Мерцедесът летеше по магистралата, сливайки маркировката в безкрайна бяла линия. Съзнанието на шофьора следваше темпото му, самият той слял няколко бели линии. Шофьорът се казваше Кокала. Кокала беше мутра. И беше изкарал тежка лудешка нощ.
Сега обаче трябваше да работи.
Кокала отпи от някаква енергийна напитка, запали си цигара без бандерол, намести се по-удобно и смаза газта в посока Пловдив. Някакви местни вече месец бавеха вноските си и Кокала трябваше да им преподпише договора. Писалката бе на седалката. Беше дървена и никога не засичаше.
Кокала много обичаше да ходи до Пловдив през пролетта. През
пролетта палави пиленца се излюпват след дълга безсексна зима и се скупчват да тъпчат Главната, от което на града му бе излязло име като на такъв с най-хубавите момичета. Момичетата мереха токчета и се замеряха с лафове от фризьорски фолклор, а Кокала само гледаше и си пусеше тая или оная. Преди година откри адреналина на секса без презерватив с произволни жени от Главната и му бе харесал повече и от циганската рулетка.
Циганската рулетка бе безобидно занимание на скучаещи мутри от края на 90-те, при което група цигани затварят окръжност около мутра със затворени очи и почват да се въртят по часовниковата в очакване мутрата да каже “щрак!”. Тогава спират. Този, който е срещу мутрата, отнася един шамар и напуска с пламнала буза. Печели последният останал циганин.
Печели това, че си тръгва неошамарен.
Мястото, което Кокала трябваше да посети, беше публичен дом, скрит зад талашитения камуфлаж на обикновен частен. За конспирация имаше дори звънец с мазно копче и табелка “Сем. Иванови”. Изкуствената трева на изтривалката подтикваше по-скоро да я прекрачиш, отколкото да стъпиш
на нея. Шпионка като възбуден клитор се цъклеше от упор. Кокала затъкна по-навътре в якето бухалката и почука. Зачака, извърнал левия си профил, който намираше за по-представителен. Бе грозен, но суетен. Смяташе да ги почне още от вратата, без обяснения и риторични въпроси, които впрочем му бяха любимите, защото винаги имаше готов отговор на тях. Поръчката му беше за фрактура на
лакътна става на до трима души. Три удара – два бона. Само за един иначе взимаше хилядарка.
Вътре обаче бе тихо. Кокала почука отново. Тогава чу онзи звук, който според едно изследване на агенция Creol е третият по степен на привличане на мъжко внимание след звуците от мощен моторен рев и накъсаната експлозия на
женски смях. Чу се остро чаткане на дамски токчета по хладен гранит, а после вратата се отвори и се показа жена смугла (по-скоро по рождение, отколкото от солариум), руса (навсякъде) и само по токчета. Имаше пубисна прическа
с формата на малка удивителна.
Кокъла остана удивен. Токчетата се врътнаха на пръсти, от което прасците им се стегнаха в две подкови и зачаткаха обратно. От мястото, от което гърбът постепенно губи скучното си име, висяха татуирани два пистолета, чиито дула се вклещваха в менгемето на стегнат задник. Кокала влезе и го последва. После припряно легна на земята, ударен ненадейно в тила.
Многопрофилна болница за активно лечение и спешна хирургия
“Пирогов” е място, което Кокала бе посещавал само при свиждания на ранени бойни другари и което бе отрекло представата му за еротизма на медсестрите. Истината
е, че дори медсестрите да бяха като в порнопродукция на Evil Angels, само на изкривено съзнание може да му хрумне да търси еротика там, където най-често ще намери смърт. Приет предния ден с фрактура на черепа (2 бона по личния му ценоразпис), Кокала тъкмо идваше в съзнание и полека отгатваше околната среда. Намираше се в голяма двойна стая с единично малко легло, по-скоро легнал, отколкото седнал. От врата надолу бе завит с кафяво одеяло, а от врата нагоре бе увит с бял бинт. Останалата част от
интериора приличаше на фруктиера.
Плодове с всевъзможни форми и плодове от невъзможни меридиани го обграждаха отвсякъде. Можеше и да е по-зле – помисли си Кокала – можеше и да са цветя, а аз можех да не мога да си мисля кое как е могло. Главата го болеше. Очите му бяха мътни. Нямаше лекари. Нямаше други болни. Имаше
само една пълна стая с пълни хора, повечето – познати. Бяха превзели етажа с безкомпромисната си арогантност и тъкмо обсъждаха какво яко копеле всъщност е Кокала и как със същата тази бинтована сега глава разбивал преди години врати на хотелски стаи в Албена. Отнякъде се чуваше и жена
му Пепа.
