80-те години: смисълът е в тока и бананите
В далечната 1988 година имах случай да разбера защо западната музика бeше заклеймена като „вредна за младите,
впечатлителни умове”. Пак по същия повод ми се изясни и мистерията около нежелателното изучаване на чужди езици.
Съвсем случайно – ако случайни неща изобщо има – някой ми
подхвърли касета на групата Queensrychе и в една песен чух
фрагмент от текст: All I want is the same as everyone – Why am
I here and for how long? Пляскайки ме през лицето, този стих
едновременно ме озадачи и осветли. Озадачи ме, защото никога не бях чувала някой около мен, да не говорим за everyone, да се пита защо е тук. Основните въпроси на битието бяха „Дойде ли токът?” и „За колко пуснаха бананите тази година?”, а ето, някъде имало хора, които се питат защо са на земята. И ме осветли, понеже най-сетне формулира в едно просто изречение всичко, за което се бях терзала в дългия си дванайсетгодишен живот. Онова, неясното, което ме ядеше непрекъснато, в предучилищните ми години можех да формулирам само така: „Защо са изчезнали динозаврите?”, „Има ли извънземни?”, „Егати как ме боли ухото, ако аз бях някой друг, щеше ли пак така да ме боли, защото нали ще съм друг човек?”, „Какво става, когато живееш много, ама много дълго?” и т. н.
Но ето след това си намерих някакви апокрифни уроци по английски и любовта ми към музиката най-сетне ми поднесе истинския въпрос: „Защо съм тук и за колко време?” Защо ли ми трябваше? Той ме вкара в какви ли не нездравословни приключения.
90-те: смисълът е в липсата му
И така, бях на 12 и най-после знаех какво искам да знам. Това за известно време изглеждаше освобождаващо – въпросът е
поставен, следва по-лесната част. А после се превърна в истински кошмар – през 1990 година нито аз, нито приятелите ми съумявахме да видим някаква особена причина да сме тук. Не знам дали времената бяха такива, или нашият капацитет беше малък – като нас самите. Търсихме причината как ли не и като не я намерихме, се смачкахме. Щом не виждахме смисъл, значи такъв нямаше. И моето поколение – на късните седемдесетарчета, изобрети понятието
„синдрома нема сми”.
Той се изразяваше в един особен тип пасивно поведение: „Защо
да се опитвам и да полагам усилия, като така и така нищо няма смисъл.” Особено илюстративна за този синдром история ми разказа едно от момичетата от златното поколение гимнастички. „Отивам аз при една близка дама от треньорския екип и я питам: „Коя съм аз? Защо съм тук? Какъв е смисълът на живота, не може да се изчерпва само с печелене на медали и глад на филийки, нали?” А тя ми отговаря: „О, мила, щом си започнала да си задаваш такива въпроси, значи ти е време да си родиш едно дете и да спреш да мислиш за глупости.” „Това беше моментът – продължи стряскащо интелигентната и доста ню ейдж грация, – в който разбрах,
че професионалният спорт не е за мен.” Фактът, че скоро след
това се появило първото й дете, може да е чисто съвпадение…
ако такива, пак да повторим, изобщо съществуват.
И така до края на осемдесетте въпросите за Смисъла и индивидуалната ни мисия на земята бяха нежелателни, „ненаши”, „вражески”. Деветдесетте години пък
тласнаха махалото в другата крайност
и изведнъж се нароиха секти, езотерични кръжци, контактьори, говорещи с мъртвите, извънземните, аха-аха, да кацнат в с. Царичина и с. Ключ, по-заможните българи хукнаха по ашрами, а Дънов отново излезе на мода. Официалното позволение да се търси смисъла зад тази гигантска конструкция, наречена „Вселената, човешкото същество и как всичко е свързано”, отприщи бурна дейност на всякакви свидетели на Йехова, сциентолози, импулсни екстрасенси и какви ли не хора, сетили се, че от въпроса за Смисъла и отговора кой е архитектът на мирозданието могат да се направят големи пари.
Не мисля, че нещо от езотеричния бум през деветдесетте ме
приближи повече до отговора на въпроса „Коя съм аз и какво
се иска от мен на тази планета?”.
Въпреки че четях Блаватска и Щайнер с настървение, опитвах се да залепя метални предмети на дланта си, медитирах и посещавах поредица хора, които тогава наричаха себе си психотерапевти и психодраматисти. Неистово търсех смисъла и вътре в себе си, и в нещо висше, по-голямо от живота и всички нас взети заедно. Нямаше го и го нямаше!
Новият век – смисълът не е за всеки
Може би сега, преди да продължим с новия век, е моментът да
си призная, че все още нямам никаква представа защо съм тук. През годините версиите варираха, появяваха се и след време отпадаха от само себе си. Оказа се, че отговорът на въпроса за смисъла е като хоризонта – винаги щом си помислиш, че си го наближил, той се отдалечава отново и все така мамещо си седи пред очите ти – ходи го гони! Но в новия век търсенето на смисъла, вътрешната логика на нещата и нашето място в нея пак не е особено актуално. То стана по-скоро бутиково. Въпросите отново са други („С какво ще се mлатят сметките?”, „Ще се оправи ли някога тая държава?”, „Защо дясностоящата майка на детската площадка издиша пушека от цигарата в лицето на детето ми?”), хората – също.
