„Какво му стана на това дете?“, „Губя дъщеря си!“, „Не е моето това, дето спи в другата стая…“, „Ще го дам за осиновяване, ама ще ми го върнат“- все умозаключения на приятелки с деца в деликатната възраст на половото съзряване, наричана още пубертет. Прави ми впечатление, че всички се занимаваме изключително в дълбочина точно с хормоналните процеси и функцията им – физическите промени, които настъпват при юношите, а за душичките им хич и не ни е еня. Или поне не дотам.
Четири приятелки сме. Синът на едната е на годините на дъщерите ни, а синът на другата е с една година по-голям. Дъщерите ни са на шестнайсет. От детската градина са първи приятелки. Гледам ги и недоумявам как е възможно човек да претърпи такива трансформации и в същото време да си е все себе си.
Порастват момичетата, аз все подмятам злобничко, че им е много макияжът, че на обслужващ персонал на магистралата са започнали да приличат, даже и по- язвително им говоря понякога, като не успеят да си избършат яркото червило или трите слоя фон дьо тен. Хем ми е мъчно, като ги гледам такива красиви, млади, с чисти и светли кожи как се карикатурят и падат невинни жертви на лукавата козметична индустрия, хем си викам: ми аз каква бях?
То по наше време
не че някой обръщаше внимание на дисбалансираната ни хормонална деликатност
Гледахме да не се набиваме много на очи, че я сме отнесли някоя санкция, като да не излизаме или да се прибираме преди вечерния час, а като нищо и някой и друг шамар. Помня как класната ми отряза бретона на мивката пред всички в кабинета по физика. Станах за посмешище и сигурно някоя травма и до ден-днешен е причината за крайно несериозното ми отношение към външния вид, но така беше тогава…
Сега пуберите са свободни да ходят както намерят за добре. Сега с пуберите се церемоним и им уважаваме мнението. Имаше униформа в лицея, в който учат дъщерите ни и синът на едната от приятелките ни, но наследниците ни единодушно въстанаха и отхвърлиха игото на еднаквостта, като се облякоха…еднакво, но на много по-висока цена и се уеднаквиха доброволно. Всички са с един вид опнати дънки, еднакви развлечени тийшърти и една марка кецове. Униформени до немай къде, но я се опитай да им кажеш, че са копи-пейст! Кецовете им с три номера по-големи от нашите обувки, дрехите – хем с овехтял, износен фасон, винтидж един вид, хем тръгнат ли на купон, се нацеждат в най XXXS рокли и се възкачат на платформи досущ като фолкаджийките.
На мен сърцето ми се къса, на приятелката ми – не дотам. Тя по философски приема гарваново черната грива на момичето си и изрисуваните и като на мадам Бътeрфлай очи. Аз сваря ли да я видя моята с неизбърсано червило и дебел слой фон дьо тен, понякога сама се плаша какъв сарказъм и жлъч съм способна да излея.
И сега така, събрали сме се на по чаша вино вкъщи и уж гледам да не назидавам и да не звуча от амвона на четиридесет и петте си години, ама трудна работа. Не че ми се свиди задето те сега по-дълго ще живеят и ще се забавляват. То и по наше време имаше напили се я с домашна ракия, я с евтин коняк, ама някак ясно беше, че не е добре. Не се приемаше за норма. А пуберите растат. Организмът им зрее, имунитетът им крепне, създават им се навиците и жалоните на бъдещия мироглед и поведение. Какво допускаме да стане с децата ни?
Момичетата, освен че
щракат с телефона стотици селфита задължително със секси подтекст
или директен брутален прелъстителен апел, по никой начин не смеят да се издадат, че четат или имат някакви различни интереси от последните тенденции в лепенето на изкуствени мигли, уголемяването на бюстове и диети за „драстично“ отслабване. Тъкмо драстичното отслабване е заветният блян на утрешната жена. Другата и много важна задача е да отговаря на критериите за „яка мацка“ съгласно естетичния кодекс на футболиста или келеша с колата на баща си и плочки на корема.
Тук ме прекъсва дългогодишната телевизионна водеща и вярна приятелка на групата „Родители на пубери”, която купила четиридесет килограма месо за синчето си и го замразила във фризера, защото той друго отказвал да яде. По цял ден чател, отвисявал пред компютъра на разни игри и „помпал“ отново статично във фитнеса „баници“ на ръцете и „бордюри“ на корема.