Пепа бе от онази, отгледана за семейните нужди на мутрите порода, чието предназначение се изчерпваше с раждането на едно дете, за предпочитане мъжко. Всичко останало бе грижа на момчетата, които наскоро бяха излезли от село, но от които селото отказваше да излезе. Перхидролена, силиконена и нафондьотенена,
Пепа пращеше от здраве, лъщеше от злато
и приказваше с диалекта на мома, расла на някое много диво и много красиво място, в което се е говорело предимно за паша, за добитъци, а понякога и за времето.
Ала вместо да се трогне от тази позната мила картинка, Кокала се потисна и предпочете да се направи на заспал. Или на припаднал.
Отвори очи едва когато остана сам. Глъчката беше стихнала. В стаята отново се бе настанила скръбна болнична тишина. Надигна се бавно, проправи си път сред плодовете и влезе в банята. Дълго плиска лицето си. Ръцете му трепереха и водата изтичаше между пръстите. Изми се някак си. Ако можеше с лекотата на вода да отмие всичко от пътя си… Не
се подсуши, а остави хладните капки да чертаят сложни схеми, търсейки път надолу из лабиринта на наболата
му брада. Вдигна очи и като два пирона ги заби в огледалото. Нещо ставаше с него, но не можеше да си обясни какво. Като че вече май не бе старият Кокал.
Взе тубата с паста за зъби, изстиска я в шепа, потопи пръст и записа. Щом приключи, го подписа, облече се и побърза да си тръгне.
На сутринта санитарката избърса с парцала си един стих:
по нещо си приличат убийци и поети, еднакво те стремят се да стигнат до сърцето
К.
Мерцедесът бе паркиран отпред, но К. предпочете трамвая. Обикаля нощна София с часове, като редуваше трамваите с дълги самотни разходки. Междувременно подари ключовете и талона от колата на един контрольор в 20-ката, който го глоби десет лева и го свали на Румънското посолство. На зазоряване пи кафе при клошарите от гара Подуяне и хвана пътническия за Пловдив до гара Искър. Оттам до дома му в Симеоново бяха някакви си петнайсетина километра. Градът осъмна изписан с десетки нежни хайку, с груб неуверен почерк. До всяко от тях имаше по едно голямо К с точка.
Пепа пърхаше като пеперуда с до пет пъти по-дългите си мигли на MaxFactor, а някъде в другия край на света се образуваха тайфуни. Мъжът й се бе прибрал нанадейно от болницата. Пеша. Донесе й неква книга за неква чавка. Джон, Джонатан или нещо такова. Била от Ричард Бах.
Била й подарък. Бахти подаръка. Тя цял месец чака от него нова горна устна и хеър екстеншън, а той ще й подарява книга. И мерцедеса бил подарил. Нямало да е вече мутра. Щял да става писател. Ще сменя бухалката с писалка. Бе къв писател бе, писател…
Та той с триста зора избута спортното училище, мислеше си Пепа. До вчера мърдаше с устни, когато четеше менюта. Ше пише… Един подпис сам не можа да си измисли и взе този на
баща си, като добави едно ченгелче.
Сега седи сам и скрибуца нещо в една тетрадка. Ше публикува разказ. Бе, за кво ше разказваш, бе? Как може да ти падне носа от шмъркане. Или как най-лесно се режат уши. Маани другото, ама е срамота тая работа. С кви очи ше погледне Цура. И кво да каже детето, ако го питат в училище кво работи татко му…
С такива тежки въпроси се измъчваше тази сутрин Пепа, а в същото време в стаята си, наричана вече кабинет, съпругът й нехаеше за отговорите. Беше се отнесъл, както подобава на един истински писател и търсеше друга дума за “гъз”, с която
да опише един от героите в разказа си. Прехвърли наум “дупе”, “задник” и “дирник”, но в крайна сметка се спря на латинското “анална жлеза” и като добави за категоричност едно “абсолютна”, написа, отдъхвайки си: „Тоя се оказа абсолютна анална жлеза”.
