Ще кажа за книжките, разказвайки приказка.
Живяло в средата на 80-те години едно семейство. В него царяла умерена обич и безмерна мизерия. Живяло в къща като каюта в Редута. Първоначално се състояло от един болен дядо и една склеротична баба, а също така и от един мъж и една жена. Жената била чудно хубава, а на мъжът все му се искало, затова си народили цял куп деца – хубави като пъклени демони и умни като небесни ангели. Точният им брой не е важен, а и не можел да бъде определен, защото често се менял. Важното било, че в един даден момент най-малкото дете в схватлива възраст (защото винаги имало по едно-две бебета, които врещяли толкова силно, че пречели на таткото да се съсредоточи) се казвало Васил, Васко – когато слушало или Василе! – когато вършело бели. Понеже нямали време да се грижат за децата си, родителите им купували книжки, но не за да ги направят по-умни и учени, а защото били по-евтини от куклите и заемали по-малко място от релсите на влакчетата. Купували книжки обаче само за първите няколко деца, после престанали, защото, първо, през 80-те детските издания не били чак толкова много, и второ – трябвало също да купуват и храна. Така децата, наред с дрехите си, взели да предават едно на друго и книжките си, като всяко оставяло по тях следи, от които с удивителна точност могла да се отгатне най-характерната му черта, фобия или талант.
И когато по дългия си път книжките най-сетни стигали до Васко, те били в състояние, в което можели да бъдат наречени книжки единствено за удобство. Били прокъсани, на места липсвали цели страници, а други места били погребани завинаги под дебели пастелни слоеве. За разлика от братята и сестрите си, Васко нямал никакви таланти, бил тихо дете и най-вече обичал да стои сам встрани и да наблюдава. В скромния му дом обаче нямало много за наблюдение и Васко взел да прекарва дните си гледайки в захлас илюстрациите в книжките, върху които братята и сестрите му се учели да рисуват, и да си представя всички чудни истории към тях. Ама така си ги представял, че когато, след като побързал да се научи да чете и успял да съшие от няколко оцелели фрагмента няколко цели приказки, останал разочарован, че нищо особено интересно не се случвало в тях.
Нещо повече – всички те лъжели.
Навсякъде се разправяло за едно и също, като само имената на героите били по-различни. Принцовете винаги били благородни, жълтокоси и белоконни, а девойките, в които те неизменно се влюбвали и обичали доживот, дори и след като са се оженили вече за тях, вярно, били наивни и глупави, но пък имали сини очи и иманентно достойнство, вместо най-обикновено озлобление, задето дълго време са били толкова бедни и прецакани; злото упорствало, но в крайна сметка винаги отстъпвало пред доброто; възрастните не били дементирали, а мъдри; никой не умирал от СПИН и от рак на дебелото черво, а всички доживявали до дълбока старост.
Животът течал по мед и масло, вместо – както става обикновено – по кръв и сълзи.
Васко решил, че в книжките има нещо дълбоко сбъркано,
което на всяка цена трябва да се поправи. И понеже нямал друго за правене, побързал да се научи и да пише, и почнал да дописва липсващите в книжките места, по единствения приемлив начин – този на протичащия навред живот.
Първата книжка, която се нуждаела от корекция, се казвала „Хензел и Гретел”. В нея лоши родители изоставяли децата си в гората, те дълго се лутали, докато не попаднали на къща, строена от зидари-сладкари, в която живеела грозна лакома зла старица. Тъкмо тук обаче друг лакомник бил отхапал почти всички страници. Васко подлепил два карирани листа, подострил молива и час по-късно оформил финала, в който злата старица умряла от диабет, а малчуганите продали чрез агенция захарния имот, за да покрият разноските по погребението и лечението на развалените си от сладкото зъби.
Доволен от поуката в историята, Васко дал книжката на малкото си братче, което също много обичало сладкото, и се заел със следващата. Нейното име било „Златното момиче”. Била тъничка и започвала досущ като предната, само дето грозната бабичка тук вече не била чак толкова зла и лакома. Книжката изглеждала запазена, но един малък абзац в средата стоял зацапан. Васко прочел отново историята до липсващото място, помислил малко, после добавил в полето следните няколко реда:
„…Бабичката хванала момичето за косата и го хвърлила в златната река. Ала то мигом изпищало от ужас, покатерило се обратно на брега и загледано нагоре по течението просъскало с тънкото си нежно гласче:
– Кой, мамка му, баш сега намери да пикае в реката, бе?…”.
