Какво общо има това с любовта?

Предупреждение: Това ще е най-абсурдната защита на брака, която може би сте чели някога, защото почти през цялото време ще давам аргументи, че цялата тази работа с подписите е малко глупава.

Мисля, че сватбата ми изненада всички хора, които познавам, но най-вече мен. Това събитие изобщо не влизаше в творческите ми планове. Дори на приповдигнато-жизнерадостния въпрос на сватбената агентка: „Какви искаш да са цветята за букета ти?“, отговорих с „Каквито има“ и само огромните й от почуда очи ме накараха да се обадя на майка ми, която от раждането ми насам очевидно си е представяла букета (светли рози).

Разберете ме правилно – в дългия ми житейски път съм виждала толкова

щастливи неженени и нещастни омъжени,

както и обратното, т.е. не правя никаква пряка връзка между „подписите“ и семейното щастие.

В трийсетината години, преди да се омъжа, заемах двете полярни позиции по въпроса за брака, като в последните 15 от тях определено не виждах и една причина за него. За мой късмет браковете естествено започнаха да намаляват и някак си стана нормално хората да имат кучета, котки и деца, обикновено в този ред, без да са се чакали в събота в пет пред Пети райсъвет (както пееха „Тангра“). Тъкмо когато почти не остана заведение, в което да не съм била в широкия център или както казват и до днес хората – „бях си поживяла“ (като в „живеенето“ нека сложим и няколко връзки, в които имаше комични до дълбоко драматични герои, а те ме подготвиха да не приемам тази работа с бракуването като нещо, което държа да ми се случи в действителност) и се появи бъдещият ми съпруг.

Стана неочаквано. И за по-малко от година изтрих съмнението, дали:

„А”- да се отдам възможно най-много на неангажиращи забавления, както предполагаше животът ми дотогава.

Или „Б”- да му родя тризнаци тутакси.

Верен отговор „Б”.  Хубавото е, че вече бях подготвена емоционално да понеса следното важно откритие:

Бракът няма нищо общо с „пеперуди“ и други насекомо-базирани усещания

Влюбването – онова с фойерверки; бръкване под лъжичката; сълзи от радост, когато видиш, че ти е писал в месинджъра, или горестното чувство, когато те държи на „seen” с часове (усещат се като дни) – влюбването е невроза. То е тотално нереалистичната представа, която си създаваме за другия, украсявайки го с всякакви съществуващи и несъществуващи качества, които през лупата на зашеметяването намираме за прекрасни. Невроза е, защото се опитваме да покажем и себе си в най-добрата си светлина (а понякога и в най-лошата, което е същото, но с обратен знак). Докато още температурата на огъня е висока, можете да си представите как ще се топлите от нея цял живот. Някои дори успяват. „Любовта е по-силна от всичко“ е хубаво заглавие за песен, но в реалния живот успешната дълготрайната връзка е основана повече на привързаността – онова, което остава, след като пеперудите излетят.

Така че, влюбвайте се, колкото си искате и в когото си искате, но си намерете онзи, с когото ще делите дистанционното, сметките и тежестта на ежедневието. А ако случайно сте се влюбили в някого, който е ставал за обичане – извадили сте голям късмет!

Че се влюбих, влюбих се, но също така установих, че срещите ми с него са съпроводени повече със спокойствие и уют, отколкото с напрегнатото очакване, характерно за любовните и криминалните сериали и всичките ми предишни връзки. И се оказа, че ми е по-приятно!

Като много хора и аз бях в

заблудата, че любовта е свързана със сценични ефекти

Не съм попадала на книга или филм, която да разказва как се живее в обикновена връзка. Естествено, в изкуството се търсят изключенията, любопитните истории. Може би това създава усещането, че трябва да има изключителност, драма, интрига, проблем, около който да се върти връзката, но къде отива спокойствието? Никой не говори за него, а то е толкова ценно в една връзка – уюта на сигурността в другия в този толкова несигурен и труден свят.