Времето отся любителите ексцентрици-езотерици от онези, които наистина, ама наистина, искат да знаят.
Периодът 2000-2010 беше десетилетието на разслоението.
Разслоихме се не само класово, но и в душите си. Едни гонят други неща, а други продължават да гонят смисъла. Но и вторите не са хомогенна група. Въпреки че коя съм аз, за да определям, ми се струва, че някои са по следите на Смисъла заради добри причини, други – по-неполезни. Ето и някои от неполезните:
Суетното търсене на смисъл
Новият век е пълен догоре с хора, които имат потребност да
се изживеят като проводник на висша сила, канал на Смисъла,
който им е отредил специална мисия. Виждам много от тях в
артсредите например. Те ще кажат, че живеят, за да творят,
да преведат до нас Истинската Истина с книгите, пиесите,
филмите си. Този тип търсене е най-добрият начин да се защитиш от автентичното издирване на Смисъл и Причина да си тук.
Защото процесът на истинското търсене всъщност е страшен, болезнен и в крайна сметка откриването клони към невъзможно. А и ако чистосърдечно търсиш, най-вероятно в някакъв момент ще усетиш колко си малък на фона на цялата конструкция. Едно усещане, което никак не се харесва на месианците/мисианците.
Страхливото търсене
Около мен има ужасно много хора, на които животът им идва
в повече. Съвсем обикновеният, битов, ежедневен, рутинен живот ги убива. За да не се редят на опашки, за да не се разправят с администрация, с работа, която изисква ранно ставане и крайни срокове, те Търсят Смисъла 24/7, по демонстративен и често себеразрушителен начин. Обикновено се посвещават на странна и непродуктивна кауза,
която изглежда възвишено и не изисква дисциплина и последователност. Междувременно биват издържани от майките си.
Трагичното търсене
е онова, в което човек се скрива, когато го връхлети наистина
непоправима драма, непреживяема, такава, след която оставаш половината от онова, което си бил. Понякога се случват толкова ужасни неща, че човек има нужда да си ги обясни с Големия План, в който всичко има значение и положителен елемент, а страданието има предназначение и краен продукт. Идеята е да се позитивира трагедията, да
й се придаде някаква особена значимост. Трагиците подозрително често се обръщат тъкмо към християнството, което обещава награда за всичките мъки
на земята, та не мога да не си помисля, че този тип търсене има и лек комерсиален оттенък.
Новият век заедно с куп глупости ни донесе и една особено
полезна тенденция –
смиреното и неамбициозно търсене на смисъла
Практикувам го с мравешка упоритост, благодарна, че живея тъкмо сега и мога да го правя точно така, вместо да ми се
налага да оправдавам мястото си под слънцето, сражавайки се в някой кръстоносен поход например. Не мога да се откажа от чужденката „Защо съм тук?”, но някак започнах да следвам общата тенденция, която трансформира „Какъв е смисълът на живота?” в „Каква е моята роля на планетата и с какво мога да бъда полезна?”. Тази трансформация, естествено, е отражение на прагматичните времена, в които живеем, но на мен ми се струва разумно. Въпросът „Какъв е смисълът?” е прекалено голям, огромен всъщност, и като всичко огромно заема много място и не върши почти никаква работа. Затова засега съм приела, че съм тук,
за да свърша малко работа.
Вече не се оглеждам за съдбовни знаци. Не смятам деня си за загубен, ако не получа поне едно „послание свише”, инструктиращо ме по кой път да поема, за да следвам предполагаемата си мисия. Правя малки неща и се надявам те да са полезни на повече хора.
И все пак има нещо, което – дори през 2011 – редовно ме блъска обратно в изначалния въпрос за смисъла – моят син. Споменавам го, защото все се сещам за треньорката на потискащо интелигентната ми приятелка гимнастичка, която беше посочила децата като съвършената противоотрова на терзанията „какъв е смисълът”. Обратно на това популярно схващане, след появата на детето ми наблюдавам под още по-дебела лупа всичко около мен и вътре в мен. Гледам и него – как бавно, необичайно бавно изплува от света, от който идва, и започва да се интересува от нашия. Виждам как този свят му изглежда също толкова неразбираем и нелогичен колкото и на мен. Удивлявам се на фанатизираната упоритост, с която чете знаци – буквално. Още говори като бебе, но пък иска да знае каква е тази поредица от странни знаци на витрината. Сочи ги, гледа въпросително, ядосва се, ако не му обясня кое какво е. Затова му помогнах да научи буквите, числата и геометричните фигури. Сега светът му изглежда една идея по-ясен и сякаш – през неговите очи – на мен също. Той е по-спокоен, защото вече знае какво значат картинките, изрисувани навсякъде по улиците. Успокоява го разбирането, че това е триъгълник, а това – буквата „Ю”. Така си е малко повече у дома, отколкото преди. И това е добре, защото, какво пък… аз не успях, но може би той ще разбере какъв е Големият замисъл и защо сме тук.
0 Коментара