Психологически изследвания, проучени от специализираното издание New Scientist, показали, че най-печелившата стратегия в популярната в целия свят игра “камък-ножица-хартия”, е да показваш ножица. Правилата на играта, както всички знаем, са прости – камъкът чупи ножицата, тя реже хартията, която покрива камъка. Тайната за успеха на ножицата се крие в това, че най-често противникът подсъзнателно очаква жеста камък и показва хартия. Според някои библейско-исторически проучвания, играта съществува още от Сътворението.
Сега си представете, че играта е на домакинство, а двамата, играещи в нея, сте вие – жената и той -мъжът до вас. Вие, домакинята по дифолт, и той – …ами, той. И двете ви протегнати ръце са илюстрация на ежедневието ви. Камък, ножица, хартия. Камъкът чупи ножицата, хартията покрива камъка.
Камък
Не харесвам думата „домакиня“. Заради натоварената с негативност семантика, заради феминизма, заради стигмата на разпределянето на домашните роли. Няма как думата да ми е безразлична, влаганият смисъл е ужасно неприятен. Защото този смисъл предопределя третиране на субекта, етикетиран с нея. А нямате идея как ме дразни да ме третират като домакиня.
Не ми пречат задълженията, които терминът предполага – те изобщо не тежат, когато ги вършиш в името на обща идея и при условия на взаимност, признателност и равнопоставеност. Пък и не са полово обусловени, все пак животът неведнъж е доказвал способността на мъжете и жените да бъдат равни в почти всичко. Раздразнението ми е продиктувано от това, че за съвременния човек, най-често представител на женската половина на човечеството, в тази дума се съдържа една от най-трудните зависимости – финансовата. Да си домакиня в наши дни почти винаги, с нищожни изключения, означава да си изцяло, зловещо зависима от парите, които партньорът ти ще осигурява.
За някои хора това не е проблем, а успех – и техният случай няма място за обсъждане тук. Но хората с потенциал, който така и не могат да развият поради изкуствена загриженост от страна на партньора, реално са поставени на плоскостта на чисто подчинение и контрол. Самият израз „Зависима финансово от съпруга си…“ вече издава проблем – зависима.
Сега рискувам да се подхлъзна по оная плоскост за приказките за „силните жени“ и да плесна две-три хвалебствени клишета за това какво може и какво прави силната жена, но ще опитам да избегна риска.
Домакинстването е изкуствено вменена роля. И като всяка роля, може да бъде изпълнявана и от мъже. Но в патриархалния модел на семейство, мъжът е главата на семейството, което води със себе си много отговорности. Ако жената може да се справя сама в много житейски ситуации, финансово независима е, не дай боже и да печели повече, мъжът не се чувства пълноценен, а това смазва егото му. И по купища причини – възпитание, необразованост, вътрешни страхове, формирани задръжки, стереотипи, незаинтересованост, обществото (не само мъжете при това) умишлено вменява на жените-домакини неравнопоставеност на давано/получавано. Да зависиш финансово и психически от другиго е огромна тежест, непрекъсната тревожност, дали и колко ще продължи това. Когато такава жена, домакиня, пожелае да се измъкне от зависимостта, в която е вкарана, извинете за сексисткото изказване, но има шанс за това, само ако все още е във фертилна възраст.
Случи ли се във възраст над 50 години, пътят за освобождаване е ужасно стеснен,
понякога и липсващ, а това в крайна сметка води до психични кризи, които стават нетърпими.
Ето, затова не искам да ме наричат „домакиня“. Не искам да бъда лишено от възможност за избор същество, зависимо и безпомощно.
„Домакиня“, ж.р., дори в тълковния речник се различава по съдържание от „домакин“, м.р. Ако е до това дали домът ми е чист, уютен и подреден, децата ми – спретнати, прането – изгладено, значи съм домакиня и още как…е, без частта с гладенето. Между другото, познавам и мъже, които са домакини и още как, хем с частта с гладенето.
Но ако е до това да вляза в ролята на неплатена камериерка, готвачка и икономка – не. И не очаквам подобно поведение от никого. Мога да вървя рамо до рамо, но не мога да стоя статично, да се въртя с парцала в една клетка и да очаквам потупване по рамото, защото някой е решил, че това е таванът на възможностите ми или защото на него така му е удобно.
Ножица
Нормалната реакция на всеки човек за определена ситуация е според гледната му точка. Гледната ни точка пък се определя от жизнения опит, през който сме минали. Затова възприемаме живота различно.
Това, което знам със сигурност от своя житейски опит, е, че не искам и никога няма да бъда домакиня. Не бих останала с бебето си у дома до втората му годинка, не бих се потрисала, ако не съм сготвила вечеря,
не смятам за нужно някой да ми „носи“ заплатата си вкъщи,
а аз в замяна да го гледам с обожание за това геройство. Не ми пука от поредната мода в хаускийпинга, и не ми пука, ако обществото реши да ме съди, задето не искам да прекарвам всяка секунда с децата си. Аз съм по-добър човек и по-добра майка, когато работя. Имам голямо уважение към жените, които избират да си останат у дома, огромно уважение към тези от тях, които при това успяват да се съхранят емоционално и психически. Това е невероятно и заслужава пълен респект. Не отричам избора им, но оставането вкъщи, с домакинстването и/или с децата, не е за мен. Смятам за чудесно, че отдавна сме излезли от онзи еволюционен момент, в който някой е трябвало да стои в пещерата, за да поддържа огъня и да пази поколението от дивите зверове.
