Предполагам, че трябва да говоря за красотата, която се открива във всяка жена. Но аз съм по-особена жена и докато стигнем дотам да открием нещо красиво в мен, трябва да знаете това:
Аз съм дебела!
39 години ме беше срам да изрека тази дума. Беше ме срам от килограмите ми. Срам от безкрайните провали в борбата ми с наднорменото тегло. Срам, че дрехите пак са ми станали тесни и отново са впити в мен като опаковъчно фолио върху топла питка. Срам ме е, че коремът ми се вижда на паласки под всяка ефирна риза, колкото и широка да е тя. Срам, че не мога да седна в седалковия лифт на Витоша. Не мога да обядвам с приятелката си у тях, защото столовете в трапезарията са с изричното указание:
До 100 килограма.
Указание, което ме изгаря всеки път. Дори когато се усмихвам и присядам на дивана с вечното: „Ти хапвай, аз не съм гладна“. Срам ме е, че ще счупя стълбичката, на която искам да се кача, за да взема нещо от горния рафт в кухнята или просто да си закача пердето. Срам ме е от съжалителните погледи на продавачките в магазините.
„Нямаме толкова големи размери„
е присъда, шамар, негласен, но основателен упрек, който ме оставя с усещането за безнадеждност и заслужено наказание. Но най-големия срам може би изпитвам, когато сядам до приятелка на пейка в парка и виждам как двете й бедра се равняват на едно от моите. Срам ме е, че децата ми имат такава майка, че сестра ми има такава сестра, че колегите в телевизията имат такава визия в екипа си, че приятелите ми имат такава приятелка.
През целия ми живот този срам ме водеше към крайни решения и безумни мисли да скрия това огромно тяло, да го направя невидимо. Въпреки че нерядко исках цялата аз да съм някак невидима. Знаех, че и аз съм човек, роден на тази земя, и не мога да си сложа шапката-невидимка, затова пък можех да се скрия в широки дрехи. В черни дрехи. Криех се в целия бански. В дъното на заведението. В ъгъла на масата.
В задния план на снимката.
Зад салатата, която винаги предпочитах на обяд с приятели, а вечер, когато оставах сама, наваксвах с филиите хляб. Криех се в собствените си думи. Не говорех за дебелината си. А ако някой друг заговореше, всячески опитвах да сменя темата и посоката на разговора. От една страна, неговорейки за килограмите, поне в съзнанието ми те изчезваха, от друга – аз се упреквах достатъчно, не можех да понеса още и още упреци – от близки и далечни. Те, хората, като не говорят за моите килограми, сигурно не ги забелязват, си мислех аз. А най-близките ми съпричастно участваха в моята лъжа. Не говореха. Правеха се, че не забелязват. Ако спомена килограми, те веднага запушваха устата ми с: „Деси, ти си с толкова голямо сърце, че никой не забелязва големите ти килограми!”.
НЕ! Всички ги забелязвате! Всички ги мразите, всички ви е срам от моите килограми, всички се чувствате неудобно да ми търсите широкото място, голямата задна седалка на колата, мъжките номера, когато си правим еднакви тениски за екипа, удължителя за колан в самолета, удължителя за сутиена, по-голямата кърпа в хотела, по-голямото легло в хотела, по-полегатата пътека в планината –
за голямото ми тяло, не за голямото ми сърце.
И мен ме е страх, но и вие сте в този страх – да изречете гласно, че съм такава – голямото ми сърце е обвито в огромно количество неприятност (под формата на мазнини).
Голямото ми сърце е готово да обича много, да прощава, да приема, да раздава любов. Но тялото… Хиляди пъти си повторих мантрата: „Приеми се такава, каквато си!” Десетки приятели ми казаха: „Деси, слаба, дебела, пак ще си нашата приятелка”. Много хора ме съветват да спра да се изтезавам и да се харесам, защото психическият тормоз от неуспешните диети и самоомразата са много по-пагубни от излишните ми килограми.
А някои дори ме намират за секси.
