Като не се търкаля, камъкът хваща мухъл!

Самолетите! Това ми липсва – бумтящият звук на прелитащ току над покрива самолет, който много напомня на гръмотевица, а аз обожавам дъжда и бурите, и въобще лошото време, а дъжд с буря и гръмотевици – ей толкова ѝ трябва на душата ми да запее.

Моя приятелка отрасна на „Графа“, спалнята ѝ била от страната на трамвайните линии. Омъжи се и заживя в „Лозенец“, на една от онези потънали в зелено улички над хотел „Хемус“. Оплака ми се, че дълго не могла да заспива „от тази проклета тишина“, а на сутринта чуруликането на птичките я довършвало. Искаше си трясъците на трамваите, воя на сирените,

искаше си шума на града,

почти до развод го докараха, добре, че майка ѝ реши, че ѝ е време да почине, а тя беше решителна жена, що се отнася до собствените ѝ екстри и каквото и да си наумеше – правеше го, затова отиде да си почине и да си гледа петуниите някъде, където растат петунии, т.е. напусна апартамента на „Графа“. Така бракът на моята приятелка оцеля, защото тя тутакси премести семейството си в стария си дом и съответно децата ѝ сега спят в старата ѝ детска стая от страната на трамвая, а родителската спалня е от другата, тихата страна, така е било винаги.

Сетих се за тази история, защото на мен също ми залипсваха самолетите. Не живеем толкова близо до летището, че да чуваме кой кога каца и излита, но над нас минава североизточната въздушна магистрала, та по няколко пъти дневно

получавах своите „гръмотевици“.

Понякога се дразнех, друг път си фантазирах какви са хората и техните истории там горе над главата ми, или пък съвсем ей така – махах и знаех, че който гледа надолу, ме вижда. Или аз летях насам-натам. Наужким и много пъти наистина. В тази или други посоки, почти веднъж месечно. А самолетите не спираха и „гръмотевиците“ ми не спираха.

Сега – тишина.

Вчера високо в небето видях бялата линия, която остави микроскопичен изтребител и ми се прииска – помните ли, като в детската градина – да скоча и да закрещя: Самолет, вертолет! (повтаря се по няколко пъти и е желателно да сочиш с пръст нагоре).

Няма самолети, няма пътешествия, няма движение, а като не се търкаля, камъкът хваща мухъл, нали знаете? Ще ни мухлясат душите – ей това ще стане след карантината, ще сме оживели, наваксали с книги, филми и опери, препълнени с цветове от виртуалните музейни разходки, но душите ни ще са мухлясали. Защото дълго време се застояхме.

И мухлясвахме.