено чудовище ще се превърне.  Но пак се чувствам виновна! Защото децата ме гледат накриво и ми казват: „Ти си го избрала !“. Или пък: „А ти защо не го остави още в началото?!“.  Или просто гледам как им се е отразило всичко на психиката, въпреки че те нито един скандал не са виждали, нито чували. Обаче, самото усещане, че баща ти е искал да убие майка ти на няколко пъти не се преодолява, няма как… Аз и до ден днешен не знам дали щетата щеше да е по-малка, ако ги бях лишила от баща в ранна детска възраст. Понякога те ми казват, че щяло било да е по-добре да съм ги била гледала сама. Да, ама не вярвам да е така. Как едно дете ходи на детска градина и после на училище и си няма един родител? Исках това да им бъде спестено. В крайна сметка никой не знаеше, че тоя уж приличен баща е един добре скрит насилник.

Затова съвет не мога да дам. Сами си вадете изводите. Мога само да кажа, че полицията и съдът вършат работа, когато трябва да бъде защитена една боса жена по пижама . И че е добре жената да не зависи нито финансово, нито материално, нито никак от съпруга си. Да не зависи от семейството му. Да не зависи от приятелите му. Да не зависи от имотите му, нито от доходите му. Една жена трябва да е способна във всеки момент да вземе децата си и да им осигури спокойно бъдеще, ако се наложи да бягат от бащата. Пък той, ако е сериозен баща – ще има време да го докаже. Разбрах и друго – да се крие семейното насилие не е опция. Децата все пак ще платят цената на това със собственото си щастие.

Другите

Имам много близка приятелка. Мъжът й беше насилник. Насилието винаги се базира на факта, че жената е вързана с нещо. В случая той беше собственик на жилището, а тя от далечно село. Работата й не беше добре платена, но тя се взе в ръце. Записа уроци, взе дипломи и сертификати, търпеше боя, но го търпеше с цел – само докато да си намери високо платена работа. Най-накрая стигна до платената работа и вече можеше да си тръгне, но се бавеше. Една сутрин ми звънна в 6 часа и ми каза: „Трябва да дойда у вас да се гримирам“. Не попитах как така. Отворих й вратата, лицето и беше пребито жестоко. Дадох й фон дьо тен, пудра, руж. Замаза синините . Погледнах я и й казах: „Време е вече!“. Седмица по -късно, когато той беше излязъл от вкъщи, тя извика хамали и заедно изнесохме дрехите на децата със самите деца. Първата нощ останах да спя при нея, а тя плака през цялото време уж насън. Но се спаси. И децата й не я обвиниха. Напротив, днес са много горди с нея.

ОБЩЕСТВОТО трябва да приеме, че има много хора с разстроена психика и че тези хора са опасни. Обществото най-накрая трябва да се заеме сериозно с диагностициране на психично болни, психично разстроени, травмирани и всякакви индивиди, които вредят на околните и на себе си. Защото всеки от мъжете, за които говоря, не е щастлив сега. Нито съпругите. Нито децата. Крайно време е обществото да започне да лекува своите луди нещастници!