Кой как изглежда! Тъжният връх на еволюцията на човека!

Времето… Единственият неразделен спътник на живите същества по тази планета.

Като добре еволюирали същества, сме си изнамерили и мерните единици – година, месец, седмица, ден…

Имат ли значение годините и трябва ли да се съобразяваме с тях? И ако да, защо?

Всяко нещо в този свят има начало и край. Дори и планетите се раждат и умират и това е нещо естествено. Не само живата, но и неживата материя има своя разпад и своята смърт.

Човекът е съществото с най-висока степен на еволюция на нашата планета. Годините, изброяващи времето на нашия живот са ни дали достатъчно познания относно функционалността ни като анатомия, интелект, емоционална стойност, градация и еволюция.

Дали ни трябват тези числа?

И да, и не.

От физиологична гледна точка – да. С времето организмът  започва да старее, да се износва, нарушават се  функциите на органи и системи. Възрастта на тялото има поставени параметри от вече изградени наблюдения чрез медицината. Вече се знае какви са нормалните стойности на един организъм на 20, 30, 40, 50 и нагоре години.

Също така, колкото повече живеем, толкова повече трупаме житейски опит от всякакво естество. Дотук не ви казвам нищо ново.

Но… Освен тяло, ние притежаваме и дух и душевност. Тук вече идва разковничето за годините и начина, по който се чувстваме.

Много хора биха спорили с мен, че човек не може да се чувства млад, ако нещо го боли или ако непрекъснато има проблеми от житейско естество. Мога да се съглася частично с това, че когато тялото ни страда, няма как да се чувстваме добре, пък какво остава да се усещаме млади и безгрижни. Интересното е, че болестите ни съпътстват през целия живот. Донякъде аз ги определям като моментите на

Съдбата, която ни сритва, за да се спрем,

да се осъзнаем и да променим начина си на живот.

Ето ви пример. Много хора в днешно време се чувстват уютно, развивайки се като хронични работохолици. Това ги кара да се чувстват пълноценни в живота си. Напрежението и стресът така са се слели с тях, че не усещат физическия и емоционален срив, който с всеки изминал ден ги превзема все повече. И в един момент рухват от раз. Дали ще е на физическо или на психическо ниво, но това се случва. Неизброими са болестите, които се проявяват като следствие именно на този самоубийствен начин на работа и живот. И когато се сринат, тогава започват да търсят помощ от лекари и психотерапевти. При някои има шанс, но при други е твърде късно. Това е ударът на Съдбата.

Тя те спира по брутален начин, за да се осъзнаеш и да дадеш шанс на това тяло да се съвземе.

Друг пример е за онези хора, които са склонни да живеят като

хронично-апатични мрънкалници.

Все нещо не им харесва, или ги е наранило, или ги е огорчило, или просто и днес те са се почувствали неразбрани и изоставени. Този начин на емоционално себеусещане ги довежда до вяла функция и на физическо ниво. Хронично-апатични мрънкалници, неудовлетворени от живота, от хората, от слънчевите лъчи или дъждовните капки. Вечно недоверчиво повдигнати вежди, кос поглед с ярко изразен въпрос: „Зад тези думи какво още се крие и какво точно искаш да ми кажеш?“. Определено този вид хора са неосъзнатите врагове сами на себе си. Те са остарели преди да остареят. Те могат да са на 30 години, а  да се държат като отегчена старица на 90 години.

През годините съм виждала много болни, които въпреки тежките си заболявания, са избрали да живеят като здрави. И въпреки че според медицинските изследвания те би трябвало да са много зле, напротив – те се чувстват добре. Това е избор. Това е желание

да надскочиш себе си, страховете си, болестта си.

Въпреки забраните, те са спортували, танцували и пътували на далечни дестинации. Приели са живота като шанс, миг, който им е даден да грабнат и да се насладят на всеки момент.

Виждала съм и хора, които са били в отлично здраве, но страхът им от болести ги е разболявал. Не веднъж и два пъти съм казвала, че

страхът е вратата към самоунищожението.

Да, би трябвало да има малък процент страх и това е напълно нормално. Все пак сме същества, които с еволюцията си сме разбрали много за физическите си тела. Но с риск да разгневя много читатели, ще кажа, че относно душевността си и психиката си сме още в началото на азбуката.

