Когато 8-годишната ми дъщеря неотдавна ми каза: „Мамо, ще те сложа в колекцията от най-добри майки“, реагирах спонтанно, със здрава логика на типичен възрастен. „Ехаа, но ти колко майки имаш, че правиш цяла колекция?“. „Не бе, мамо. Ти печелиш състезанието на майките!“ Ох, въздъхнах и я гушнах.
Няма по-голямо щастие от това да даваш и получаваш любов и няма по-трудна мисия в живота от това да си добър родител, особено когато отглеждаш детето си сам. Но ако самотата е състояние на духа, то да си самотна майка не те прави по-самотен от всеки останал родител. Става дума за клише, на което, подобно на много други, сме свикнали да робуваме и да се дамгосваме. Вместо да мислим повече и да обичаме повече, колкото и да е лесно да се каже. Но защо не, ако да мислиш, означава да вникваш и разбираш другия, а да обичаш – да се хвърлиш за него и от пропаст, без да търсиш нещо в замяна.
Съдбата беше решила така, че майка да ни отгледа с брат ми сама. Нощем или ако някоя буца заседнеше в гърлото, някак си си знаех, че баща ни ни гледа и пази от някоя звезда на небето. А денем и през годините детството си мина красиво и неусетно. Децата израснахме задружни, солидарни един към друг и независими. Майка ни се беше справила с мисията си на родител. Давам си сметка за това сега, а тогава, усещайки само с подсъзнанието липсата на физическа пълнота в семейството, си бях казала, че моето дете трябва да расте с баща. Но когато съдбата реши и мен по своему да удари по главата, сякаш да ми каже „осъзнай се“, разбрах, че физическата пълнота няма такова значение, ако няма любов и споделяни общи ценности. С други думи, по-добре се оправяй сам, вместо да се кривиш и да живееш в мухъл. Нищо самоцелно не води до добро.
Една за всичко
Едно от най-големите предизвикателства, когато отглеждаш сам детето си, е да умееш да влизаш в много роли, да си и доброто, и лошото ченге. Трябва да прегръщаш, целуваш и прощаваш, но трябва също твърдост на място, да показваш кое е добро и кое зло, и то така, че да постигаш доверие, не страх. Не приемам възпитанието чрез страх и отрицание. То е реакция на собствения ни егоизъм и стремеж към контрол, издава не друго, а родителска немощ. Заплахите, страхът водят до зависимости и неуверен характер. Ако сега като родител се мислиш за победител, скоро ще бъдеш големият губещ, защото когато пашкулът от илюзорна сигурност около детето се пропука, то ще се окаже лишено от умението и свободата да избира и да решава само.
Забранявам на дъщеря ми единствено онова, което е опасно за здравето и живота й, и то след разговор, в който заедно обсъждаме и заедно стигаме до решение. Такива разговори винаги водим и когато не смятам, че постъпките й са правилни. Предпочитам да разбере и проумее сама, а не да се чувства виновна пред родителския ми авторитет. Защото, ако сега изпитва вина към мен, след време ще се прегъне по същия начин пред фалшив авторитет. Иска ми се, когато порасне, самата тя да е своят най-голям авторитет.
Жена и приятелка за пример
Мама трябва да е най-красивата, мама трябва да е най-добрата приятелка. Винаги е така. Ние сме тази, с която се сравнява, тази, на която детето иска или без да иска започва да прилича. Нямаме право да показваме, че сме уморени. Нямаме право да бъдем унили, безразлични, сиви. Нямаме право да проявяваме слабост и нерешителност, да показваме сълзите си на яве. Нашата увереност подхранва увереността у собственото ни дете.
Една от любимите ми детски момичешки игри беше да обличам красивите нощници на мама, обувките й на токчета и да си представям, че съм принцеса. Сега не се сърдя, когато малката ми дъщеря проявява интерес да се гримира или да си прави маникюр. Всичко с мярка, разбира се, но от малка искам да знае малките женски нещица, от малка да избира сама дрехите си, да си създава и да придобива вкус към красивото. По същия начин, без насилие, да заобича книгите, черпейки вдъхновение от голямата библиотека и традиционното ни нощно четене преди заспиване.
Мечка страх, мен не страх
Животът ни е низ от всекидневия, от малки събития, които – когато правят впечатление – влияят на поведението и на характера. Променят ни. Животът на родителя, особено на този, който единствен носи отговорност, е и низ от страхове: ще успея ли да възпитам детето да бъде добър, отговорен, силен и свободен човек, ще го спася ли от страшните изкушения и терзания в пубертета.
Добър урок как да превъзмогна тези страхове получих от приятелка-рускиня, чието дете на 7-годишна възраст освен първи клас в редовното училище, посещаваше музикално училище, учеше английски и тренираше плуване. „Струва ми се, че натоварването й е много“ , казах. „О, не! Лошите изкушения в живота са толкова много, че отсега искам да й създам навик и чувство за заетост и дневен режим“, обясни моята приятелка.
Попитах дъщеря си какво за нея означава да съм добър родител. Помисли малко и отговори: „Да се грижиш добре за мен“. Но как? Тя само се усмихна, все едно ми каза: „Ти отговора си го знаеш и без мен“. Това, което аз си мисля, че знам, е да й давам и внимание, и свобода, да се чувства сигурна, но и да се чувства свободна в действията си, в решенията си.
И все се сещам за директорката на родилния дом, в който родих. Ден след раждането ме извика и ми каза: „Давайте на детето любов, много любов и всичко останало ще бъде наред“. Може би в това е тайната да попаднеш завинаги в детската колекция от най-добри майки.
0 Коментара