Wet Republic е басейнът на MGM Grand, едно от известните казина в Лас Вегас, където обичам да ходя. Там е пълно с красиви жени, някои от които са специално наети, за да красят пейзажа. Често има DJ, пускащ модерна музика, а самият басейн е огромен комплекс с какви ли не лъскавини и декорации, които заслепяват окото. Всичко е направено така, за да внуши на хората, че добрият живот е тук сред лустрото и бързите удоволствия. Изглежда работи, защото е пълно с жадни за блясък хора. Фиестата никога не спира. Всички пият, танцуват и се натискат сякаш няма да има утре.
Лежа на един шезлонг и отпивам бавно и с наслада от своя Лонг Айлънд Айс Тий, огнения коктейл от пет вида алкохол, за който навремето написах разказ. Отпивам и усещам как
опиянението и сладостта се разливат по вените ми като тръпка.
Същевременно сърбам и от друг коктейл, четейки „Безкраен празник” на Хемингуей – биографичната история на автора за ранните му години в Париж през 20-те години, в средите на Езра Паунд, Ф. Скот Фицджералд и Гертруд Щайн. Спомням си „Полунощ в Париж” на Уди Алън, където героят се пренася във времето обратно в 20-те и се среща със същите тези персонажи, включително и с Ърнест Хемингуей. Споменът връща удоволствието от филма, което се смесва с тръпката от Чая. Освен това в тематичен шпагат ме настига диалогът на Людмил Станев от Няма такава книга:
Хемингуей към Скот Фицджералд:
Хемингуей: Скот, да имаш голям зелен шкаф?
Фицджералд (ледено): Не ми викай скот, имам си име.
Хемингуей: Е, добре, де, Скот, имаш ли голям зелен шкаф?
Фицджералд (слага си две бучки лед, още по-ледено): Не!
Хемингуей: Е, значи съм видял жена ти.
Смея се на глас и съм опиянен от лаконичността на тази шега с препратки към алкохолизма на Фицджералд и характера на жена му Зелда. Слагам си бучка лед в поредния коктейл и тя, в комбинация с горната история, ме стопля по-добре от слънцето.
После чета как младият Хемингуей отпива от чашата с коняк в кафенето Closerie des Lilas и слюнката ми става с вкус на коняк. В кафенето влиза издателят Форд Мадокс Форд, което пък ме подсеща за Форд Префект, смешния герой на Дъглас Адамс от „Пътеводител на Галактическия стопаджия”. Спомням си смътно, че Адамс кръщава героя си на модел Форд като шега с името на издателя.
Покрай кафенето минава случайно Алистър Кроули, поетът окултист
с прозвище Великият звяр 666, което ме връща към годините на четене на херметизъм и други езотерики. Онова ми Аз също започва да пие огнен Чай, коняк и Хемингуей, а аз на шезлонга усещам привкус на езотерика в питието си.
И понеже много обичам да пия, двата коктейла не са ми достатъчни, та се квася и с трети. Той има формата на бройкане на чудните женски форми наоколо ми. Има нещо вдъхновяващо в извивките, мократа, стегната плът, заоблените форми. Те предизвикват тестостеронен щурм в тялото на мъжа, повишават енергията му, ускоряват го. Целта на природата е да накара мъжа да направи всичко възможно, за да спечели жената, да си хвърли семката и да продължи гените си. Но тази инжекция от ентусиазъм и възбуденост може да бъде използвана и по съвсем друг начин. Оставям я да се разлее по мен, да ме настръхне психически и да ме наелектризира, но се възпирам от импулса да скоча след някоя красавица. Вместо това отпивам от тази физическа разцъфналост и я оставям да се смеси с Чая и с четивото, придавайки и на двете допълнителна сладост. Така,
докато седя на масата с Хемингуей, заглеждам минаващите парижанки
и си ги представям полуголи и потни на басейна в Лас Вегас.
Продължавам да чета, сърбайки от три чаши едновременно. В книгата Хемингуей и Форд водят забавен спор за това как да посечеш някого с поглед. Форд, като типичен английски високомер (нещо като водомер, но за мерене на снобария), обяснява как трябва да посичаме с поглед всеки, който не е истински джентълмен. Оттам пък тръгва обсъждане на това кои от великите автори са джентълмени и кои не. Форд настоява, че американците не са джентълмени, може би с изключение на Хенри Джеймс, който все пак прекарва голяма част от живота си в Англия и даже приема английско поданство. Хемингуей пита: „А Джон Дън бил ли е джентълмен?’ „Че той е бил пастор”, отвръща Форд. „Не е ли очарователно? Пастор джентълмен с еротичен привкус”, казва Ърнест.
Джон Дън е поет метафизик от XVI век, автор на поемата „За кого бие камбаната”, вдъхновила Хемингуей да напише едноименната си книга. Много го обичам, защото успява да съчетае в лириката си мистицизъм, еротика и хумор, чиято комбинация има не по-малък ефект от сместа от Водка, Ром, Текила, Джин, и Трипъл Сек в Чая. По този начин алкохолният коктейл придобива нови измерения и става още по-силен.
Дън започва своето обяснение в любов към своята любима с думите:
Ела, любов, че грохнах от съблазън,
не смажа ли мускета, ще съм смазан.
Когато враг врага си дебне, той
се уморява да стърчи без бой.
Рецитирам си го наум, докато гледам изваяните тела и палави женски очи около мен, което ме кара да изпитам състояние на възбуденост и екстаз, подобно на оргазъм. За разлика от оргазма, обаче, това трае дълго и ме оставя зареден и с развихрено въображение, вместо изпразнен и сънлив.
Ето че на масата в парижкото кафене до Хемингуей и Форд седим и ние с Людмил Станев и Джон Дън. Заедно гледаме заоблените задници на мацките край басейна, отпивайки от питиетата си, вкусвайки телата им. Времето не съществува, алкохолът е поезия, а философията – плът. Всички тези измерения се смесват в един чудотворен коктейл, който ме кара да се чувствам жив до пръсване. Започвам да виждам самия живот като вид коктейл, където можем да смесим различни преживявания и усещания в едно по-общо единство. И ако уцелим точните пропорции, се получава амброзия.
Някои читатели ще кажат, че този текст е объркан и еклектичен, на което ще отговоря – че все пак е лято и се пият коктейли.
0 Коментара