Когато бащите ги няма

„Ти не си никаква майка. Една майка трябва да знае как да накара децата си да я слушат. А ти знаеш само да крещиш.”
Така каза дъщеря ми. Изпълнена е с гняв. Каза ми го вчера. И завчера. И преди месец. Казва ми го винаги, когато брат й я влудява, а аз не мога да направя нищо. Не мога да го накажа, (както иска тя), защото той отдавна не ми се подчинява. Не мога да го плесна, защото отвръща на удара с удар, а вече е силен, по-силен от мен.

Когато е в добро настроение, си говорим и сипем обещания. Той уверява, че ще е добър, аз се кълна, че повече няма да повишавам тон. Той пак е моето прекрасно малко момченце, а аз съм идеалната, търпелива, пърхаща от щастие и любов майка. Очите на дъщеря ми грейват и раменцата й се изправят. Товарът върху тях за миг е станал лек.

Всеки е в точната роля.

Аз съм само майка. Не съм баща. Нито вещица освирепяла.

Нито смазано от чувство за вина дете. Дъщеря ми е десетгодишно момиченце, изпълнена с обич сестричка. Не е буфер. Нито съдник.

Брат й не й е баща, той е само единайсетгодишно момче, което не иска да бъде глава на семейството. Иска да има нормален Едипов комплекс – да ревнува майка си от бащата. Вместо да я мрази, защото го е оставила без баща.

„Кучка! Защо избяга от татко?” Така ми казва понякога синът ми. Гневът му е толкова неудържим, че ако слизаме по стълби, не искам да е зад гърба ми. Страх ме е да не ме блъсне и да полетя. Сигурно и той си мисли същото, защото предпазливо гледа да не съм зад неговия гръб.

Има дни, в които ми се струва, че двамата с него сме кармични врагове. Имаме толкова сметки за разчистване. Имаме толкова недовършени истории. Ще ви разкажа една. На летището в Тунис сме. Тримата: аз, момчето, дъщеря ми. Гранична служителка обяснява на сина ми, че не може да внесе в самолета минералната вода. „Дай да я допия. Жадна съм”, казвам му. Той ме поглежда. Изплюва се във водата и изхвърля шишето в кошчето за боклук.

Вероятно в някое минало прераждане аз съм го оставила жаден. И днес е така –

не удовлетворявам жаждата му за баща.

Да родиш кармичния си враг – няма по-голяма болка от това. Всъщност, може би има – да те роди кармичният ти враг. Или още по-тъжно: да си дъщеря и сестра на кармични врагове.
Да родиш от кармичния си враг. Тогава всеки е в неточната си роля. „Ти си моята жена”, казваше синът ми като малък. „Ти не си никаква майка”, е присъдата на дъщеря ми.

Когато бащите ги няма, нищо не е както преди.
Когато мъжете в древен Рим са тръгвали на война, в семействата им също са започвали войни. Кръвосмешения и лудост са замествали бащите.

Когато бащите ги няма, те стават на някой друг бащи. Понякога стават дори бащи на нацията.
Таткото на моите деца често е приемен татко на чужди деца. Приютява ги в голямата си къща. В порасналото си сърце.

„Ти си беднячка, мамо. Ти си лузър.”

Така казва дъщеря ми, когато се връща от къщата на своя татко.

Права е. Самотното майчинство е връщане на изходна позиция. Вече не съм проекция на любимите филми и книгите, които съм изчела. Не съм проекция на мечтите си. Днес съм жена от простолюдието, която крещи на децата си и те й крещят.

Жена, която никой не харесва, защото и тя не се харесва.
Пълно е с такива като мен. Когато бащите не се харесват, намират някой друг да ги харесва.

„Най-добрият татко.” Така наричах преди години бащата на едно момиченце от детската градина. Той винаги водеше Софи за ръчичка и помагаше на другарчетата й да намерят изгубените си играчки. Срещнах го случайно онзи ден. „Какво прави Софи”, попитах. Не я бил виждал от 2 години. Развели се с майка й. Повече не ми разказа – бързаше за партийно събрание.
Беше намерил кой пак да го харесва.