„Или съм в Германия, или в Израел”.
Няма да забравя никога тази мисъл, нито момента, в който за секунда тя се появи в главата ми и изчезна, нито миризмите наоколо, нито цвета на небето отвъд прозореца. Нелогична мисъл, без право на гнездене. Нямах никакви, наистина никакви основания да я допусна. Вярно е, била съм в Германия, но това бе още преди падането на Стената и не се брои. Не зная немски, като изключим част от текста на Stille Nacht. Не съм еврейка, няма евреи в рода ми – поне в поколенията назад, които познавам от преписите на родословното дърво. Имаме хаджии, но в Ерусалим не съм стъпвала все още.
И въпреки това – Германия, Израел…
Това бе първата мисъл в бинтованата ми глава, положена на първото легло в реанимацията на „Пирогов”, веднага след като отмина влиянието на медикаментите, поддържали ме в безсъзнание. Нямаше нито болка, нито изненада – нищо, само някак бързо дойде констатацията, че съм си в София. Появиха се лекари, медицински сестри, Господ здраве да им дава, обясниха ми, че ме е блъснала кола, постепенно ми съобщаваха какво ми има и какво ми няма…
Разбрах, че съм отново тук
Тогава нямаше, а и сега няма кой да ми обясни произхода на оная мисъл. Каква е била причината за нейното прелитане – като стресната комета, през опразненото ми от други мисли съзнание. Не съм склонна към експерименти със спомените ми – не съм стъпвала при ясновидци, хипнотизатори и прочее. Опитвам се да се държа прилично ортодоксално – не съм фанатик, но съм склонна да следвам канона в някакви разумни граници. Беше време, в което се рових из нета и из наличните в библиотеката ми книги, за да намеря обяснение на моето подозрение –
„оная” мисъл ще да е следа от предишен мой живот
Приех я такава, без да я споделям много-много. Най-вече защото православието, което изповядвам, отхвърля прераждането. То противоречи на основната му идея – Възкресението, и изкуплението на греховете.
Склонна съм да съм послушна, но имам кратки пристъпи на бунтовни настроения. Току избухват фойерверки в душата ми, прилична иначе на малка фабрика за свещи. Така – като бунт срещу собствената ми склонност да не опровергавам православните догми по отношение на
прераждането, допуснах дебат по темата вътре в мен.
Наистина може и да има някакво много ортодоксално обяснение за германо-израелската връзка. Може да съм говорила по някаква подобна тема в минутите преди сблъсъка с ГДР-ейското возило. Отсъствието на спомени обаче затруднява разследването. Отворен остава въпросът за пътешествието на духа – из този континент, в това измерение…
Неведнъж след онова събуждане – вече 15 години, се питам „защо”. Колцина са изминали пътя до Там и обратно?
Спомени от пътя нямам, никакви тунели не са отвеждали
безплътната ми сянка в неизвестното. Знам само, че трябваше да съм в Германия или в Израел. А не бях.
Трябва да има някаква причина да съм тук – отново. Неведнъж съм изричала „Господ е добър”, но защо към мен показа милост, отказана на други? И дали заслужих милостта му, или тя е дар за близките ми хора?
Разбирам обясненията на учените-богослови, които сочат точната граница между християнското учение и „лъжеученията, дошли от далечна Индия”.
Разбирам обаче и
лекотата, с която хората приемат идеята за прераждането.
Много по-лесно е да се надяваш, че ако не в този, то в следващия живот ще имаш по-лека съдба, че няма да си сподирен от нещастие, когато обитаеш ново тяло. Удобство е да се надяваш, че изпитанията в този ти живот ще бъдат „компенсирани” в следващия, от което само усъвършенстваната ти душа ще спечели. Но от друга страна, комфортът на тази идея е чужд на категоричността, с която Св. Апостол Павел казва, че на човеците им е отредено да умрат един път и след това ги чака съд. И ясно е, че ще ни познаят по делата ни…
Любители езотерици с лекота биха изброили множество причини да съм тук. И сигурно ще са прави. Мога да посоча без колебание две от тях.
Нишката на живота след катастрофата ме свърза с две деца –
мои, наши. Те растат, променят се, стават постепенно ясно различими като личности и със сигурност ще променят нечий живот – надявам се към добро. Плът от плътта ми са те и със сигурност носят част от духа ми.
Дългът ми към техния живот ли ме е върнал, или дългът към моя собствен път? Ако зигзагообразният полет на едно трабантче пресича линията на живота ми, какъв е начинът и каква е причината парчетата от пътя да се съберат?
Възможни отговори много. Някои обаче ми харесват истински.
Приемам, че съм тук отново, за да оценя Живота,
да го претегля, да го изуча и обикна. На 40 съм вече и много харесвам погледа, който придобих към хоризонтите си. За последните 15 години имах лични провали и лични успехи. Прекрасна нещастна любов, за която да ми завиди човек. Щастливата ми любов пък изглеждаше предопределена – с толкова много съвпадения, белязали последните четири десетилетия, че дори звучи съмнително и прилича на роман. Смених града, обмислях и отхвърлих идеята за емиграция, срещнах се със стотици интересни личности и се разделих с неколцина. Научих се да не избързвам – нито с харесването, нито с отхвърлянето на идеи. И хора.
Спорът вътре в мен продължава 15 години. Съмнявам се, че ще намеря отговор скоро. Не знам дали някога ще разбера онази мисъл. Но съм благодарна за възможността да разсъждавам върху нея.
0 Коментара