А писането се оказа мъчна работа. Първо, трябваше да му хрумне нещо, за което да пише, и К. реши, че понеже не познава нищо по-добре от себе си, то ще пише именно за себе си. Второ, нужно бе да го представи художествено, и трето, финалът се очакваше да е я неочакван, я сюжетен обрат някакъв да настъпи, я някоя поука да се извади. Хепиендът вече не се котираше. За енд-а обаче му бе рано да се притеснява, защото К. още се бореше с началото. Пишеше едно изречение с часове. Нагаждаше думичките, таманеше ги, усукваше го оттук-оттам, хем да е мелодично, хем да звучи
сериозно и ангажирано. И понеже след всичко това забравяше
какво и как е написал в предното изречение, К. се връщаше и
препрочиташе всичко отново.
Разказът му отне седем седмици. За това време не излезе нито веднъж, не се сети да се изкъпе, изхаби шест химикалки и четири тетрадки голям формат, отслабна с осемнайсет килограма, а Пепа го напусна, подавайки молба за развод. От банката получи нота да погаси дължимите вноски по ипотеката, в противен случай предстои експроприация. По-
следната дума Кокала провери в речника. Шефовете му се уплашиха, че след като се е побъркал, ще пропее, и му напомниха, че не е здравословно да се пенсионира преждевременно. Дъщеря му взе да се плаши от него и видеше ли го – хлипаше.
А К. седеше унил, предчувствайки ходенето по мъките с издатели. Купи стотина плика и отчаяно щурмува редакциите. Преписваше неуморно и пращаше, а отговори не идваха и не идваха.
Дойде обаче есента, а с нея и дълго отлаганата съдебна заповед за освобождаване на имота, решението по бракоразводното дело със сумата на издръжката и адресиран до него плик без посочен подател,
но с празна гилза и с бележка, че куршумът от нея вече лети.
Всичко това някак го отрезви и К. реши да се вземе в ръце.
Трябваше отново да почне да случва живота си. Трябваше да
посети главните редактори лично. Всички главни редактори
вече го знаеха по име, затова К. се представяше на секретарките им с литературен псевдоним. Щом разбираха обаче кой ги търси, те или внезапно се оказваха извън редакцията, или тутакси ставаха много заети с важни служебни дела. По-милосърдните приемаха ръкописа и с обещанието, че ще го прочетат при първа възможност, отлагаха присъдата с месец-два.
Това не сломи К. и той продължи своята безмълвна обсада, тъжен, че тия авторитарни авторитети лишаваха аудиторията му от неподозирания за нея досег с него.
Вече окончателно се бе нанесъл при новите си другари от гара
Подуяне. Оттам и редакциите му бяха по-близо. От играта на котка и мишка с редактори не му оставаше време да пише и К. злополучно разнасяше единствения си разказ.
Скоро щеше да се запролети. Една сутрин К. стана рано. Събуди го свирката на първия пътнически и той се надигна, за да раздели с някого едно кафе втора цедка. Тръгна към лавката, когато влакът изсвири пак и си пое по пътя. К. потърка очи и погледът му падна на табелата с направлението СОФИЯ – ПЛОВДИВ.
К. се сепна. Спомни си последния ден от предишния си живот. Едва дочака да се развидели, наметна едно вехто сетре и пое към “Раковски” 111. Редакцията на ъндърграунд списанието на големия град – UNDERГРАД. Последващите действия на К. бяха прецизни и методични. С хладна рутина и артистично съвършенство. Историята няма памет за онези събития. Не ги помни или което е по-вероятно – наредено й е да мълчи. Няма как обаче да бъде премълчан фактът, че К. публикува своя разказ, който излезе още в този брой, за целта задържан от печат. Договори и своя собствена рубрика със заглавие “Колонката на К”. Трябваше само всяка седмица да носи материала си, за който настоя да излиза без редакция. Изработи си и ценоразпис – дума за лев, без оглед на обем. Това бе всичко, което К. искаше от живота. Смисълът на съществуването му щеше да бъде осмислен публично.
Духът му отново намери покой. Бухалката също – скрита под вехтото сетре. В този брой списание UNDERГРАД публикува разказ от непознат автор. Разказът не бе голям, към две
хиляди думи, или към два бона. Казваше се „Кой е К.?”. Мнозина
го прочетоха, но никой не разбра кой е К. Самият К. го чете безброй пъти, като само се объркваше още повече.
0 Коментара