Колко е модерно да бъдеш минималист

Новите млади са рожби на Новото хилядолетие, а международните статистици имат специална титла за тях – наричат ги „тихото поколение”. Моята лична среща с поколението Z се случи през 2001 г., когато се роди синът ми. И честно казано, никак не съм съгласна с „тихото поколение” като описателна характеристика. Освен че две години не можах да се сдобия с достоен сън, освен че още толкова чаках наследникът да благоволи да проговори, освен че в последните вече 15 години той не разбира какво означава: „Абе, млъкни бе, млъкни поне за малко!”, освен че… да не ставам банална просто…

Това поколение е изтъкано от древни философи по дънки, които изключително мъдро поднасят своите размишления за живота – чак неудобно да ти стане. Сред тях има и безспорни адвокати, които от девет кладенци вода с менци ще донесат, за да те убедят в правотата си, а ти морен ще клюмаш с глава и ще си съгласен.

Така един ден синът ми се прибра вкъщи и ми връчи разпечатан лист хартия – с въпроси и отговори. Въпросите от учителя, отговорите от петокласника Калин. И се зачетох аз и ми стана едно драго.

Списъкът на един петокласник от поколението Z:

• Аз съм – честен и милостив човек.
• Чудя се – какво става по света.
• Искам – голяма и хубава къща и Aston Martin.
• Представям си – да имам много пари.
• Чувствам – че съм весел човек.
• Тревожа се – за неприятни неща.
• Плача – ако ми е тъжно за човек.
• Осъзнавам – когато съм постъпил неправилно.
• Мечтая – къщата ми да е на плажа.
• Казвам – че искам да видя делфин.
• Опитвам се – да бъда добър в училище.
• Надявам се – да постигна целите си в живота.

Викам си, ако тоя списък ми го връчат сега на мене, порасналата майка, надали бих отговорила така конкретно. На неговите години мечтаех единствено родителите ми да се разбират. За пари и къщи никога не ми е минавало през 11-годишния акъл. По глобалния въпрос „Аз съм” – боже, та кой има отговор на това!?

Та, стана ми драго, като прочетох тия отговори. В тях има от всичко – от материализма на битието до чистото човешко милосърдие. И всичко е постижимо. Изчистено от претенциите на мъглявия ум и натруфеността на житието.

Харесвам новото поколение.

То цени времето си и действа бързо, навярно защото не разбира търпението като вечност. Нашите деца влизат от строя в боя само при ясни условия и финансовата страна наистина силно ги интересува. Парите са задължителна разменна единица, познанията струват пари, парите купуват сигурност и спокойствие. Правила древни като света, които новото поколение прилага още на първо четене. Поколението Z очаква не просто да бъде добре заплатено, а да има интересна и предизвикателна работа. Очаква и равнопоставеност. Днешните млади може и да зачитат авторитетите, но не познават и не признават йерархията. Все тая им е какъв пост заемаш, колко си важен, червен ли си или пембен, в Буда ли вярваш или в Мики Маус. Те много държат на правата си. Така още 6-годишен, моят син все ми навираше своите „Права на детето”, които аз съм нарушавала. Как да му кажа, че навремето баба ми, без никакви обяснения и от засада, ми удари як бой със сноп коприва – затова, че се чекнех по парапета на селския мост. И аз никога не си потърсих правата…

Днешните млади са свикнали да

предпочитат картината пред текста –

така е по-бързо, лесно и удобно. И колкото и да се тревожим, че книгите са непознато приложение за тях, аз познавам 17-годишни и много по-малки, които четат по книга на седмица. Моят син не е от тях обаче. Спомням си как едно лято си беше „забравил” книжките за четене през ваканцията, та му връчих „Писмата на Сенека”. И седи той на плажа, 10-годишен, чете и се хили с глас. „Много смешни работи пише тоя човек”, е коментарът относно писанията на великия мъдрец. Когато го помолих да ми донесе „Братя Карамазови” от библиотеката в хола, той с голяма почуда направи констатация: „Не знаех, че Владо Карамазов имал брат!” Единствено Пушкин го плени трайно – не заради поезията, а заради неговите извънредно цинични „Тайни записки”, които му попаднаха в ръчичките и накараха и по-малкия ми племенник да настоява: „И аз обичам Пушкин! Защо не изучаваме тия записки в училище?”.

