Карък

На белия свят се появих недоносен и докторът хвърли монета, за да реши дали ще ме бъде. Ези – да, тура – не. От радиото се носеше протяжен вопъл „…искам да съм негър в щата Алабама…”, което ме наведе на мисълта, че съм объркал мястото. Викам си: тура, тура – ама се падна ези.

Когато проходих, организираха тържество в моя чест и трябваше да избера един от предметите, наредени върху постлан на пода чаршаф. Вроденият ми усет подсказваше, че коженото нещо, пълно с шарени хартийки, ще да е хитът на вечерта. Засилих се към него, но се спънах, залитнах, направих няколко крачки встрани и се озовах в подножието на официално наредената маса. Вкопчих се в покривката, свлякох се на пода, а отгоре ми се сурнаха уникалните кристалните чаши и безценният порцеланов сервиз – семейни реликви, оцелели през три войни и девет земетресения. Всичко стана на сол.

Детството ми беше белязано от същия крив късмет – в моята кифла все липсваше мармаладът, а в чашата ми с мляко винаги имаше тлъст каймак.

Дядо Мраз редовно срещаше проблем с краснописа ми, а за рождените си дни получавах дузина еднакви книги. В колективните игри всеки отбор ме искаше в редовете на противника, а

черните котки ми намигаха

Момичетата ме забелязаха един-единствен път – когато се опитах да играя с тях на ластик и едва не се удуших.

Заради дядо ми научих цифрите преди буквите. С него си имахме традиция – всяка събота сутрин се разхождахме в парка, като на отиване минавахме през сладкарницата, а на връщане – през тото пункта. Той от години си имаше дванайсет „късметлийски” числа и често печелехме тройки и четворки.  Сумите не бяха големи, но за тулумби и боза стигаха. Старецът го правеше по-скоро заради тръпката и удоволствието да седим заедно пред телевизора, докато теглят тиража. Бях в гимназията, когато дядо почина и аз ревностно продължих традицията, но на мен никога не ми се случи да уцеля поне тройчица. Нещо повече – събереше ли се по-голям джакпот, нито едно от дядовите числа не се падаше. Нито едно.

Младежките ми години бяха кошмар. Тръгнах на шофьорски курс, но още на първото кормуване инструкторът ме накара да спра на гърба на Народния театър, отвори прозореца и с треперещи ръце запали цигара. Устата му се кривеше странно: „М-м-омче, ще ти върнем парите, само моля те – от-к-к-ажи се! Н-н-не може за цял час да не хванем п-п-оне веднъж зелен светофар, с-с-аксия да падне на предния капак и к-к-амион да отнесе дясното стр-стра-анично огледало, мамка му, както си паркирал до тротоара!” Понечих да възразя, но в този момент трамвайна мотриса

пресече градинката и удари челно учебната кола  

Записах да следвам физика и още през първия семестър стана ясно, че в мое присъствие се случват статистически малко вероятни събития. В персонален разговор ректорът ме посъветва да се прехвърля в някой по-безопасен факултет. Беше бащински добронамерен и след известни размишления решихме, че трябва да избера стопанско управление, защото в тази сфера така и така всичко е с краката нагоре. Слуховете за моята роля в разгарянето на световната криза обаче, считам за силно преувеличени. Не може от стажа ми в чужбина да има чак такива последици, а това, че ме върнаха в страната с резолюция на ООН и конвой, приемам по-скоро като презастраховане и бягство на международните институции от отговорност.

Завърших семестриално, но три поредни държавни изпитни комисии не успяха да ме дипломират – председателят на първата катастрофира (автомобилът му бил ударен от селскостопански самолет, кацнал аварийно на околовръстното); запали се сградата на факултета (кълбовидна мълния влетяла през незатворен прозорец); а третия път удари земетресение и всички се разбягаха. Не беше нищо сериозно, но вече ми се носеше славата и хората се бяха наплашили.

