Как тръгнах по пътя Камино

Нали знаете кой е най-често задаваният въпрос в личностните тестове? Всички питат каква е вашата мечтана ваканция. След това опциите са различни – остров на Малдивите, селска къща в Тоскана, джунглата на Амазонка, обиколка на Мачу Пикчу или просто някъде далеч от тъща, къща и всички живи същества.

Всеки има една ваканция – мечта и едно несбъднато пътуване, което споменава на чаша вино с разнежен поглед и лека въздишка. За мен дълги години това бе Пътят към Сантяго де Компостела. Самата дума Камино ме караше да си мисля за онези поднебесни пътеки, в които се отразява Млечният път – там, където времето спира, а душата приплясва с криле и полита. Това добре, но после знаете как е – появяват се куп препятствия за реализиране на полета – деца, пари, родители, заекът Санди (нашият домашен любимец), а да не забравяме и сложната обстановка в Ивицата Газа и свиването на Западноантарктическия леден щит. Ето защо вместо до Сантяго, ходим до Сандански. И вместо с раница на гръб – товарим в багажника 3 куфара, 2 стека цигари, хладилна чанта и надуваемо поясче – пате.

И така от година на година, докато в навечерието на 2020 реших: „Сега или никога. Тръгвам.“ Отворихме с мъжа ми карти и справочници, начертахме пътя, запазихме самолетни билети и планирахме всичко необходимо. От този момент нататък Камино не беше вече мечта. Беше план.

Годината потече и започнаха да се случват неща, които изобщо не влизаха в плановете на човечеството като цяло и в моите лични – в частност. Коронавирусът тръгна по света, затвориха границите, паркираха самолетите и

думата „туризъм” внезапно започна да прилича твърде много на думата „тероризъм”.

Такава е човешката природа обаче, че ние се отказваме по-лесно от мечтите си, отколкото от плановете си. Може би вярваме, че сбъдването на мечтите е под юрисдикцията на Господ и съдбата, докато осъществяването на плановете си е наша лична работа. Затова и аз не позволих на провидението, СЗО и притеснената ми майка да се бъркат в намеренията ми. През юли извървях своето малко Камино и стигнах до Сантяго – щастлива и леко накуцваща.

Тук няма да ви занимавам с всички чудновати мисли, които прекосиха главата ми, докато отминавах километър след километър. Ще спомена обаче няколко любопитни неща, които видях по пътя. Те ме убедиха, че няма ваканция – мечта, която с малко повече упоритост да не може да се превърне в план за действие. Ако нещо действително може да ни спре, то това е най-вече изобретателният ни ум, който услужливо ни предлага причини да се откажем.

Причина номер 1: Нямам достатъчно пари

Както всяко друго начинание, така и Камино може да бъде много луксозно преживяване. Навсякъде по пътя има хотели от висока класа и ресторанти с Мишлен звезда или най-малкото – препоръчани от Мишлен. Има фирми, които срещу заплащане пренасят багажа от едно място до следващото, така че човек да носи единствено тежестта на слънчевите си очила и телефона. Но истината е, че повечето хора не пътуват така. Много от тях спят в общежития или в единични стаи под наем. По пътя редовно засичаме пилигрими, натоварили на гръб спалните си чували и закачили изпраната тениска на раниците си, за да съхне. Случва се да видим и такива, които използват чистите води на някой горски вир, за да се измият. Има и други, които слагат на земята мидичката си (отличителния знак на поклонниците) и събират пари, за да продължат пътя нататък.

Парите имат това качество, че никога не са абсолютно достатъчно. Но обратната страна на същата тази монета е, че те никога не са и абсолютно недостатъчно. Всичко е въпрос на добро счетоводство – когато желанието на духа за свобода и ваканция е по-голямо от желанието на тялото за разкош, тогава всичко е точно. Празният джоб не може да те спре. Само празната глава и празното сърце.

Причина номер 2:  Имам малки деца

Камино не е пътешествие за деца. Дори не толкова заради физическото натоварване, колкото заради необходимостта човек часове наред да остане сам със себе си. Има една монотонност в продължителното ходене, която наподобява повтарящото се пеене на медитативни мантри. А всяко нормално хлапе предпочита да пее Baby Shark, a не Харе Кришна. За него е интригуващ светът наоколо, а не светът вътре в нас. При това положение родителите прибягват до творчески решения. Още на втория ден от нашето пътуване забелязваме млада жена, която се движи сама, но периодично спира в някое кафене и държи в скута си малко 4–5-годишно момченце. Отстрани неизменно е спрял стар, потънал в прах голф, на който се е подпрял бащата и пуши. Явно мъжката част на семейството се движи самостоятелно по утъпканите асфалтови пътеки, докато майката крачи по своето Камино. От време на време спират на предварително уговорени места, за да се погушкат и починат. Трогва ме тази всеотдайност на съпруга и тази негова готовност да подкрепи жена си в желанието й да извърви своя път. Мисля си, че така двамата ще стигнат със сигурност далеч.

