Мерките за сигурност са навсякъде, те не просто маркират ежедневието ни, но са се сраснали с него до степен да не ги забелязваме – от предпазните колани до най-фината електроника на папиларната, ирисовата и гласовата идентификация. Малка пробойна в системата, грешка в софтуера, хакер на хоризонта и действителността се разпада, цели индустрии се сриват, човешка цивилизация се заличава. Да, сякаш именно мерките за сигурност са сцепителният елемент, който държи цивилизацията ни в цялост, балансирайки на ръба между реда и хаоса. Парадоксалното обаче е, че днес, когато си имаме и полицейски ред, и административна предсказуемост, и кредитна история, и регламенти, страхът ни от агресия и разруха не е намалял. Човекът не се чувства по-сигурен, във врата му дишат престъпност, информационен срив, пазарен крах, сянката на тероризма, невидимата заплаха от природни катаклизми.
Интересното е, че точно в този контекст на взаимодействие между човек и среда през последните десетилетия все повече
процъфтяват рисковите спортове
Никога преди екстремни дейности като скално катерене, ски скокове, параглайдинг, бънджи джампинг, бейс джампинг, скай дайвинг, скуба дайвинг, рафтинг не са привличали хората и не са били в списъка им с варианти за прекарване на свободното време. А сега приключенският бизнес се радва на невиждан интерес и наред с класическите планински походи и сафаритата сред дивата природа предлага и екстремни преживявания.
Преди три години при импровизирано скално катерене се натъкнах на плоча високо в скалите в памет на загинали младежи. Какво ги бе привлякло тук? Каква сила ги бе довела до точката на собствената им гибел и защо? Кому е било нужно? Студентите по психология биха изкоментирали подобни случаи като влечение към смъртта и подсъзнателни суицидни намерения. Защото според конвенционалните личностни теории нормалните хора правят всичко възможно, за да избегнат напрежението и риска.
Все повече изследвания показват обаче, че
психологията на авантюрата и риска се корени
в нещо повече от просто суицидно влечение.Всъщност рискуването, което може да се дефинира като “участие в дейност с несигурен изход”, присъства във всички ежедневни ситуации – интимна среща, поемане на отговорност за нов проект на работното място, подхващане на болезнена тема с партньора, конфронтация с тираничен шеф. Желанието да се поемат рискове е ключов фактор за успех, то е водеща сила у кандидатите за президентския пост, основателите на корпорации, както и у защитниците на граждански права. Същата тази сила обаче има и тъмна страна – рисковите типове се отегчават бързо и страдат от ниска професионална удовлетвореност. Жаждата им за стимули ги подтиква по-често към наркотици, хазарт, престъпления и промискуитет. Според някои психолози на тях им е по-трудно да видят смисъла и целта на живота си в ежедневието.
Тази специфична вътрешна неудовлетвореност в съвременното пост-индустриално общество е основна причина за бума на рисковите спортове през последните години. Във време на нестабилност, война, бедност, хората не биха търсили допълнителни силни усещания. Но в богатите и обсебени от идеята за сигурност държави, животът може да се окаже прекалено програмиран и скучен за онези, които имат вътрешна склонност към авантюризъм.
Какво мотивира хъса за приключения?
В една действителност, където всичко около теб е контролирано и регламентирано, но ти самият нямаш контрол над нищо, поемането на рискове дава на човека онова усещане за контрол над собственото му същество, над живота му, над обстоятелствата.
Вярно, че рискови ситуации има и във всяка корпоративна среда, а личности, които се нуждаят от предизвикателства, процъфтяват в несигурността на бизнеса. Но рискът в бизнеса е интелектуален, макар и да налага своите психически последици. При него обаче все още няма опасност за живота на индивида, сценарият на авантюрата се разиграва в рамките на системата и колкото и непредсказуема да е тя, границата на екзистенциалната невъзможност не се прекрачва, не се доближава дори. Докато при физическия риск, когато става дума за екстремни дейности, индивидът пикира на милиметри от смъртта. Според някои учени авантюристът е самостоятелен психологически тип наред с личностите тип А и тип Б. Той е тип Т (“търсач на силни усещания”). Т-поведението бива Т-ментално при интелектуалните авантюристи и Т-физическо при физическите авантюристи; Т-негативно и Т-позитивно за разграничаване на продуктивното и деструктивното рискуване. Тип T са предимно млади мъже, с висока степен на креативност. Американският психолог Франк Фарли ги нарича
“хора с видоизменчиво мислене”,
защото с лекота прескачат от един когнитивен процес към друг, от абстрактното към конкретното и обратно. Обикновено са екстроверти, експериментатори и сексуални авантюристи.
