Ноайя още не искаше да отваря очи, за да не усети изкуственият интелект в дома й, че се е събудила. Беше 1 януари 2070 г.
Вчера си заформи страхотен последен ден на годината. Първо гледа един направо древен спектакъл на „Вълшебната флейта“ от планетата Марс. Някога за хората представлявало огромно предизвикателство да стигнат до нея, макар че била от най-близките до Земята – едва на някакви си 55 милиона километра. Доста смешна и демоде й се видя операта, но пък била първата на Червената планета с
истински публика и актьори.
Случило се много преди Ноайя да се роди, през някоя далечна пролет на дългата 667 дни марсова година.
Следобеда не й се щеше да включи програмата за тренировки в капсулата, която се грижеше за физическата й кондиция. Нито да си играе на стари игри с пръстени и гривни, изпълнявали някога функции за снимки, музика или социални медии. Бяха й омръзнали още като малка, но някак я свързваха с генетично кодираните спомени. Сега всичко се управляваше от вградения в тялото чип, дублиран във физическото й убежище. Всичко. Здравето, финансите, образованието, настроението, пътуванията.
Виртуалните, де.
Само си го помисли и се пренесе на тиха и кротка няколкочасова почивка на остров Тонгатапу. Пищната красота на тропиците я правеха истински щастлива и почти забравяше живота си в стерилния високотехнологичен мегаполис.
Обичаше първо да се докара в традиционните полинезийски полички тенупе; да се окичи с пресни китки от франджипани; а после
да полежи на хамака по шарени бански,
поела в шепа пресен кокосов орех. Усещането за хладния, леко сладък сок, който се вливаше в устата й, беше реално като човешко присъствие. Монотонният прибой на вълничките, бризът, мирисът на водорасли – също. След такова приключение показателите на дишането и метаболизма й рязко се покачваха.
Беше оставила “кобота” да изчисти и дезинфекцира малкото й жилище. Той бе хуманоид с бионични ръце, умно дозираше препарата и се изчервяваше, когато го подиграваше за името му – съчетание на коронавирус и робот. Колекцията й от други електронни играчки от зората на дигиталната революция
ревнуваше и правеше пакости.
После за хапване си избра меню според семейните традиции – знаеше, че българската й прабаба Божана е правела страхотни баници с късмети и Ноайя си разпечата порциите на 3D принтера. С него преди това си беше направила нова туника за празничната нощ – в императорско червено и със златни шевици, за да уважи и китайските си предци.
Сипа си чашка немска бира,
за да почете прадядо си Стоян – бил колекционер и ценител на пенливото удоволствие. Стана лесно с новата джаджа, която пускаше абсолютно всичко за пиене, за което само си помисли – дори сладолед или крем супа. Много, много се смяха с холограмите на гостите й – приятели от цял свят. Те останаха възхитени и изненадани, когато намираха в плънката на печивото малките хартийки с пожелания – така неочаквани и закачливи в техния идеално уреден, безопасен, но и
безстрастен виртуален свят.
На Ноайя, разбира се, се падна онова, за което мечтаеше: да се върне през 2020-а, най-вълнуващата и предизвикателната година от хилядолетието – точно преди половин век. Тогава някакъв нов вирус спрял живота на цялата планета Земя. Хората се уплашили истински за съществуването си; разбрали, че не те, а Майката Природа командва парада и че винаги трябва да са готови да излязат от зоната на комфорт. Че
трябва да са по-добри и състрадателни.
Изпокрили се в домовете си, за да стопират разпространението на вируса-убиец, а това бил много удобен повод да се въведат и усъвършенстват технологиите, в чиято реалност битуваше тя.
Вечерта завърши с фойерверки от цялата галактика и парад на ретро космически совалки, взети от историческия музей. Изключи се от света за поздравленията, защото оптимизмът им й идваше в повече. Ноайя си искаше уникалното преживяване, което можеше да й предостави само връщането назад във времето.
За разлика от контролираните нискотарифни телепортации в настоящето, пътуването в миналото беше със специални права на достъп и можеше да се случи само няколко пъти в лимитирания до 140 години живот. Внедряването половин век назад изискваше умения и подготовка, които струваха
цяло състояние от биткойни.
Опитваше се да влезе в кожата на обикновено момиче-турист и искаше да види и пипне какво е телефонен кабел, билетче за градски транспорт и метален долар.
И скоро да преживее пандемията от коронавируса – такава, каквато е била за човечеството през историческата 2020-а. Дори мутацията си беше избрала, както и мястото: митичният Манхатън в Ню Йорк, сега вече погълнат от водите на Атлантика.
***
Ноайя се материализира на летище „Кенеди“ направо на изхода: след митническите и имиграционни проверки. Беше си платила икономично пътуване и не искаше да похарчи за пръстовото и лицевото разпознаване от резерва за следващите две екскурзии в миналото, които вече си беше намислила. За първи път попадаше сред толкова много хора с различен калибър и раси. Беше парализиращо странно за напълно изолирания й живот – толкова високи, ниски, дебели и с различен цвят на кожата?! В нейния свят всички тела бяха със
съвършени пропорции и шоколадов тен.