Последните ги наричам луди или извратени. Не може да са нормални и да приемат тази телесна ненормалност за красива. А себе си считам за уж нормална, поне смятам, че възприятието ми към света е нормално. Затова не мога да се приема просто ей така.
Аз ще разголя душата си!
Това боли също толкова, колкото да ме съблекат гола на улицата.
Говоренето на истината боли, често си е направо грозно занимание. Грозно като свръхдебело голо тяло, набраздено от стрии, увиснала кожа и неопределими форми на привлекателност. Но понеже тук се захванах със задачата да изляза такава, каквато съм, ще ви разкажа за това, което съм наистина.
Ако ви ритнат в гърдите с як шут от крак, обут в кубинка, много ще ви заболи, дъхът ще ви излезе, нали? Ей така боли, като осъзнаеш, че ти си дебелият, в чиято лъжа са участвали всички твои близки. Всеки го е правел от добро, убедена съм в това. Ако ви изблъскат в гърдите обаче, ако ви стиснат с юмруци, за да изхвърлят заседналото парче хляб в хранопровода, което иначе ви убива?
Ужасна болка. Раздираща. Но спасяваща живота ви.
Ужас, след който ще поемете най-дълбоката глътка въздух в живота си и ще благодарите на Бог, че дишате! Говоренето на истината е като пречистващ ритуал. Изхвърля заседналото парче хляб от хранопровода, плачеш от него, давиш се, мразиш се, мразиш света, мразиш най-близките си хора, изстъргваш мръсотията от себе си, която си трупал с години. 39 години. И дишаш. Нали знаете, че при раждането бебето плаче, защото го болят гърдите от първия дъх на тази земя?! Кислородът буквално реже дробовете. Боли. Но то започва да живее.
Затова, нека говорим, мили хора. Нека говорим. Пу, първа да започна.
Първа илюзия и истината за нея.
Наричането на дебелите с умалителното „дебеланки”, на сланините с умалителното „извивки”, на килограмите с „пухкавост”, на тежестта с „имам повечко чар” не СМАЛЯВА истината. Като да скрием слон зад дърво.
Второ. Не ми обяснявайте, че не ви пука, докато се завъртате в магазина и със задните си части събаряте кроасаните от рафта. Обръщате се бързо да ги набутате обратно по местата им, без никой да ви види. И в този момент зад гърба ви, винаги в най-неподходящия момент, идва някой познат. Бързате да скриете големия си г.з, защото познатият се сблъсква челно с него, докато събирате кроасаните. Рязко се изправяте, за да набутате лицето си в очите му – белким забрави за предишната гледка. И какво да види той – вашите червени бузи. Защото дебелият И като се наведе, че и бърза, става червен. А точно над бузите се стича пот – секси, нали?!
Трето. Ние лъжем. Гледаме ви право в очите и ви лъжем, че всичко ни е наред. Като досущ опечени наркомани обясняваме как вечер хапваме салатка и трупаме килограми от стрес. Или такъв ни е генът.
Не, хора. Ние ядем.
Четвърто. Колкото и ревюта за макси мода да се направят, колкото и Инстаграм профили на дебели жени в прекрасни рокли да се популяризират в мрежата, дебелата жена няма как да се приеме от обществото. Може да се толерира, но това ще бъде най-големият й успех. Тя е като гейовете, като чернокожите, като циганите, като инвалидите, глухите. Пред нея се правят, че я приемат, зад гърба й шушукат. Слагат я в категория. А сложат ли те в категория, изгубена е каузата ти за пълно приемане.
Пето. Искате ли да ви кажа първата мисъл на дебелата жена за разлика от тази на слабата – такава, каквато е?
- Когато е дете и играе на улицата: „Дано не играем нещо с тичане, пак ще съм последна”.
- Когато е в час по физическо: „Само да не прескачаме коза”.
- Когато е при лекар: „Ще каже, че всичко идва от килограмите”.
- Когато шефът каже „Тиймбилдинг“: „Господи, как ще играя игрите?”.