Според други учени поемането на рискове е обусловено не толкова от поведенчески и когнитивни модели, колкото от биологични предпоставки. Кортикалната система при търсачите на силни усещания може да понася много по-високи нива на стимулиране, без да се претоварва и без да изпада в емоционален стрес. Мозъкът им автоматично смъква нивата на постъпилите стимули, което им дава усещане за дефицит на възбудимост. “Търсачите на слаби усещания” например имат склонност да “преувеличават” стимулите и това ги кара да ги избягват. Някои изследвания отдават тези различия на ензима моноамин оксидаза, който регулира дразненията, потискането и удоволствието, макар точният механизъм на действие още да не е известен. Той регулира поне три невротрансмитера: норепинефрин, който възбужда мозъка при дразнение; допамин, който е свързан с усещането за удоволствие в резултат на дразнение; и серотонин, който играе ролята на спирачка на норепинефрина и потиска дразненията. Възможно е
търсачите на силни усещания да имат ниски изначални нива на норепипефрин
и по този начин да понасят по-силно стимулиране, преди да се включи ефектът на серотонина. Те също може да имат и по-ниски нива на допамин и така да са в хронично състояние на хиповъзбудимост в центровете на удоволствието.
В днешно време такава динамика често е проблемна. В праисторически времена тя е била жизненоважна – допаминът е бил свързан с определени поведения:набавяне на храна, ръкопашен бой, събиране на корении изследване на околната среда, все дейности по оцеляването. Поемането на риск е облагодетелствало цялата група.
Самите авантюристи обаче биха се усъмнили в меродавността на такива суховати обяснения. Добре, на някакво ниво имаме химически, механически или други подбуди, но не обезобразяват ли те човешкия облик на любимите им занимания?
Къде остава свободната воля на личността
сред една такава роботизирана от биохимически импулси система? Нали катерачите, сърфистите, скачачите, рафтърите точно за да избягат от монотонното си ежедневие и усещането за програмираност се впускат в приключенията – за да върнат отново живота във вените си, за да изсмучат от скритите си депа последната капчица жизнена енергия, която иначе ферментира и загнива сред стените на офиса.
Дори и физиологично ориентираните психолози приемат, че допаминовата реакция е само част от картината на психологията на риска. Възпитанието, нагласите, личната опитност са важни детерминанти на авантюристичния импулс. Според някои изследвания деца, които са от тип Т, би трябвало от рано да бъдат поставяни в среда с необходимото ниво от стимули и да имат условия за канализиране на енергията като например нестандартен игрови и творчески подход в обучението, учители, които също са тип Т, тренирана подготовка по екстремни спортове и бойни изкуства. Това е начин да се предотврати негативният тип Т, който има криминални наклонности поради невъзможност да се адаптира.
Когато попаднеш сред катерачи и тяхната субкултура те завладее,
ти буквално се свързваш с нова действителност, която се разкрива пред теб постепенно с нарастващ интензитет на удоволствие, очакване и предизвикателство – така се формира личността, търсеща силни усещания. Рисковостта е плод както на био-химични реакции, така и на влияния от околната среда, но в същото време притежава и съзнателен, интелектуален аспект, който е могъща мотивираща сила. Преодоляването на препятствие поражда силно чувство за компетентност, вяра, че си способен да се справиш с всякакви ситуации от ежедневието. Авантюристи разказват, че единствено в ситуация на себепреодоляване могат да се почувстват безпощадно съсредоточени.
Цялото им внимание се фокусира върху мига, върху тук и сега, попадат в измерение, което е отвъд порядъка на времето и пространството в линейната реалност. На ръба на опасността, на границата между живота и смъртта, когато всичко зависи само от теб, от собствените ти способности, от психическата ти организация, която или ще се срине, или ще осъществи скок във функционирането си, именно тогава авантюристът се доближава до вътрешния си център.
Преживява медитативни и променени състояния на съзнанието по време на “акция”.
Дали по този начин съвременният човек, получил себе-реализация в социален план, не търси себе си, не търси себе-представа и самоопределение, независими от социалните норми и дефиниции? Той има нужда вече от себе-актуализация в универсален план, в измерение без условности, в което съществуват само той и Бог. Затова решава безразсъдно, но неизбежно да изпробва границите си с риск за живота си – живота, който познава; избутва ги с още един сантиметър нататък, за да надникне отвъд тях, за да прогледне за собствената истината, която след това ще отнесе обратно със себе си, завръщайки се в обществото. Според Фарли единственият начин да добиеш някакво усещане за това къде свършва “обществото” и къде започваш “ти” е да се откъснеш от неговите изисквания и защитеност. “Да поемеш риск, като излезеш от очертанията, от правилата и статуквото, означава да почувстваш кой си”, казва той. “Ако не се разшириш, ако не прекрачиш границите си, е много трудно да се сдобиеш с това знание.”
0 Коментара