Съпругата ми и аз сме писмовни хора. Не само се препитаваме с четене и писане – с годините все по-плътен дял от нашето общуване стават оживено разменяните e-mail-и разговорите в чат и дори спорадичните sms-и. Култивирали сме отлично способността да изразяваме най-пълно себе си, умело прикривайки следите от собственото си незнание или трогателна липса на аргументи. Случайна записка може да ни очарова, ако е непринудена, топла, с резки от остър ум. Друг път – отчетливо мълчалива. Защото, старомодно мисля си, най-добрите съчинения показват как авторът достига ведро и щедро съгласие със себе си…
Или поне доскоро мислех така. В първия „кастинг“ за бавачки, който проведохме с жена ми, фатално катастрофира цялата ми интимна филологическа теория, която бях извайвал десетилетие.
На обявата в интернет (защото търсехме напълно модерно момиче, а не досадна с древните си педагогически схващания сърдита бабичка) се отзоваха много кандидатки, но само една завладя надеждите ни. Писмото й беше вежливо-дистанцирано, но дружелюбно; послушно, но с достойнство; сериозно, но с тънко чувство за хумор. Да, e-mail-ът на въпросната кандидатка беше напоен с любовта, разбирането и
въображението, които, вярвахме, заслужава нашето дете.
На практика получихме пет-седем изящни реда, благодарение на които решихме, че точно тя е нашият човек, а наяве… наяве само трябва да договорим подробностите. И неразумно бяхме готови да пренебрегнем строгия тест на прослушването, на който интернет беше подучил жена ми.
На уречената среща в Докторската градина обаче вместо милото момиче, кандидатстващо за бавачка, се появи чудовище, за което дори сравнението с Валкюра е умалително (но дотук с войнствената скандинавска митология).
Авторката на ентусиазиращото писмо може да стърчеше няколко глави над нас, но сумтеше нечленоразделно, а във вялите й жестове нямаше нищо от енергичността на жриците на Валхала. Девата веднага ни предупреди, че за нея бейбиситърството е съвсем временна работа, иначе е певица в известен женски хор, но защо пък да не изкарала някой лев. Ние слушахме разломени, доколкото въобще имаше какво да чуем, мигахме нa парцали и се споглеждахме с виновно изумление.
В същия момент нашето весело
съкровище се щураше между катерушките и дърветата,
в чиито корени бяхме свикнали да оставяме солети за зайчето Питър. Певицата обаче не прояви никакъв интерес към Анна (ние стратегически не правехме забележки на детето, очаквайки реакцията на кандидатката), дори – сигурен съм – не попита за името й. Разделихме се с обещанието скоро да се чуем и побягнахме панически към „Оборище“. На свой ред с вагнерианска мощ нашата импозантна нова познайничка плавно се понесе към другия край на градината.
Какво се беше случило? Написаното от Валкюра нямаше ни най-малко общо с (без)действията й. Може би беше задигнала изпратеното до нас очарователно писмо от някой друг? Може би между изкусната стилистка и самозваната „бавачка“ лежеше несподелената (ни? й?) любов с литературата?
Любов, прекатурила ме в постмодернист,
недоверчив към красивите речи на хората.
По-късно в живота на трима ни се появиха Ками, Ирина, Маги, Боди… Бавачки, в които Ането се влюбваше, а ние приемахме като свои ласкави сестри. Но словесността – поне за мен – вече беше раздвоено друга и никога повече не съвпадна със своя автор…
0 Коментара