Заповяда на чипа си да сложи филтър на втрещените й от нереално реалния живот зеници. Съжаляваше, че беше претупала подготовката и хитруваше бързачката при упражнението с местните навици. Стоеше замръзнала в ступор в очакване на телепортация до хотела, но тя не се случваше. Стегна се, превключи на местния диалект. С питане и побутване се качи в метрото и й замириса на нещо непознато – влажните подземия в скалите под Манхатън.
Човекопотокът я извлече на улицата
и пак с питане и посочване намери хотела. Беше си заплюла бутиков в стар стил – да види и пипне какво е текстилен тапет, барокови мебели, кристални полилеи. Беше намирала стари архивирани изображения за това. Дадоха й нещо като плоско парче пластмаса, за да влезе в стаята си. Там на видно място бе оставен антикварен за представите й таблет, за да пуска осветлението и климатика.
Очакваше поне гласови команди,
но не и такава допотопност. По екрана на нещото, наричано телевизор, съобщаваха за началото на мерките за изолация в града. Точно навреме беше пристигнала.
Беше на остров Манхатън, в сърцето на Голямата ябълка, и имаше само два часа за почивка преди приключението на живота си. Разпусна с малкото нещица, които
беше домъкнала непослушно
от своето време – като кристала с безчет страници, не по-големи от молекула, съдържащ милиони книги от Световната библиотека на универсалния вселенски език и на всички световни диалекти.
Ноайя възприе огромно количество информация за Града на градовете – Ню Йорк, и от ранното утро последва плана си да го опознае с двуетажния туристически бус. Само след няколко часа сетивата й бяха претъпкани с непознати и извън всички представи форми и образи, цветове и аромати. Опитваше се през минута да маха очилата си за добавена реалност и осъзнаваше, че не носи такива, а така наречени „слънчеви“.
Тук, това и сега беше реалният живот,
нейният мечтан мегаполис от миналото, мислеше си тя в екстаз и опиянение. Вече бе напълно сигурна в значението на фразата „Можеш да изкараш момичето от Ню Йорк, но не и Ню Йорк – от момичето!“.
Когато в квартала Бронкс рецепторите й уловиха „нейния“ щам коронавирус, тя слезе от рейса и намери мястото с най-силна концентрация. Оказа се мърлява, запусната закусвалня на две нива, денонощно претъпкана с гладници и всякакви съмнителни типове. Не знаеше друго, освен да изчака вграденият й чип да подаде сигнал за тревога, че непознатият и мощен вирус я разболява. Остана дълго и близко, докато постигна гранично високи нива на насищане.
На следващия ден дойде отново.
Вечерта в хотела Ноайя започна да трепери от треска. Зверски я заболя главата. Усети пълзящата по цялото й тяло зараза. Вирусът я превземаше. На сутринта, на закуската в лобито на хотела, не можа да усети мириса на топлите, пръхкави кроасани – вече губеше обоняние – и едва се върна в стаята от слабост.
Прилоша й, а после падна на леглото
и спа дълги часове. Събуди се от суха, упорита кашлица и не знаеше къде е. Чипът й подаваше предписание какви медикаменти ще включи автоматично за възвръщане на обичайната й хомеостаза, но тя не потвърждаваше командата. Искаше да преживее това, което през 2020 и следващите години са почувствали милиони хора на Земята.
Болестта и любопитството се смесваха в едно и смяташе да отлага влошеното си състояние до подножието на пневмонията и цитокиновата буря. Искаше да изпита имунните си клетки и още повече – възможностите на
самолекуващите се тела,
каквито имаха човеците в нейната епоха. Авантюристът в нея не искаше да пропусне нищо от това, макар и болезнено, приключение.
После се намери в болнична стая с още трима интубирани. Всичко се случваше като в кристала, от който чете преди няколко вечери. С изострената си чувствителност чуваше и виждаше халюцинациите на другите болни, плачеше и се радваше на красивите им – и не толкова – човешки преживявания в оная експресивна филмова лента, както са наричали виденията в края на земния път. Изтръпваше от безсилие, когато след всяка смърт влизаха санитарите в пълна защитна екипировка, като извънземни зад своите маски и облекла.
Безжизненото й тяло
беше без видими функции от часове. Само очите просветваха от съобщенията и инструкциите на вградения чип, които никой освен нея нямаше да може да разчете. Усети как тя, непознатата млада туристка, бива пренесена върху металната количка с раздиплен отгоре чувал. Тя щеше да е едно от многото анонимни тела с етикет „Джейн Доу“ в моргата – като на жена без документи за самоличност. Едно, две, три – прехвърлиха я, загърнаха чувала и скърцащият цип беше затворен.
Изумиха се на разтегленото в усмивка лице.
С последни импулси Ноайя потвърди на вградения чип спасително лечение и телепортация до дома си: преживяла всичко, което искаше и без да иска, в това неповторимо приключение назад, към завладяната от коронакризата 2020-а година.
0 Коментара