Коледата е тиква

Тиквата

За мен Коледата е тиква. Огненооранжева, украсена със златен препечен перчем. Такава беше тиквата на леля Мара, гардеробиерката от хасковския театър, дето живееше на тавана в блока на артистите. Самата леля Мара беше божествено създание – 1.50, със синкави, нежни букли, тънки ръце и едно сърце, от което извираше само благост – най-вече към всички безстопанствени дечурлига в блока, чеда на артисти, които са винаги гладни – във всичките смисли на тая дума. За топлина, внимание, домашно сготвена храна. Коледата бележеше кулминация в тиквената атмосфера в блока, а омайната й миризма се виеше още от входната врата долу. Аз просто я следвах и се оказвах на таванчето, където на масата заварвах парче тиква с мед, а в печката – нова тава с произведението на леля Мара.

До ден-днешен замирише ли ми на тиква, сещам се: Коледа, артисти, вълшебница със синкави букли.

Коледата за мен никога не е имала романтични отношения с подаръците. А единствено с най-скъпите ми хора, които рядко са се подреждали около масата – заедно на Рождество. По ред причини – раздели, разводи, кавги. От дете все съм имала моите любими хора като печена тиква, парче по парче – или татко, или майка. Или едните баби и дядовци, или другите. Или изпипаните до съвършенство и по конец гозби на татковата майка, или творческият безпорядък на мамината. И все едни празнични, пълни с любов и умиление към внуците и децата вечери, с които заспиваш, за да посрещнеш снега на Коледа. Да излезеш и поиграеш на воля, да забравиш за малко поне, че нещо у дома и в сърцето ти липсва, че няма подарък, който да го компенсира.

Традицията

Детството ми мина в очакване на чудото, в което не вярвах. Защото аз никога не съм вярвала в Дядо Мраз и неговия западен бек-вокал Санта Клаус. И докато с първия имам много сърдити снимки до елхата, на втория направо искам да му кажа, че разваля Коледата. Имам доказателства. Синът ми беше на 6, когато полуразплакан и с голям зор почна да казва с тихо гласче стихче на Дядо си Коледа. Защо? Е, как – нали всички деца така правят? Иначе подарък – ама друг път. Действието се развиваше на село, където се бяхме сбрали цялата рода. И по едно време, тъкмо в трето действие, настана чудо. Синът ми изведнъж силно се съсредоточи, избърса си сълзите и възмутено заяви: „Ама, Гино, ти защо ми се правиш на Дядо Коледа!”

Гина е всъщност баба му, която влезе в ролята – 100% неуспешно. Но имаше голямо желание жената. Откритието на сина ми развенча мита за несъществуващия беловлас старик в очите и на по-малкия ми племенник, който много добре се представяше в рецитирането и писането на писма с коледни желания. Желанията на децата ни се сбъдваха, но те овреме разбраха, че го дължат не на приказните герои, а на родителите си. На това му се вика реалност.

 Трапезата

Другата реалност на Рождество, която не искам да подминавам, са обилните трапези с нечетен брой традиционни нашенски гозби, които никой не яде. Имам доказателства и ярки спомени. По традиция, майка ми запретваше ръкави и се захващаше да прави минимум 11 задължителни постни ястия за Бъдни вечер. Аз помагах в заготовките, че те едно ли, две ли са нещата, контролирах сервирането, броенето на съдинките по масата, подредбата, и прочие. И тогава, в най-тържествения момент, се появяваше вуйчо ми и разваляше цялата постановка. „Ми каква е тая слама по масата? Ние тревопасни ли сме? Божке-е-е, седя тука цяла нощ и ми дават пълнени чушки с боб! Не, това не се издържа повече… Миче, иди до нас и донеси печения суджук!”

И рождественския пост завършваше малко преди Рождество – е, с малко възмущение, повечко смях, при напълно изядени питка, сармички, изпит ошав – нищо, че вуйчо беше възмутен как е възможно да присъства напитка от казармените му години. Всичко друго оставаше непокътнато на масата. Затова пък като донесох суджука, как потръгнаха нещата…

 Подаръците

Подаръчните трансфери за Коледа са като задължителните детски стихчета по същия повод – силно надценени. И тая сценка се разиграва година след година и а си решил да й противоречиш, а са те нарекли бездушен и груб рушител на традиции. Ами, такава съм, как не ме е срам! Миналата Коледа децата бяха възмутени, когато им подарих по една ултрамодерна четка за зъби. „Е, тва пък подарък ли е? Никога досега не съм получавал толкова смотан подарък?” – имаше такъв коментар. Добре, че към комплектите с четки добавих и ръчно правени и полезни! натурални шоколади, че да ми се размине малко.

Да, днешните деца са презадоволени с подаръци. Те ще останат в историята с милион снимки, запечатали мигове от връчването на какви ли не скъпи и евтини щуротии.

Знаят ли стойността на истинския подарък обаче?

Някога някой ми каза, че най-хубавият подарък, който човек може да направи за другиго, е да му подари нещо, родено от сърцето му и сътворено от ръцете му. В това е истинската стойност на подаръка. И аз се опитвам да го предам на децата си. Да разберат, че всеки ден е Коледа, когато някой ти е приготвил вкусен обяд. Всяка нощ е свята, когато има къде да се сгушиш на топло. Всеки миг е вълшебен, когато има до теб човек, който може да те прегърне и да те накара да се чувстваш обичан.

Пишейки този текст в навечерието на Коледа, давам тържествено обещание на себе си и близките ми, с които ще седнем заедно на масата в края на годината – няма да има повече сушени червени чушки пълнени с боб. Никой не ги яде.