2020-а още се стеле като дим над овъгленото поле на моя календар, и вече е спечелила купата за най-каръшката година в почти полувековния ми живот. Нито едно от планираните събития не се осъществи – запалих огън от откъснатите листа, където с умерен оптимизъм бях нанесла идеите си за семейно или служебно пътуване. Нито едно!
Единствено нашето, родно, българско слънце опърли кожата ми, при това оставяйки предимно аграрни отпечатъци върху рамене и мишци. Единствената радост за очите бяха спонтанните „прескачания“ до далечни, непознати дестинации, които предприемах след посещения в блогове на пътешественици или сайтове на туроператорски компании.
Благословени да са гените
и случайната подредба на звездите, заради чиято колаборация съм дарена със сравнително лек характер. Ако не беше тъй, редовните порции разочарование тази година щяха да изтънят сериозно нервите ни – първо моите, а по логиката на скачените съдове, и тези на домашните ми.
Дано да му се види краят на тоз Covid-19! Вече правя планове за 2021-ва, като не влагам твърде много въображение – просто copy/paste на провалените намерения от текущата в следващата година.
Единствен януари остана месец, свободен от присъствието на невидимия натрапник. От февруари нататък до ден-днешен всеки план, всяка идея, зародени в главата ми, биваха отхвърляни с неочаквана категорчиност. Без да дебатираме дълго, семейният съвет реши, че в ситуацията на пандемия
да играем на „риск печели – риск губи“ е нелепо.
Заплахата идеше от това, че твърде малко знаем за вируса, за да го неглижираме. Фактът, че COVID-ът засегна и приятелския ни кръг, направи решенията ни по-бързи и твърди. Вирусът стана видим, а ние – принудително разумни.
Планираният тиймбилдинг в съседна Румъния отпадна двукратно. Пролетното тридневно приключение в земите на Влад Цепеш трябваше да разтовари екипа ни след зимните месеци и да акумулира добро настроение преди натовареното лято. Нарастващата бройка заразени във всекидневния отчет на НОЩ, както и промените в данните от Букурещ, ни накараха да пренасрочим екскурзията за края на август.
Преди дни с натежало сърце, но с хладен ум
пренасрочихме пътуването за догодина.
Две командировки в Атина изчезнаха от календара по COVIDими причини. Прехвърлянето на датите за след месеци бе направено от организаторите. Протести няма.
Семейният ни Тасос се стопи като сладолед на слънце – до последно се опасявахме, че след престой в Гърция ще ни наложат карантина. Турция не бе алтернатива по същата причина. Далечните дестинации дори не бяха дискутирани.
Наложителните селскостопански начинания доведоха до специфичен тен, добит при работа по двора. Един тридневен Китен край Веселия бар върна ваканционния дух на нашето иначе варненско лято. Подходът ни бе изследователски – да видим какво е оцеляло по Южното ни Черноморие след презастрояването и пандемията. Оказа се, че
оазиси на спокойствието се откриват –
трудно, но усилието си струва. Следвахме съветите на приятели. Изборът на място за почивка прилича на избора на стоматолог – важното е да те препоръчат.
Като истински варненци преброихме четири бани за сезона до момента и сметнахме, че сме се отчели. Евентуален уикенд по Северното Черноморие в началото на септември ще преизпълни плана.
Пък ако има румънски туристи наоколо, можем да си представим, че сме направили 50 на сто от румънската авантюра.
Затова се връщам към обичайните си занимания пред екрана на лаптопа. Избирам си дестинация, питам гугъла за информация, не слагам маска, нито търкам дланите си с дезинфектант. Чета нечии спомени, разглеждам чужди снимки, букингът ми хвана паяжина, но правя предпазливи планове за 2022-ра.
Щото – то е ясно, 2021-ва ще сме на поправителен.
0 Коментара