Третата книжка Васко сграбчил наслуки. Разлистил я внимателно, оглеждайки за щети, но тя била като нова. Вместо да се зарадва обаче, Васко се натъжил, защото в нея се разказвала трогателната история на Малката кибритопродавачка. Не е справедливо, мислел си Васко, не е справедливо толкова голяма беда да тегне над толкова малко момиче. Но изкуството имитира живота, нали! Ето един чудесен пример. Тази книжка не се нуждае от промяна, но не защото е цяла и невредима, а защото тя е самия живот. Авторът й е бил безмилостен. Като живота. И честен. Като Васко.
Тази книжка била съвършена.
Тогава Васко си представил, как някой зимен ден, след оскъдната вечеря, по-малкото му братче ще легне в твърдото си студено легло, зъзнещо и с празно тумбаче, ще разгърне книжката, ще се зачете и когато стигне до онова място, в което момиченцето, зъзнещо и то, пали последната си клечка къбрит, за да се стопли на пламъка й, ще се разплаче горко и горещите му скръбни сълзи ще опарят завинаги невинната му детска душа.
Книгите могат да бъдат жестоки, казал си Васко, и само аз мога да оправя света.
После внимателно отстранил всички страници, оставяйки само илюстрациите, като сложил на мястото им красиви бели листа. След това взел писалката и бавно, с най-уверения си детски почерк, пренаписал от игла до конец цялата книжка. Когато свършил, дори не се върнал да прочете написаното, защото знаел, че вече е направил света по-добър.
край
Значи, казах ви по-горе, че повечето приказки са лъжливи. Тази също. Истината е друга. Васко никога не е дописвал книги. А чак едва след като завърши училище, постепенно почна да ги чете.
И културата на четенето, и културата на чалгата изискват пример, повеля, някакъв подражателен персонален модел. А у васкови книги не се четяха. Не че нямаха книги. Имаха. След дълго чакане на книжарни опашки родителите му редовно купуваха поредния превод на някой съветски, а ако писаниците му не пречат на партийната пропаганда, често и световен другар. После прилежно маркираха с калиграфски инициал седма страница и педантично полагаха книгата на рафта. Трупаха томове като катерици. Книжни катерици-еснафи, които преживяват от жълъди, но събират жълтици, за да се фукат, ако на гости им дойде златар. Книгите се погребваха в библиотека като при жертвоприношение към таен култ – девствени, с още остър мирис на печатарско мастило и отделни слепени страници.
Недокоснати. Недоносени. Недостъпни.
Бащата на Васко казваше, че никога не е чел ни една, а цялото знание и опит, които има, са лично и практично изстрадани и от първа ръка проверени. Съвсем естествено, Васко приемаше това за норма и гледаше на книгите като на предмети за украса на бита и декорация на хола, дОсега до които му бе изначално неприятен, понеже се свеждаше до принудително прокарван по кориците им влажен парцал за прах.
От 7-мата до 17-тата си година, освен учебниците, които четеше по задължение, следователно без резултат, Васко бе прочел само и в съответния ред: Зайчето Питър, Пипи Дългото чорапче, Овчарчето Калитко, трите части на Винету и отделни глави от Мъжът и жената интимно. Знанието, представите и възгледите си за света Васко формираше не чрез въображението и ума, а чрез кожата.
По-късно, когато всичко се промени, Васко прочете в „Емил“ на Жан-Жак Русо, че именно това е предпочитания от философа модел педевтика (нравствено възпитание на деца) – на село, сред природата, до животните, в дивото, на въздух, далеч от много хора и вредни книги, встрани от потенциално пагубното влияние на авторитети във възраст, в която ценностите не са устойчиви и съответно податливи на внушения и девиации.
