Карай!

Първата ми кола беше нисан микра – от онези най-старите, малки и много симпатични, които в Англия по думите на дъщеря ми наричат „mom’s car“.

Тя беше точно това, от което се нуждаех – хапче против стрес и страх. И си свърши работата прекрасно. Веднъж се хванах как й се усмихвам като на стар приятел. Заслужаваше го.

Реших да карам на стари години – взех книжка на 35. Дълго време се съпротивлявах, защото ми се струваше трудно и плашещо. Смятах, че няма да се науча. Мислех, че не ме бива за шофьор. Бях преживяла сблъсък с автомобил на спирка и изпитвах неистов ужас, че мога да причиня някому подобна вреда, ако съм зад волана. Безумното движение в София, където живеех в младежките си години, не действаше поощрително. Склонността ми да цивря, ако ме навикат, пък предполагаше  да съм с подути очи целодневно, ако се връзвам на благопожеланията, които си разменят шофьорите.

Но по-късно – във Варна, с работа на ненормиран работен ден и две деца разбрах, че изсипването на половин заплата по таксита не е решение. Взех се в ръце и седнах зад волана. Днес – години по-късно, това е мястото, където отвявам всяко напрежение, измивам мрачните си мисли и си пускам най-яката музика.

Харесах карането на кола. Влюбих се в първата. Поисках я стара и евтина, за да не я пазя прекалено, т.е. наистина за тръгна да шофирам. Стресът от първото ми самостоятелно обикаляне на града – без мъжа ми на съседната седалка, беше огромен. Рядко си правя селфи, но тогава – на един дълъг червен сигнал, снимах таблото, редицата коли пред мен и ръцете си на волана.

Исторически кадър, който после изтрих по невнимание.

Кръстих я Кака сан, защото е японка и бе на 19 години. Свободата, която тя ми даде, е несравнима с другите ми права. Автоматичната й скоростна кутия ме изпрати там, където се оказа, че много ми харесва – на път. Усетих радостта да бъда другаде – независима. Да върша неща, за които съм разчитала другиму. Да летя със 120 км/ч надолу по южната магистрала към Варна – скорост, която бе непостижима за Кака сан на равно. Да мисля за пътя напред, а не за нещата зад гърба ми.

Тя видя 2 и 200. Товарила съм я, карала съм я по асфалт, чакъл и макадам. Ходила е на село и на сватба. Живяла е на изпарения от бензин и с най-хубави добавки в горивото. Смених й калъфите на седалките, водих я на баня редовно.

С времето придобих самоувереност. Фактът, че се справям с нещо, което смятах за трудно постижимо, ми даде повече вяра във възможностите ми изобщо.

Намалих и цивренето наполовина –

обиди ли ме шофьор, гледам лошо. Когато съм под стрес искам да се кача на колата и да се махна. По пътя намирам решения. Ако не стане веднага, променям маршрута.

Не ми трябва лукс, за да карам. Единственото удобство, от което не мога да се откажа, е работещият климатик. Не понасям жега, а свалените прозорци я пускат вътре, вместо да я гонят. Всичко друго е поправимо дори в древен автомобил, ако имаш спотифай на телефона.

Кака сан замина при приятелско дете, взело книжка на 18. Традиционно „първа кола“.

Сега съм с Хару сан – бяла като пролет тойота хибрид.

Пъргава на светофарите, устойчива и пестелива на дълъг път, побира доста в багажника – дори и старо писалище, натоварено при свалени задни седалки. Имам я от година и нещо, още не съм й се усмихвала, но вярвам, че с времето и това ще стане. Трудна е позицията на втора кола при съпоставката с първата. Но вече няколко пъти ме е спасявала при нужда от „проветряване на главата“.

Не се справям със стреса – живея го. Разбирам какво имат предвид хората, когато казват „карай да върви“.

Казват „карай“.