Междувременно почти се бях отчаял, че

някога ще успея да накарам жена да се влюби в мен,

дори се притеснявах, че ще си остана девствен. Обадих се на най-перверзната обява, дойде някаква уж намахана мацка, а то се оказа начинаеща, при това малолетна. Тъкмо платих и се появиха роднините й с трактори и подръчен селскостопански инвентар. Опитах се да посреднича за изглаждане на противоречията между тях и сутеньорите, но не се получи и разочарован си тръгнах. С бърза помощ. Оказа се, че аз съм единственият пострадал – те после се споразумели, почерпили се и момичето останало в бранша. Парите не ми върнаха, а и услугата не позволиха да консумирам, когато след месец излязох от болницата – имало давност.

Дълго след този случай бях болезнено мнителен в контактите си с нежния пол, но от това разумно поведение не остана и следа, когато се откри възможност не само да направя зашеметяващ сексуален дебют, а направо да осъществя мечтата на всеки истински мъж.

Госпожичките – сладки близначки с безукорна слава, завършваха блестящо „някаква икономика” и, както можеше да се очаква, нямаха понятие за какво точно иде реч. Договорихме бартер – те

да ме отърват от бремето на непорочността,

а аз да им напиша дипломните работи. При дадените обстоятелства моята част от сделката ми отне точно седмица.

Една приятна петъчна вечер в началото на октомври слязох от таксито пред скъпарската им къща край града. „Татенцето” бил от няколко дни на лов, а „маминка” използвала случая да напазарува в чужбина. Издокаран бях като италиански мафиот от нискобюджетен филм – тъмносин костюм на тънко тарикатско райе, черни чорапи с монограм, светлосиня риза с бяла яка и дискретна вратовръзка на жълти слънчогледи. Лъснатите ми до блясък чепици биха събудили професионална завист у всеки елитен ваксаджия. Освен резултатите на моя интелектуален труд, носех торта, добро уиски и цветя. За разлика от мен, сестричките явно бяха подценили събитието, тъй като ме посрещнаха облечени семпло – по шортички и къси потничета. Влязохме в просторната всекидневна, настаниха ме на огромното кожено канапе и изобщо не обърнаха внимание на плахите ми опити да им покажа разпечатките с таблици и графики. Вместо това се озовах само по бельо, а дрехите ми бяха разхвърляни из цялата стая. Затворих очи, стиснах палци и точно тогава през отворения прозорец се чу шум от спирачки и след секунда двете изпищяха: „Олеле! Джипът на тати!”

Катапултирах като руски летец-изпитател

и за норматив навлякох ризата, панталона и сакото. Дори успях да се справя с вратовръзката, но в интерес на истината, не вярвам възелът да е бил перфектен. Зад остъклената холна врата се появи силует. Бях бос и с обувки в ръце – хвърлих ги през прозореца. Чорапите ми се търкаляха по пода в средата на помещението. Докато дръжката на бравата стигне до долна мъртва точка, успях да стъпя върху тях с босите си крака. В суматохата, кой знае как и защо, бях грабнал букета. Стърчах нелепо, неподвижен и пребледнял, като восъчна фигура на незнайния смотаняк в музея на мадам Тюсо.

Грамаден, пременен в камуфлаж мъж изпълни рамката на вратата и подпря пушката си на стената. Сладураните се оказаха истински актриси – изтичаха покрай мен, гушнаха го през кръста и замъркаха: „Татинкооо, така ни липсвашеее!” Той ги погали по косите и аз мислех дали да не приложа и аз този номер, обаче онзи ме гледаше по начин, който ме караше да се чувствам като нерез пред пусия.

– Какво става тук?! – гласът му рикошира в стените и напука мазилката.

Нямах никакво намерение да отговарям на въпроси, зададени с нелюбезен тон.

Татенцето сведе очи към любимките си, но те изглеждаха така, сякаш току-що са ме забелязали.