Думите и куршумите, веднъж изстреляни, веднъж видяни, никога не се връщат назад и все някъде оставят следа, често рана. Затова и за едните, и за другите трябва поне малко младежка зрялост.
На 17 години Васко се запозна с едно момиче на 19. За 19 години, това момиче, което май не бе чело Русо, бе успяло да прочете почти всичко останало.
Двамата естествено и някак предрешено се влюбиха.
Васко научи момичето на едни работи. То пък го научи на други. Четенето на книги беше сред тях. Васко не почувства ентусиазъм, но показа упорство. Обичаше я и реши да й угоди. Направи си карта в Столична библиотека и методично се зае да чете. Четеше много, но колкото по четеше, толкова по усещаше, че книгите там не се отнасят до него, до неговия живот, неговите радости и неволи. Повечето писатели бяха кухи и скучни. Пишеха без пламък и страст. Сериозно. Със запек. Под напрежение. Сякаш с пот преизпълваха план, а вените по челата им туптяха. Повечето гледаха да оформят красrви фрази, отколкото да кажат нещо важно. А тези с най-красивите и най нищо не казващите, сякаш се смятаха за най-добри.
Васко преброди всички писатели и всички отдели на библиотеката – мина през Шекспир и Уайлд, Хесе и Хайне, Толстой и Троцки, Бах и Бейкън, Дончев и Динев, през художествена литература, философия, документалистика, пътеписи и пътешествия, мемоари и писма, загадки, мистерии и езотерика. Сваляше книги, прочиташе по няколко страници и ги връщаше по местата им. Това, което търсеше, го нямаше никъде.
Докато един ден извади отнякъде една книга, отвори я и… това беше тя.
Изреченията имаха пулс и ритъм, истина и ирония, и съдържаха само прости думи, които се обичат. Авторът звучеше като малоумен мъдрец. Който, за разлика от почти всички останали, не се срамува да бъде първобитен и смешен. И не държи да демонстрира ерудиция и ум, а само да ти покаже нещо. Просто и ясно. И честно. Както се показва на едно дете. Както се плесва парче сурово месо на масата. Думите се нижеха естествено, без усилие и принудителен напън. Като птица в полет, която по природа прави само това. Васко усети близост и прилика, каквито не бе усещал към друг човек досега. Почувства се разпознат в анонимния свят. Този непознат го разбираше повече от собствените му майка и баща. Васко реши, че когато умре, иска в ковчега до него да сложат творби на този човек.
Книгата се казваше „Поща“, а авторът – Чарлс Буковски.
Буковски оказа съдбовен ефект върху Васко. Той бързо изчете малкото преведено от него на български език и бързо подобри своя василски английски, за да може да го чете в оригинал. Без някога да бе имал желания и предпоставки, Васко реши да стане писател. Или ако не писател, поне писач. Това, че попретупа етапа читател, щеше да му бъде само от полза. Така нямаше кой да му влияе съществено на стила и темите. Щеше да запази самобитната си изразност и когато напише нещо, с каквото и качество да е то, поне ще произлиза от същността му и няма да прилича на отразена в локва нечия чужда същност.
Ако ще ставаш писател – каза си Васко – спри да бъдеш читател.
Спри навреме. Нищо няма да научиш от книгите им, нищо няма за учене. Един романс ще те подготви повече от сто романа. Ако ще ставаш писател, затвори книгата, отвори вратата и я затръшни отвън. Ако ще пишеш за живота го изживей и опиши как е станало, защото е пълно с писатели имитатори. Пълно е с писатели, пълни с чужди мисли и нито една своя. Пълно е с преписващи писатели и писатели, които не пишат с фантазия, а с факти. Не бъди като тях. Опознай само себе си. Научи се да разсъждаваш. Не гледай към тях, гледай към теб. Не чети какво и как някой е казал за нещо, а го напиши ти. Напиши го без страх, че ще сбъркаш. Няма да сбъркаш, защото няма правила. Има истории за разказване и думи, с които да се разкажат. Има усет да избереш точните думи и шанса да си избран ти да ги избираш. Но ако не си избран, спри да бъдеш писател, спри навреме. Ако не си избран, спри, избери си роман и чети.
0 Коментара