Родителите ми живяха 40 години заедно, преди смъртта да ги раздели. Мисля, че имаха най-кошмарния брак на света – нещо като вечна война, от която не че не можеха – не искаха да се откопчат. Битки за всичко, дори да бяха на едно мнение. Веднъж дори се наложи да пропътувам в студения февруари и в още по-студен автобус 300 километра до Пловдив и обратно бременна, за да съм арбитър в някакъв пореден спор.
А на леглото в болницата, часове преди да почине, татко погледна мама в очите и й каза, че я обича. Тя му отговори със същото и никога не му прости, че си тръгна и я изостави сама. Истински му се разсърди, когато вече го нямаше.
Цял живот се питам как оцеля техният брак. И си давам сметка, че всъщност те бяха открили общ източник на брачна енергия. Не биха могли да съществуват отделно, защото бяха вързани за общ двигател. Отстрани това изглеждаше като кошмар, но за тях беше начинът да изразяват себе си, да усещат нечия близост, да бъдат едно цяло.
Със съпруга ми живеем заедно вече 29 години. 26 от тях са официален брак. А сякаш се събрахме вчера.
Когато разбрах в началото на връзката ни, че работата му е свързана с чести командировки, мисълта, която плъзна в мен, беше: „Чудничко, няма да си омръзваме“. Нямаше как да знам, че
не се заспива лесно, когато го няма.
Не зная дали има рецепта за здрав брак. По-скоро ми се струва, че здравият брак е като онази болест, при която краткотрайната памет е засегната. Всеки ден се събуждаш с мисълта, че човекът до теб е безценно същество, което отново трябва да опознаеш. Забравил си, че снощи сте се карали кой е трябвало да нареже салатата. Не помниш, че довечера отново ще трябва да режеш салата. Не се налага да увеличаваш интензитета на емоциите, за да ти е интересно. Не привикваш. Монотонността пада жертва на амнезията.
Освен да се радваш на синдрома на краткотрайната памет, трябва и да си мързелив. Толкова, че да не ти се иска да си създаваш нерви и проблеми с извънбрачни забежки. Те изискват усилия, нерви и време, които можеш да вложиш в нещо по-лежерно, като гледане на филми с половинката вечер. И разговор върху изневерите, които винаги се промъкват в сюжетите, ама само на екрана. Често си мисля, че ако бях изневерила, половината от удоволствието на съвместните ни занимания би си отишло, смазано от угризенията ми. Наскоро съвсем спонтанно той ми призна същото.
О, важно е също навреме да разберете, че
бракът не е функция на секса.
Несъмнено сексът е приятно занимание в дългите вечери, понякога повече, а понякога – по-малко от филмите или чашата вино. Но едва когато заедно осъзнаете, че това е само една от тухличките на брака, а не истинската крепост, тогава сте спасени. Защото предварително сте си простили временните нежелания, неможения, дори и неизбежно настъпващата с годините скука. Сексът не е цел, а едно от средствата да сте заедно. Ако сте пренебрегнали всичко останало и сте разчитали само на него, спокойно може да поръчвате надгробната плоча на брака си някъде след 15-ата му година.
Важно е, мисля, да си прощавате предварително и други неща. Спомням си една случка от ранните години на брака ни. Той излезе с приятели, а аз го чаках за вечеря. Наредих масата, имаше даже цветя и свещи. Не дойде навреме, не дойде дори 2 часа след времето. В драматичните истории от киното на това място героинята или изпочупва посудата и къщата, или тихомълком прерязва спирачките на колата му. Аз просто продължих да чакам. Прибра се два часа след полунощ с негов приятел. Масата беше сложена, седнахме тримата и се смяхме, разговаряйки до сутринта. Приятелят му каза, че няма да се ожени, докато не разбере, че ще има същото в брака си. Не е женен и до днес. А моето момче
никога повече не закъсня без предупреждение.
А когато аз паднах години по-късно, когато се сринах до ада и две години не успях да се измъкна от депресията и вината, оцелях заради него. Не каза дума за това, че моя грешка донесе проблеми на цялото ни семейство. Не ме обвини, не ме упрекна, а застана като скала до мен и ме извлачи от дупката. Така доказа силата си. Не с тупане в гърдите и крясъци. Беше мъж, а не мъжкар.
Най-важното в цялата наша история е, че се научихме да мислим като „ние“. Забравихме погрешните клишета, че компромисите са отрова. Когато ни учат на това, забравят да уточнят, че компромисът не е самоизличаване, а съобразяване с „ние“. Когато много ми се пътува, а той има работа, оставаме вкъщи. Когато му се лежи пред телевизора, а аз се нуждая от театър, отиваме на театър.
Важно е, че той не се плаши от сълзите ми,
не му изглеждат като извънземна зараза. Може да ме изтрае да плача на рамото му, докато от влагата го заболи ключицата. Аз нямам проблеми с хъркането му нощем, отдавна ми е по-важно да го чувам, отколкото да го няма. Дреболии някакви, но се оказват важни.
Не позволихме на родителите си да се намесят в брака ни. Този кинжал отклонихме съзнателно – с разум, с рани и битки. Не намесихме приятели в брака си – отрано се научихме, че това носи рискове. Не се пренебрегнахме взаимно, когато се появиха децата – и сега те са мъдри хора, които знаят, че обичта може да съществува, без да се реди на опашка за внимание.
Нашият общ източник на енергия е хармонията на „ние“. И ако мързелът е важен навън, толкова важна е и работливостта у дома. Не онази, която те кара да лъскаш къщата до припадък. Другата, която ти позволява
да забравиш немитите чинии, за да му направиш масаж
или просто да го изслушаш. Да станеш час преди нормалното, за да му направиш чаша чай или да подкараш колата в 3 след полунощ, защото тя има нужда от нещо точно тогава.
В крайна сметка бракът е като растение в саксия. Ако се грижиш правилно и с любов за него, то ще оживее. Ако пропуснеш да го полееш, оплевиш или напръскаш срещу въшки, ще залинее и умре.
Щастието с моето момче не ни е подарено, а извоювано в обща битка. Доброволна битка на равни хора.
И почти 30 години след първата ни среща очите ми виждат още оня красив непознат, с когото говорихме цяла нощ на студентския купон. А той май вижда в мен русокосата красавица, която снимаше за изпитите си във ВИТИЗ. Нещо им става на очите след дълъг брак. Замества ги сърцето. И добронамереният разум.
0 Коментара