Причина номер 3:  Имам домашен любимец

Ако някога сте слушали тъжни каубойски песни, знаете, че там героят винаги е останал без пукнат долар, уискито му е свършило, жена му го е напуснала и на всичкото отгоре е взела и кучето му. Никой обаче не може да ви раздели с кучето ви, ако тръгнете към Сантяго де Компостела. Стига да искате, можете да преминете цялото разстояние, ако не рамо до рамо, то поне крак до крак с него. За мен най-любопитното обаче се оказва, че това явно важи и за котките. Разбирам го, когато капакът на кошницата, прикрепена към багажника на колело, бавно се надига и отвътре се подава първо една лапа, после втора, след това ушите и накрая цялата глава на протягаща се сънена котка. Тя се прозява с наслада, докато младежът с раницата я гледа с онова смесено чувство на умиление и възхита. След това й слага каишката и я води към близкото дърво, което се превръща в нещо като импровизиран будоар за сутрешния тоалет на мацката. Ако някога се случи да се преродя в котка, искам да съм като нея.

Причина номер 4: Нямам свободно време

Пътят към катедралата „Св. Яков“ всъщност представлява цяла мрежа от поклоннически маршрути. Най-известни сред тях са Френският и Северният, чиито дължини са съответно 780 и 817 км. Преминаването им пеша от човек в сравнително добра физическа форма отнема около 30–35 дни. За да получите обаче сертификат за успешно преминат Камино, е достатъчно да извървите 100 км пеша или 200 км на кон. Тази работа може спокойно и без много зор да се свърши в рамките на 5 дни. Пет дни ходене, цял живот гордост!

Причина номер 5:  Вече съм на възраст

Според официалната статистика за миналата година 19% (близо двама от всеки десет човека), които стигат до Сантяго де Компостела, са над 60 г. Сред пилигримите групата на пенсионерите е най-многобройна заедно с тази на служителите, на студентите и на хората със свободни професии. За да придобиете представа за какъв мащаб говорим, само за миналата година пътят Камино е извървян от 45 970 човека, които са на възраст да гледат внуци.

Симон дьо Бовоар казва, че има едно спасение от това старостта ни да се превърне в пародия на предишния ни живот. Решението е в това да преследваме цели, които да осмислят деня ни и да носят удоволствие. Ако това да стигнеш доброволно и на собствен ход до бодегата в съседното село не е добра цел, то аз не знам какво е. И ако това да изпиеш чаша ледена сангрия в сянката на вековно фикусово дърво, което цъфти като полудяло, не е удоволствие, то аз не знам какво е.

Причина номер 6: Имам здравословни проблеми и увреждания

Все си мисля, че по този въпрос е добре човек да не се съобразява с личното си мнение и да не вярва на всичко, което е убеден, че може или не може да направи. При съмнение лекарят е този, който ще определи доколко ваканционните ви планове са удачно подбрани или не. Тук само ще спомена, че през 2019 г. 85 човека с помощта на приятели преминават своето Камино в инвалидна количка. Предишната година те са 79. Вече съвсем официално 5-те допустими начина поклонниците да пътуват до катедралния площад са: пеша, на велосипед, на кон, с лодка или с инвалидна количка. Ако тези хора тръгват на път, разчитайки най-вече на силата на ръцете си и подкрепата на близките си, какво изобщо ме е спирало мен толкова дълго?

Причина номер 7:  Страхувам се от заразяване с коронавирус

Ще си призная, че аз се страхувам. Преди да тръгнем, следях непрекъснато ситуацията в Испания. Проверявах редовно броя на заболелите и мерките, които налага правителството. Колебаех се дали да отложим пътуването, защото няма нищо особено красиво или героично в това зорлем да се заразиш. Но в крайна сметка разумното решение не бе толкова трудно. В Испания хората са разбрали, че вероятно ще им се наложи да съжителстват с Ковид 19 още дълго време. И те все повече се адаптират към това да пазят живота си, без да отлагат живеенето. Навсякъде усещането е, че ежедневието се връща към познатата му прелестна нормалност – музеите са отворени, хотелите, ресторантите и кафенетата работят, хората излизат всяка вечер, за да изпият чаша вино с приятели, децата играят на тумби като пощурели.

Но наред с това има и друго. Има едни нови, непознати преди ритуали на социално общуване, които са част от новия бон тон. На улицата хората масово носят маски, в магазините се използват ръкавици за еднократна употреба, в ресторантите хартиените менюта са заменени с електронни бар кодове, в хотелите са премахнати всички ненужни аксесоари, а в асансьора е крайно невъзпитано да влизаш с непознати. Всеки пази себе си, пазейки другите. И това поражда чувство за сигурност, спокойствие и солидарност.

* * * * *

Накрая ще споделя как преди няколко години в най-бедния квартал на Неапол срещнах малко момче, на чиято раздърпана тениска пишеше – „Аз нямам мечти. Имам планове“. Момчето ме подмина, без изобщо да подозира каква дълбока бразда изора в ума ми и какви екзистенциални мисли пося там. Тогава се сетих за една многострадална българска поговорка -„Човек предполага, но Господ разполага.“ И си помислих дали пък не може да обърнем с хастара наопаки тази наша тъжна мъдрост, да грабнем смело ножиците и да я прекроим. Дали не е по-прозорливо да казваме на децата си, че Господ предполага, но ние имаме свободната воля да разполагаме с живота си. И че с корона или не, ние сме неговите законни господари. Ние пишем сценария и ако този сценарий предвижда бягство до Малдивите, Тоскана или просто някъде далеч от тъща, къща и всички живи същества, то никой и нищо не може да ни спре. Дори вирус.