Тогава тя бавно пристъпи напред. И изведнъж целият свят утихна. Дебелите каменни стени на катедралата спираха всеки шум отвън, спираха песните и глъчта на тълпите, спираха тропота на копита и дървените колела на каруците, вика на глашатаите и стоновете на просяците, спираха смеха на децата, зова на фанфарите и грухтенето на прасетата, спираха плисъка на вълните, шумоленето на вятър в дърветата, спираха смеха и слънчевата светлина, спираха всичко и всекиго, сякаш самият звук на живота бе спрял. Имаше само тишина и каменни колони, устремени към недостижимо далечния таван на залата, където заострените им краища се срещаха и забиваха в мрачното църковно небе като копия. Укротено и плахо, слънцето преминаваше през витражите и обливаше приличащата на огромна каменна паяжина зала в приглушена, оранжево-златиста светлина. И тя стоеше там, изправена и неподвижна, сред океани от безмълвие, а
около нея се виеха бавни, тежки късове време
Зад гърба й някой тихо въздъхна.
И тогава гръмна органът. Мощните, тържествени звуци запълниха пространството, литваха нагоре към върха на необятната зала, разбиха се в тавана й и се върнаха обратно, за да изпълнят всеки ръб и всеки ъгъл, да потекат като сълзи от очите на мадоните и да прелеят от милостивите длани на светците. Чистите, небесни тонове на органа, които бяха Го виждали и сега се връщаха, за да разкажат. И крещяха съдбата в ушите й, уши, които вече не бяха нейните, защото нищо по нея не й принадлежеше, нито тялото, нито разумът, нито скъпоценните камъни, обсипали косите й, нито разкошната корава рокля, която я стягаше като в клещи и не й позволяваше нито да диша, нито поне малко да приведе изправения си като позлатено разпятие гръб.
Гръб, който не беше неин. Нищо вече не беше нейно, защото тя беше Елизабет Валоа, новата кралица на Испания, Неапол и Сицилия, и всяка част от красивото й младо тяло бе собственост на Църквата и на Кралството.
Сега тя принадлежеше на своя бъдещ съпруг,
Филип II Испански, баща на момчето, за което беше планирано да се омъжи. Само че звездите решиха друго, Бог прибра Мария Тюдор при себе си и Филип пожела да вземе бъдещата булка на своя син за себе си. И ето ги сега тук, в подножието на дългия път към олтара, красивата като статуетка Елизабет Валоа, малката Ели, която от този момент вече не притежаваше себе си, и нейният много по-възрастен съпруг, блед и слабоват, с редките си безцветни коси и с полупрозрачния син поглед. Филип, крал на Испания, Филип с изскочилата напред долна устна, Филип II, до чието тяло вървеше сега и с чието тяло щеше да легне довечера, под небесата и под балдахините, тялото с дъх на козе сирене и помади, тялото му, това ужасяващо тяло…
Бавно и тържествено вървеше Елизабет със старчето до себе си, понесла своята съдба към олтара на Църквата и на Кралството, малката Ели с коравата атлазена рокля и тежката корона, Ели, която не принадлежеше на себе си. А сред острите каменни колонади ангели излитаха към небето и като летяха, пееха, пееха и ридаеха едновременно. Гласовете им се смесваха в тръбите на органа, който постепенно утихваше и само викът на ангелите отекваше в катедралата, „Елизабет” – пееха те, – „Елизабет, кралица на Испания, омъжена и свята, наша завинаги, Елииииииии”…
„Елиии! Ели, къде си?” – викаше някой оттатък открехнатата врата. Гласът я стресна, обърка я, сякаш за момент не знаеше коя е и къде се намира. „Ела, бе” – продължаваше гласът, – „къде изчезна? Слушай, тук в дворчето има истински живи гъски, белички и загладени. Ела да ги видиш, смешни са много, приличат ми на някакви идиотски булки!” Само Фильо можеше да крещи така, все едно не се намира в катедрала, а на пазара в Красно село. Независимо дали бяха в музей или в гробница, в средновековна библиотека или в друг някакъв храм, Филип винаги се държеше като развълнувано петгодишно дете.
Ели умираше от срам всеки път,
когато пътуваха и разглеждаха забележителности заедно. В празната барселонска катедрала обаче изглежда нямаше кой да им обърне внимание. А и точно сега гласът на Фильо не я подразни изобщо – напротив, когато го чу, Ели изпита страхотно облекчение. Тя изтича при него, прегърна го и двамата весело се загледаха в гъските, които се клатеха на големите си крака, важно местейки снежнобели дупета, които действително приличаха на кринолините на огромни сватбени рокли.
Години по-късно Фильо и Ели щяха да заведат там и децата си, в малкото вътрешно дворче на готическата катедрала в Барселона, където други гъски щяха царствено да поклащат белите си глави. Децата щяха да се смеят, а Ели и Фильо, все така неженени, щяха да се обичат все така силно. Понеже любовта им беше нещо тяхно си, нещо свободно, здраво и истинско, една красива лична афера, в която Държавата, Църквата и белите гъски просто нямаше защо да участват.
0 Коментара