Иначе мечтателно и кротко дете беше и бих се обзаложила, че дневният ред на мутра няма как да го увлече, но явно в „престижното“ учебно заведение нравите са железни. Или обществото ни възприе тотално различна схема на ценностите. Плочките на корема са съвършено задължителни за представителите на подрастващия мъжки пол у нас дори в учебните заведения, в които се предполага, че интересът към вечните ценности е водещ. За целта се посещава усърдно и редовно фитнес с естествено съпътстващите добавки и консумация на мнооого месо, за да се трансформират протеините в мускулна маса, а мускулната маса да се превърне в безотказна притегателна сила за
Лолити с нацупени в конфигурация „Патешка трътка” муцунки
Тюхкаме се с моите приятелки в един глас какви внуци ще дочакаме, като девойките са обсебени от идеята да се стопят до скелети посредством маниакалните диети, кръстовете им са все голи, а телефонът с все още неизяснените поражения, които нанася, им е залепен в джоба до яйчниците. Бъдещите татковци пък преяждат с месо, фрашкано с женски хормони, не се помръдват от компютрите, въобразяват си, че във фитнеса ще изваят релеф, без да си дават сметка за мимолетността на анаболните стимуланти и за целия им пагубен за възпроизводството ефект. Следва мълчание и угрижено поклащане на глави. Аз обаче не спирам току-тъй, стане ли дума за бъдещия мат’рял.
Преди месец девойката, моето по-красиво и надявам се перспективно Аз, имаше рожден ден. Стана на шестнайсет. Голямо парти и представете си, дори аз, заклетият враг на разюзданите нрави и алкохола, дори аз се пречупих и позволих бира. Без алкохол не можело. Немислимо било! Алкохолът си бил напълно и абсолютно задължителен за всяка увеселителна проява на пуберите.
Тук се появява леко разногласие в редиците, защото майките на момчетата са по-склонни да толерират бирата и виното в малки количества, докато ние, по женска линия, сме за пълна възбрана. Така де, на нашето парти поне нямаше препили, пияни и подпийнали. На рождения ден на момиче от съседен клас обаче няколко деца са били откарани в несвяст от родителите си.
Чудим се защо стана така? Животът им протича под мотото
„На този свят сме, за да грабим с пълни шепи“,
а то … шепите им малки още. Изтича от тях най-важното и най-ценното, детството им. Малките им юмручета, които ни докарваха до сълзи от умиление, сега с маникюр в черно и пръстени с всевъзможни форми. Пристъпят тренирано лъстиво и да се чуди човек имаха ли наистина детство тези деца, или направо в лакомата паст на чудовището модна, медийна и интернет индустрия ги жертвопринесохме .
Друга бира са днешните пубери! Ама съвършено друга. Нахакани, осведомени, преситени от течащата по всевъзможни канали информация за възможностите да си доставиш сексуална и прочие плътска наслада. Рационални, разсъдливи…
В същото време приятелката на дъщеря ми – онази с гарваново черната коса и червеното червило – признала на майка си как седи с часове в короната на едно дърво, като напоследък дори без телефона се покатервала в клоните. Тръгнала и на църковен хор и няма друго, което да я прави толкова доволна от живота.
Дъщеря ми прочете всички книги на Ерик Еманюел Шмит и мисля, че е гледала повече театрални представления от много възрастни с претенции.
Съзерцателното, мило дете на приятелката ни с фризера, натъпкан с месо, започнало да готви и мечтаело да стане готвач… А ние, ние зашеметените от чудото пролет, което кипи в кръвта и бълбука от мутиращите гласове на момчетата, прелива от гротескно гримираните очи и свети в гъвкавите тела на дъщерите ни, ние притихваме и се молим на онова нещо, което режисира сезоните на живота, да не им праща бури или поне не такива, които да ги прекършат. С другото ще се справят, ще го надживеят и ще изскочат от тъмната му паст, като Йона, който след престоя в търбуха на кита ще се осмели да стане спасител, защото в тъмното понякога се расте най-бързо.
0 Коментара