Дългите успешни връзки (плюс-минус брак) не са резултат от феноменално успешно влюбване, засичане на планети в правилен петоъгълник, а на съвсем друго условие.

Малко обща психология: Джон Боулби и последователи създават „теория на привързаността“: отношенията майка-дете формират отношенията със значимите хора в живота ни, включително и в романтичните си връзки. Осъзнаването на всеки от моделите – и на това как ни помагат или пречат – е основната работа на много семейни и лични психотерапевти. Основно типовете привързаност са: сигурна, тревожна и избягваща. Хората със „сигурна“ обичат да са във връзка, тревожните настояват да я получат и се чудят дали другият е способен да им отвърне, а избягващите свързват интимността със загубата на независимост. В общи линии теорията, отнесена към живота в интимните двойки, твърди, че всички действаме по начин, предопределен от първите две-три години от живота ни. Ако слушаме Боулби, търсенето на партньор, с когото да останеш „до края на живота“, се оказва основна задача и затова трябва да търсим подобни на нас в емоционален план хора.

Преди вие да сте се запитали, ще се опитам да предскажа един въпрос, който ми се задава понякога в кабинета: „Но как, как да бъда с някого без съм влюбен/а в него/нея?“. Надявам се, не сте разбрали, че успешните връзки се градят на добре направена сметка. Любовта обаче е различна от влюбването. Често пъти втората сериозна връзка (или брак) са по-успешни – или удовлетворяващи, защото

хората вече са се разделили с илюзиите,

довели ги до краха на първата. Да подчините цялото си решение с кого да бъдете само и единствено на едно влюбване, може да ви вкара в сценарий с тежки сцени. Вярно, семейството калява характера и на двамата, но трябва да има и повече хубави моменти, нали?

В практичен план теорията на привързаността разглежда връзките на хората през личния им опит и като цяло се опитва да насочи подобните към подобните и да подобри разбирателството между различните типове, когато има нужда. Браковете или дългите връзки се крепят на много тънки нишки, които ни водят до детството и помагат, когато човек се обвързва да се опита да види отвъд очевидното.

Има нещо общо между татуировките и браковете. Вече всички са с татуировки и затова скоро може би ще стане изключение – и вероятно модерно – да нямаш нито една. Така и с браковете – тъй като все по-малко хора вдигат сватби или си разменят халки, може да се окажат следващото „ново“. А и в сватбите има толкова много символика, за която не е нужно да сте чели Розмари де Мео или етнографски трудове, за да се съгласите, че помага за свързването на минало и бъдеще в настоящето чрез безкрайния кръг на пръстените, чрез поемането на отговорност, чрез декларацията, че някой е „специален“ за теб. Точно това прави брака важен за много хора – показването, че не си поредният, а различният, оцененият, онзи, който е със статус „единствен“  – много особена, магическа стойност на признаване на значението ти в живота на другия. Че си важен в днешния

свят, в който всичко изглежда толкова лесно заменимо

И въпреки всичко, написано от мен дотук, продължавам да мисля, че бракът може да бъде пропуснат и вече е крайно време да изплюя камъчето защо се омъжих. Единствената причина е, защото Той искаше. А неговото щастие е важно за мен. Направих го в пълно съзнание, че пръстенът и подписът няма да ни помогнат, когато ни е трудно. Направих го, защото видях, че този човек ме обича, видях колко е важен за мен и защото видях в годините, че любовта включва и уважение към желанията на другия (разумните, все пак). Омъжих се с надеждата, че ще продължаваме да се „виждаме“, да забелязваме особената си стойност един за друг, която сме заявили пред околните и да си спомняме за нея в моментите, когато по-лесни са спасителните варианти. Да, това е общото на брака с любовта – да покажем пред всички, че сме видели в другия това, което никой друг не е могъл да види толкова ясно.

Искам да посветя този текст на моите баба и дядо, Елена и Борис Трайкови, които бяха женени повече от 70 години и починаха с по-малко от 40 дни разлика, като през целия си живот бяха доказателство, че брак, разбирателство и любов, е възможно да се съчетаят в едно изречение.