Дончо и Величка са от с.Каменар, имат малка къща с голям двор, забележете – асфалтиран. Имат син, който отглежда всякакви животни – бели зайци, някакви пилета… аз от малка не обичам пернати, кокошките ме докарват до лудост. Понякога ходим на гости у Дончо и Величка, облечена съм в много неприятен плетен гащеризон, сив на цвят, два броя копчета за тирантите – бежови с черен кант, а на мен ми приличат на резени гъби, извадени от каша с гъби, а аз не обичам. Повтарям си товa, но няма кой да ме чуе, а и дори да има – друг гащеризон едва ли имам, едва ли ми и дреме. В Каменар няма нищо интересно, ако изключим две неща – диванът у гореспоменатите е покрит с жълт губер, какъвто у нас няма, и разполагат с дълга, също жълта, пластмасова чесалка за гръб, каквато у нас няма. Сещате се, ония пръчки с ръчичка при върха. Ужас и безумие.
Имаме два спални чувала. Моят е червен на бели точки, този на сестра ми е зелен на цветя. Призори ни пъхат в чувалите, товарят ни на задната седалка в колата, предполага се, че трябва да спим и тръгваме за гр. Пещера. Пещера е най-далечната световна дестинация,
град магичен, разположен на милиони километри от Бургас
Баща ми управлява семейния космически кораб, майка ми се вози до него, прегърнала цяла чанта сандвичи, бутилки с напитки, парчета кашкавал и краставици.
Пристигаме рано, точно за мекиците, които майката на Бети е направила. Бети е госпожица, красавица, фея, какичка, просто страхотна, има най-дългата и най-красива коса на света. Нищо чудно, все пак е от Пещера. Вилата им се намира високо в гората, къща по-магическа, по-космическа, по-великолепна от най-великолепното, което нечий ум може да нарисува. На втория етаж има стая в леко зелено, толкова леко, че да полетиш и още нещо. Има лампа, такава страхотна лампа, че не са измислени думи за описание, когато я включиш, свети шарено и се върти, като образува вълни по стените. Оги пуска музика, пуска лампата и танцува, и ние искаме да танцуваме на музиката и на лампата, ама Оги не дава, казва, че сме малки и да изчезваме. Казваме му, че няма право, това е стаята на Бети, пак не ни дава. Излизаме навън и правим гимнастика в тревата между вилата и съседната къща. Съседите имат момче, то излиза на прозореца, пита всеки ден ли смятаме да я правим тая гимнастика, да изчезваме. Изчезваме.
На Орханово къща нямаме, фургон имаме, много прилича на къща с две стаи и салонче, ама е по-хубаво. Отпред имаме земя и картофи, и съответно бизнес колорадски бръмбари, нашите плащат някакви стотинки на заловено парче, изключително печелившо занимание.
По-хубаво е обаче да се правят патета от кал,
торти от кал, всякакви изделия от кал. Къпят ни в импровизирана до фургона баня. В банята, каква изненада, имаме шампоани и сапуни колкото искаш, но един ти вади окото! Прозрачно шише, пълно с изключително примамлива и зелена на цвят субстанция – шампоан „Коприва“, но не е наш. На дъщерята на съседите е, не го употребяваме дори много да молим баба. Не. После спим, спим дълбоко, спим цяла нощ, спим и кога съмне, и най-много спим, когато леля Пенка застане под прозореца и започне да ни кани с козе мляко и филии, намазани с мас, поръсени със захар. Оръжия за масово поразяване са това, помнете ми думата, лоши неща, лоши. Настоятелна беше.
Люлката ни е двойна, даже тройна, абе идеално се качваме четири момичета и идеално играем „на грънджи“. Да питаш дори, няма кой да ти каже кои са грънджите. Играта представлява силно люлеене, много силно, много високо, люлката е вързана за асмалъка… Един асмалък нормално си стига до стратосферата, нали, представете си за какво люлеене иде реч. Люлеем и пеем песен – „Оолдаши уон“ на „Ace of base“, знаете я, почти като „Кен ли“ на Марая Кери. Якето ми е хубаво и червено, качулката му грозна и квадратна, приличам на червен робот с нея, посягам да си я сложа, докато люлката подпира облаците, замахвам с две ръце, превъртам се във въздуха и падам в купчина найлони. Песента секва.
Грозната качулка спасява умната глава на червения робот.
Тишина.
В село Зимен къща имаме, стар прадядо също. Той е сериозен човек с аворитет и каскет, чете земеделски вестник, прави пелин, вино, ракия, на прозореца до телефона с шайба държи тефтер и указател с номерата на цял Карнобат. Понякога ги четем, понякога рисуваме по страниците. Дядо не знае имената ни, единственото име, което съм чула да използва, е това на татко. Аз съм Миче, сестра ми е Миче, приятелките, с които му гостуваме, са Миче-та, братовчедката е Миче. И не проумява, какво е това бялото, с което така сме изплескали пред чешмата!? Откриваме за дядо пастата за зъби, демонстрираме качествата й, категорично отказва иновацията – зъбите се мият с четка, натопена в сол или сода. Това е.