Новите млади в много отношения са сякаш по-мъдри от своите родители (в моя случай това е сигурно). И още по-често изглеждат така,

сякаш са братя и сестри на майките и бащите си.

Първо, защото нашето поколение е извънредно младолико, и второ – защото нашите потомци ни харесват и всяка прилика с първоизточника никак не е случайна. И обратното. Като един представител на новото поколение, синът ми има ясна визия за собствената си визия – задължително да бъде с риза. Това тениска, тишърт – не се признава. По едно време имаше мания за папийонки, но осъзна, че инфраструктурата на нашенския пейзаж не отговаря на тая висока чест. За всичко е виновен Джеймс Бонд.

Много ми е мило, че днешното поколение слуша музиката на своите родители – е, поне около мен е пълно с деца, покорени от Мetallica, Nirvana, Depeche Mode и Foreigner. Моят син е фен на Tears for Firеs, за чието творчество аз съм зле информирана. На него му е интересно да се рови в музиката на 80-те и 90-те и да прави сравнения. Към днешните двутактови мелодийки се отнася с презрение, а генералната му констатация е кратка: „След като съм се родил аз, музиката съвсем е зазляла. Пък за киното да не говорим…” Детето ме посъветва за нищо на света да не гледам „Лунна светлина” и че е голям срам, дето съм пропуснала „Укротяване на опърничавата” от 67-ма. „Абе, как може да не си гледала Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън? Нали е било в твоя век?”

Новото поколение не вярва на сълзи,

не вярва на „Ана Каренина”, мисля че не вярва и в любовта – онази, за която са изписани завидни страници художествена литература. И по-добре. Защото на новите млади реалността им отива. Айде стига вече древногръцки трагедии и драми… Куца им малко в спонтанността и сърдечността. Едни са обрани, стегнати, без лирични отклонения, без превъзнесени идеали – истински деца на своето време. Синът ми е почти на 17 и го видях най-развълнуван преди седмица, когато на Орлов мост съзря последния модел Aston Martin DB11. Закова се на място, въздъхна дълбоко и зачака светофарът да светне „зелено”. Гледа, въздиша, въртя се на пета. С навлажнени очи „го” изпрати в далечината и каза: „Ти знаеш ли, че тая кола струва повече от 300 000!” По пътя към вкъщи добави: „Много съм щастлив, че видях нещо красиво”.

В тая цифрова епоха, имаме щастието през лятото да бъдем на село, където модерното поне за малко да се разкара от главата ни и да даде път на простора и природата. Точно тоя китен селски живот се оказа по мярка на градските деца в родата ни, които не щат и да чуят за учене в чужбина, камо ли за живот там. „Аз си обичам Родината, бе!”, заявява твърдо и кротко синът ми и слага точка по темата за студентстване в Санкт Петербург. Той не само си обича Родината, той си

обича селото и не иска да напуска двора дори.

Но при едно условия – че има wi-fi. Това поколение не знае що е живот без технологии – без телефон, без интернет, без мобилно приложение. Отнемете им ги и са свършени. Ще им се наложи да излязат навън и да видят, че Слънцето изгрява от изток. Че картината на живота е далеч по-пъстра от обработените снимки в мрежата. Че да направиш добро на възрастен човек на улицата, е по-истинското постижение от фалшивите победи на малоумните плейстейшън-герои. Че да носиш отговорност е задължителното свидетелство за порастване, с което трябва да се сдобиеш.

Понякога съм гневна на новото поколение за неговата безхаберност – или по-скоро за егоистичната му настройка. Затова, че пести думи и време като пише zdr. omg, wow, wtf и други разни тинтириминтири. Че по-скоро ще ти прати смс или мейл, за да ти каже нещо, но няма да ти звънне – така де, да не си Лайза Минели…

За рождения ми ден преди 3 години, потомъкът ми постави мой портрет в „рамката” на списание TIME и отпечата (на английски, разбира се) Maria Toneva – A Woman to Love – „Жена достойна за любов” – такава съм аз в неговите очи. Благодаря на новото поколение.