Мъжът отиде до барплота, погледна с одобрение бутилката, която бях донесъл и удари яка глътка. Пресече помещението, затвори прозореца и се върна обратно, явно за да заварди вратата. Тъй като съм добре възпитан, предпочитам да съм лице в лице със събеседника си и затова се въртях по оста си,

грациозен като хроничен дископатик

Надявах се, че не изглеждам като човек, който си е стъпил на чорапите, но рано или късно биха могли да възникват такива подозрения, затова се реших на рискована маневра. Опитах с леко подгънати колене и плъзгаща походка тип „робот прислужник” да достигна до канапето и незабелязано да пласирам под него двата обекта на притеснението ми. Татенцето явно разгада коварния замисъл, защото ми препречи пътя, понаведе се, за да ме погледне очи в очи и каза с тон, от който получих лек тремор на долните крайници:

– Момче, това тук някаква игра ли е?

– Н-не, к-к-каква игра?

– Ти ще ми кажеш. Много си издокаран, да не си дошъл да искаш някоя от дъщерите ми за жена?

– Ъхъ! – Ъхъмкам.

– И коя по-точно?

– Ами… все тая, те са съвсем еднакви – изтърсвам.  – Която ми е късметът!

– Някаква Невада с момичета на късмета, а?

Тонът му бе подигравателен, но аз все пак кимнах неопределено, без да разбера накъде бие.

– Добре, щом искаш да играем, нека играта започне сега!

Вдигна ръка и юмрукът му с размер на ямболски пъпеш почти докосна носа ми, а после се трансформира в добре позната

нецензурна композиция от три пръста

– Хайде да проверим кое от момичетата на късмета ще ти се падне. Мога да се обзаложа, че ще е средното!

– Ваше средно или мое средно? – казах по инерция и прехапах долната си устна.

Той избухна в гръмогласен смях и това стопи напрежението.

След няколко часа уискито ни бе превърнало в двама много стари и много добри приятели, които кротко споделят мъжките си тайни. Разказах му какъв ненадминат карък съм – за следването, за любовта, за тотото… Как въпреки всичко вярвам, че един прекрасен ден това ще свърши. Ще свърши, казва той, и пием на екс.

После се оплака, че жена му го ревнувала от секретарките му без значение млади ли са или стари, красиви или грозни. Затова си избирал все млади и хубави, така и така тя ще го тормози.

Надявал се един прекрасен ден този кошмар да свърши. Ще свърши, казвам аз, и пак пием на екс.

Той се обади на секретарката си и сподели какъв пич съм и колко щяла тя да ме хареса, гаранция. Докато пишеше адреса й на листче, между другото ме попита за онези дванадесет числа, с които играя тото. Извадих от джоба си фиша от миналата седмица и му го подадох, а той побутна адреса към мен.

Пихме на екс за последно.

Шофьорът на таксито ме изгледа кисело – от устата ми излизаха само нечленоразделно мучене и бисерни лиги. Пресегна се, издърпа листчето от ръката ми и подкара с мръсна газ. „Само да не ми повърнеш – вика, – че те убих! Се на такива попадам в петък вечер!”

Секретарката беше точно такава, каквато трябваше да бъде. И май ме хареса, защото ме прие с отворени обятия. Не мръднахме от леглото целия уикенд, к‘во ми пука за света навън. Малко ми беше кофти, че не спазих традицията да пусна тото, но дядо щеше да ме разбере – за първи път в живота си чупех каръка.

Вечерта в неделя, тъкмо се прибрах у дома, мобилният ми телефон упорито зазвъня. Познах гласа на татенцето, въпреки недвусмислената заплашителна нотка. „Знаеш ли колко милиона беше джакпотът днес, а? А знаеш ли какви луди мангизи съм дал за пълно комбиниране без участието на твоите каръшки числа? Ей сега свърши тегленето. Карък бил! Като гледам стария ти фиш, знаеш ли какво виждам бе, идиот такъв!? Виждам, че ще ми ставаш зет! Щото трябва да си избия загубата.“

Телефонът падна от ръката ми. И знаете ли какво – не се счупи!