Когато пристигаме от града, той и още половин дузина дядовци стоят на огромна пейка, скована пред къщата на дядо Йордан, който носи най-смешните очила на планетата. Популярен е с тях, това искам да кажа. Нашият става, още щом види колата на завоя, усмихнат отива да отваря гаражните порти. Обича татко, личи си, че му е слабост, ние сме Миче-та в пейзажа, но и нас обича, къде ще иде да не ни… Късно вечер си тръгваме, табелите със заглавията на съседните села могат да те докарат до припадък от смях – Глумче, Кликач и някъде там… Има и висок надлез, а под него се простира път от трансконтиненталната, едва ли не, железница, свързваща Бургас с Карнобат и София, може би… Задава се влак! В тъмното се вижда как идва влак, фарът в челото му свети, чува се шумът, колата ни достига най-високата част на надлеза, спира рязко, аз и сестра ми изскачаме навън, заставаме на перилата и започваме да махаме,
с всички сили махаме на влака и О,ЧУДО!
машинистът ни забелязва! Надува свирката за поздрав, поздравява нас, влакът ни видя, видя ни!!! Избухва заря над карнобатските, вече спящи села, ние сме сензация, влакът ни подсвирна! Връщаме се в колата. Става тихо.
Привидно огромни пасажи от време, всичко е огромно и феноменално, сцени, изпълващи дни и месеци, населени с хора, които приемаш за дадени и вечни, а ти си център. Пораснеш ли, дори и малко, нещата започват да се смаляват, както земята, когато се издигаме при полет, докато накрая… Извън център си, огромният си ти, всичко е по-мъничко, отколкото си си представял, отколкото го помниш, забравяш. Фрагменти от картинки, затворени в калейдоскоп, купен от селски панаир. Някога отдавна. Носиш го в джоба на всичките си дрехи.
Вътре на равна нога лежат Дончо и Величка, леля ти Пенка, шампоани, филии, играчки, инциденти, лампи, емоции, пътешествия, рани, аромати, съседските деца, очилата на дядо ти Йордан, копанарката, дето нарече сестра ми „Дърта магаряца“ в нервен изблик, ама това е друга тема. Напълно несъвместими, несравними по значимост и важност елементи, някога съществували независими един от друг, всеки в своята цялост, днес възможни само като съвкупност от шарени капки, в които намираш себе си и онова, което наричаш детство. Нито те има там, нито те няма, било ли е, не е ли, такова ли е. Важното е да се усмихнеш. Важното е, че детето е там и няма да си тръгне.
Онзи ден минах по надлеза, че той е на влак и още педя издигнат над релсите, нищо работа! Обърках улици, кръстосвани десетки пъти. Пещера е голяма колкото шепа.
„Миче“ през цялото време е означавало „момиче“
и е просто обръщение, знаел е как се казваме. Пейката не е пред къщата на Йордан и е голяма колкото… не е голяма. Бременна в четвъртия месец със собствената ми дъщеря, се озовах пред вилата от спомените си – парапетът, който стигаше до веждите ми сякаш, сега е под коляно, почувствах се същински Гъливер в страната на лилипутите. По разбираеми причини не понечих да правя гимнастика на полянката, направо бих я заела цялата, ако разтворя ръце, а и какво му е интересното, щом оня умник го няма на отсрещния прозорец… Зелено ли беше зеленото, жълто ли жълтото… Такова е в калейдоскопа ми, а близките ми знаят, че старателно записвам подробности, но от друга страна, когато веднъж, докато си играехме със сестра ми, се наложи да напиша табела за къщата си на двора, там ясно се четеше: „Къша на Гергна Стакова“. Та, стават грешки. Още ме подиграва!
Тази сутрин потърсих текста на песента All that she wants на групата Ace of base, за да разбера за какво се пее вътре, никога не ми е минавало през ум да проверя. Не е детска песен. Става дума за едно момиче, на което не му пука, употребява слънчевите дни и звездните нощи по предназначение, и утре си тръгва, но това е всичко, което иска…
Иска ми се да я питам, като си тръгна, дали забрави?
Аз не мога да изтрия чесалката за гръб от паметта си, за да освободя място за нещо важно, ти, която и да си, как така триеш цели хора!? Интересно, вероятно затова си станала популярна толкова, че само тебе те имахме на касетка за уокмена на сестра ми. Жълт!
Не ми е тъжно, дайте лист, за да подпиша, че не тъгувам – животът се търкаля през глава и прави цигански колелета, но детето е там! В мене, в джоба ми, в детето ми, в сестра ми, ще си тръгне, когато цъфнат налъмите! Никога. Сега сгъвам спалния си чувал, червен на бели точки, хвърлям в багажника и тръгвам. Защото това е „всичко, което тя иска“ – да употребява слънчевите дни и звездните нощи по предназначение, досущ дете, лишено от проблемите на възрастен. Гергна има къШа навсякъде, където пожелае, но най-вече в себе си – чиста и спретната като детство, с губер на дивана.
0 Коментара