- Когато се жени: „Мъжът ми няма да може да ме вдигне на ръце”.
- Когато ражда: „Ще счупя масата за раждане”.
- Когато е в дискотека: „Дано никой не ме хване през кръста и не напипа сланините ми”.
- Когато умира: „Има ли такъв размер ковчег?”.
Мислите, действията, животът на дебелата жена са подчинени на излишните й килограми. Тревожността предшества 99% от житейските й ситуации. И това често не й позволява да разтвори докрай потенциала си на творец, на лидер, на жена.
Шесто. Ако наистина намирате нещо красиво в дебелата жена (ако сте от онези лудите, за които ви споменах по-горе), казвайте й го. Ще ви се наложи да й го повторите хиляди пъти, за да стигне изобщо до нея, пък после тепърва да го осъзнава, че и да ви повярва. Но не се правете, че не забелязвате и кривиците й. Замазването на положението не изтрива положението. Добре е да го знаете.
Аз съм красива!
Нали знаете колко красив е върхът на планината, когато го гледаме от подножието – обвит в облаци, мистичен, приказен, почти нереален? Моята увереност, че в мен също има нещо красиво, е там – на онзи връх. А аз съм в подножието на планината. Т.е. тръгнала съм. Честна дума. Тук нали си говорим истината? Тръгнах. Не, не тръгнах, но поне стъпих на пътеката, която води към мечтания връх.
Ще се опитам да ви обясня защо е така трудно за мен да тръгна нагоре. Това е като да накараш поетът да решава алгоритми или пък математикът да накараш да напише есе. Дори и да искат, и за двамата задачата ще се превърне в кошмар. Моето стъпване на пътеката към върха е моят кошмар. Убедена, че не мога да изкача планината, но все пак знаеща, че връх има. И като знаеш, как да не искаш да стигнеш, да докоснеш?
И ако повечето момичета се раждат с инстинкт за красота, даден им от Бог, възпитавани са от родителите си като по-красивата половина на човечеството и се превръщат в жени, които осъзнават своята красота и умеят да я изтъкват и обогатяват, аз съм родена с инстинкт за ниска самооценка, възпитаха ме като ученолюбивата, знаещата, можещата, всеотдайната, жертвоготовната, услужливата, учтивата, омиротворяващата, отстъпчивата, деликатната, нооо… чувството за красота беше запокитено някъде в ъгъла на съзнанието като нещо не пък чак толкова важно и дори често излишно. Превърнах се в жената, която на близо 40 години започна да се учи малко по малко, че в нея също има нещо красиво. Търсех го. Знаех, че е невъзможно да съм се родила без капчица красота. Виждах го в очите на хората, в желанието на толкова много приятелки да излизат с мен.
И един ден го зърнах.
Не помня кой освети това зрънце, но някой ми каза, че съм хубава и аз наистина повярвах в това. Да, не си представих, че съм ефирен бял лебед с изящна шия и тънки крила, но знаех, че нещо в мен свети, погледът ми, излъчването ми… Започнах да поливам това зрънце, започнах да копая в пръстта през зимата. Почвата беше твърда, на буци, чупеше ноктите ми, вледеняваше пръстите ми, но колкото по-дълбоко заравях ръцете си и раните ставаха все по-кървави, успявах да напипам луковици на цветя – забравени от времето, зазимени, но готови напролет да разцъфнат. Като мен.
Ще ви разкрия една тайна – в цялата тази невъзможност да се приема такава, каквато съм, прокарах първото стръкче цвете в мен. Беше нещо като филиз, израснал от голямото ми тяло, фин и нежен, зелен, пълен с толкова надежда! Направих първата крачка към мистичния връх, където блажено се е разположило моето очакване за красота. На няколко пъти виждам, че то също ме поглежда отгоре. Да, все още сме далеч една от друга – аз и красотата, която така искам да достигна. Но знам, че вървя нагоре. И рано или късно ще се докоснем. А ако се съединим с тази красота и станем едно цяло, сигурно ще се превърна в олицетворението на истинското щастие.
0 Коментара