През последните години се наблюдава бум на моделите как трябва да изглеждаме като физически тела. Желанието за вечна младост и хубост преминава всички нормални граници на естетичното отношение към анатомията и физиологията ни. Нелепи процедури се въдят една след друга, единствено, за да помогнат да се почувстваме поне още година-две по-млади. Нелепи хранителни режими, диети, тренировки изцеждат силите на организма ни. Рисковите операции за естетично разкрасяване водят до необратими негативни резултати и дори до заболявания.

Какво значение имат годините, за да се чувстваме добре в своята кожа? И кога не се чувстваме добре в нея? Кои са причините за това?

Нелепо е да се плескаме с пет тона крем още от тридесетгодишна възраст, защото видиш ли, най-новото научно откритие гласи, че кожата ни тръгвала да се състарява и трябва да я подхранваме денонощно. Дневни кремчета, нощни кремчета… Маски за лице, овлажнителни компреси и тонове още какви ли не „грижи“ за кожата. Много моля, не роптайте, а се замислете над следващите ми думи.

Всичко за кожата… но външно. А колко хора се замислят дали днес са дали нужното количество вода на организма? Защо да си плеснеш крема, докато органите ти отвътре са като на Тутанкамон, дехидратирани? Или защото и днес храната не е била качествена и организмът за пореден ден кара на аварийни енергийни запаси?

Кой как изглежда! Ето това е тъжният връх на еволюцията на човека.

Отдавна жените крият годините си и въпросът за възрастта се е приема като крайно невъзпитан и недопустим. Очаква се една жена винаги да е младолика и харесвана. И никой няма право да я пита за нейната възраст. И защо? Къде тук е срамното и недостойното? И какво има да крие? Та нали именно чрез изживения живот трупаме своите житейски мъдрости и опит.

В цикъла на този свят има начало, среда и край.

Всеки човек, който е в хармония със себе си, не би се притеснявал от възрастта си. Тук идва моментът на личната му самоанализа, на усещането за удовлетвореност от начина, по който е живял и по който живее. Без значение от какъв пол е.

Младостта и красотата извират отвътре.

Ще ви дам пример. На всички ви се е случвало да видите човек, когото не познавате – на улицата, в градския транспорт или просто в някой магазин, който изглежда добре, облечен е добре, но някак си ви отблъсква. Усещате негативност и то без нищо да ви е направил. Именно това усещане идва от неговата същност, от мислите и чувствата, които той абсолютно несъзнателно излъчва.

И обратното – виждате неугледен човек, дори леко понамирисващ на застояли и непрани дрехи, а всъщност изпитвате добронамереност към него. Това е той – мръсният, неугледен, некъпан, но с добри мисли човек.

Визията и възрастта не играят никаква позитивна роля за онези, които не стъпват по земята (както се казва) и които са се облекли в надменност, граничеща с цинизъм, или с агресия, преплетена от арогантност.

Бръчките, увисването на кожата, побелялата коса, старческите петънца, пролазващи издайнически по ръцете,  и куп още белези на изживени години не са критерий за старост. Те са част от преходността ни. Въпросът е как живеем с тях. Приемаме ли ги и как ги приемаме – с чувство за хумор и удовлетвореност или с депресивната нотка на умирающ човечец.

По-скоро числата би трябвало да отмерват един успешно изживян живот. Тук не визирам милионер, супер звезда или нещо подобно.

В основата на успешния живот се крие намирането на смисъла му. Има ли удовлетвореност от делата, има ли до себе си любими хора, добри и истински приятелства, хубави спомени, които са гръбнакът на удовлетворяващ жизнен път. Дали човекът е запазил детето в себе си, дали има смелостта да влезе в реката с официалните си дрехи, дали е готов да се изправи срещу неправдата и да се заяви твърдо, дали може да седне на тротоара и да си поговори с някой бездомник… Дали е готов да се смее с часове, без да се притеснява, че ще си направи бръчки, дали ще си хване косата на опашка без страх, че ще се видят белите корени… Дали ще изчака да си тръгнат децата от детската площадка и скришом ще се опита да седне на някоя люлка и да вдигне глава към звездите…

Дали е достатъчно смел, за да не го интересува кой как ще го приеме. Дали ще е достатъчно силен, за да не приема клишетата и нормите за това как изглежда.

Ако е такъв, то той няма възраст. Той е достатъчно стар и достатъчно мъдър, за да не брои години. А това го прави достатъчно млад и достатъчно щастлив.