Това е, което знам със сигурност. Една от крачките към поставянето на себе си на първо място е, като си призная, че ми харесва да работя извън къщи и това ме прави по-добра майка, по-добра партньорка и по-добър човек.
Когато се родиха децата ми, и двете, бях егоист и продължавам да съм. Дължа огромна благодарност на дъщерите си, защото, ако щете вярвайте, именно децата, с атавистичния си модел на поведение, могат да ни припомнят кое е най-важното за едно живо същество – да се поставя на първо място. И това не означава, че не ги обичам или ги обичам недостатъчно. Това е въпрос на оцеляване. Ако аз, майката, съм достатъчно обичаща се, ще ги науча на същото. Урокът, който се надявам да научат от мен? Че има неща, по-важни от това всеки ден да им приготвям обяда или всеки ден да ги взимам от училище. Самоуважението ги учи, че жените могат да направят всичко, което поискат сърцата и умовете им. Дори и да бъдат домакини. Пазителки на домашния огън, Създателки на домашния уют, Жрици на домашния храм. По своя воля и осъзнат избор и ако това ги прави щастливи.
Нас, жените на „новото“ време, никой не ни е учил на това. Учехме се сами, по метода проба-грешка и под укорителни, ехидни, неодобрителни или просто безразлични погледи.
Когато ми се наложи в един етап от живота си да бъда домакиня, поставях собствените си нужди винаги в края, стараех се да съм сигурна, че всички останали са обгрижени и ако остане време, да го дам на себе си. Това очакваше стереотипът от мен, такъв бе обичайният ролеви модел наоколо и всяко отклонение от правилото „децата, къщата, мъжа ми“ водеше до неодобрение от страна на микросоциума. Това ме правеше нещастна, ядосана и уморена. Правеше ме гневна и неудовлетворена.
Сега вече, повече от десет години по-късно, това, което знам със сигурност, е, че независимо дали ще е директор, собственик на фирма, глава на семейство, работеща майка, майка-домакиня, или домакиня, всяка жена трябва да спре и да си зададе въпроса:
аз ли съм на първо място в моя свят, или съм избрала саможертвена поза
И какъвто и да е отговорът, да си зададе втори въпрос: аз ли съм избрала тази роля и ако да – харесва ли ми изборът, който съм направила?
Уважавам интелигентността на читателите и съм сигурна, че ме разбират правилно, когато използвам думата „егоист“. Да поставяш себе си на първо място изобщо не означава да отблъскваш и пренебрегваш важните за теб хора, а да знаеш къде да поставяш границите и да следиш за спазването им. Но никой не може да ви научи как да го правите. Има едно-единствено сигурно нещо и то е, че се иска кураж, но и разум, за да „спасим“ достатъчно време за себе си, без да се обвиняваме за това. Преди да сме станали изчерпани, нещастни, повехнали, ограничени, със свит мироглед, скучни и без духовни стремежи жени.
Информираността и самоопознаването са ключът.
Хартия
Сега, след всичко написано по-горе, искам да ви призная още нещо. Хартията покрива камъка.
Може и да обичам да работя извън къщи и да смятам, че това не ме прави по-лош и по-малко отдаден родител, но обичам и дните, в които съм останала у дома, прозорците са широко отворени и току-що измити, на котлона ври прословутата ми спаначена супа, децата лежат по корем на килима, където са пръснали пъзели, флумастери и слушалки, а аз пренареждам наум гардероба, докато мия чиниите от закуска. В такъв миг също съм щастлива. Щастлива съм, че
аз съм шефът на тази скучна сцена на домашен уют
Прости ми, повествование, знам какво написах по-нагоре, но е факт – понякога обичам да съм домакиня. Може би защото не съм принудена от обстоятелствата и не ми е ежедневие.
Обаче думата „домакиня“ звучи толкова… ами, ограничено. Мисля, че е крайно време да се измисли нова, ненатоварена с негативни конотации, изчистена от мизогинистичен подтекст, достойна и уважителна дума, с която да се наричат всички, които превръщат едно обиталище в дом, създават уютен пристан, грижат се за него и защитават периметъра му.
Продължавам да смятам, че разпределението на роли между мъже и жени е несправедливо – повече от две трети от домакинската работа се върши от жената, а в това дори не включваме грижите по децата. И дали ще си домакиня по собствена воля и избор, или принуден от обстоятелствата, продължава да има значение.
В крайна сметка, не знам как да завърша. Това объркано лутане до безкрайност между стари роли и нови релации, до насаждани стереотипи и опити за разбиване на статукво, е ужасно изтощително, объркващо и не води до смислени изводи, освен до трупане на житейски опит. Тъй че, в контекста на домакинстването, свободата, реализацията и съзнателния избор, не мога да ви покажа печеливша формула за играта “камък-ножица-хартия”.
За това се разчита само на късмет и от сърце ви го пожелавам – да сте случили на свестен партньор, с който да създадете читав екип и кой от двама ви ще домакинства да е въпрос на взаимни възможности и договорки. Е, не оставяйте настрана и древните женски оръжия – малко интуиция, много дипломация и надеждата, че някой ден в тълковния речник думата „домакиня“ и думата „домакин“ ще имат едно и също значение.
0 Коментара