Празници ли? Тази година за мен няма празници, но има призраци. Не се радвам по навик на пищното Рождество на всъщност най-великия възнесъл се и спасил ни призрачен дух. Никаква Коледа не ми се празнува, но краят на тази година наистина е край на нещо и начало на нещо друго и различно.
Призраците започнаха да прииждат още към средата на ноември. Мъглата, спуснала се над София, не беше никак обикновена. Тя не беше просто гигантска млечна каша, нито грандиозна медуза от изпарения, влага, смог и екологични извращения. Това беше призракът на града, излязъл да танцува своя монотонен и всепоглъщащ мъртвешки танц, смесица между жига, валс, сарабанда, степ, туист и всички останали видове сливане на ритъм с екстазни движения на тялото. Но нямаше екстаз в мъглата, в нея сякаш се беше вселила месомелачка за синусите, бронхите, дробовете, но най-вече за душата.
Някъде тогава забелязах, че на дървото, което се вижда от прозореца на тоалетната, е останало само едно листо. Час след това вече го нямаше, беше се присъединило към собствената си призрачна глутница на плочките пред входа и снежинки го покриваха като погребален саван. Наистина заедно с бялата мъгла дойде и белият сняг, но пред очите ми изникваха само черни неща. „Черна пролет” на Хенри Милър излезе и я прочетох, за броени часове я погълнах. Гледах и най-черния, макар и черно-бял, филм на годината – „Контрол”. За живота и смъртта на Йън Къртис, вокалиста на „Джой Дивижън”, култова манчестърска група от края на 70-те. След като го изгледах, започнах да търся разни снимки на Къртис и намерих наистина последната, правена на 13 май 1980-а, пет дни преди да се самоубие.
Аз съм роден на 13 май. И гледах „Контрол” още един път.
Това беше началото на една дълга поредица от съвпадения, симетрии и синхрони. Започнах да чета „Лунен парк” на Брет Ийстън Елис. В нея главният герой носи името на автора, но е някакво негово въображаемо алтер-его. Елис е преуспяващ писател и пълен нещастник, предрусващ, препиващ и довършващ не чак толкова добър роман. Изведнъж в живота му започват да изникват странни случки. Домът му внезапно, точно след парти на Хелуин, се променя и заприличва на къщата от детството му. Персонажи от книгите му се разхождат насам-натам и сякаш убиват хора. Баща му, мъртъв от десетина години, се опитва да му даде знаци не от отвъдното, а от парата на джакузито, от което някой сякаш преди секунда е излязъл и даже е закачил банските си на хромирания парапет.
Дочетох „Лунен парк” след едно парти в малко клубче, на което песента на вечерта, която ме вдигна и ме накара наистина да танцувам, беше Close to me на „Дъ Кюър”. Все още не знаех какво ме чака, какво приближаване и отдалечаване ми готвят призраците.
Афтърпартито беше в дома на един приятел. Останах там до пет и половина сутринта, заспивах и се събуждах непрекъснато. От колоните излизаха „Ред Хот”, Джон Фрушанте и „Крийм”, от устите на хората излизаха истории, за моята бях сигурен единствено в покашлянията и прозевките, думите сякаш някой друг ги изговаряше. От телевизора пък изпълзяваха евтините екшън образи на „Операция Делта Форс”, пета част. Малко преди да си тръгна, се
събудих със сутрешна ерекция след поредната кратка дрямка.
Ден преди да разбера някои неща, които ще опиша след няколко реда, забелязах, че дръжката на чаша, подарена ми още в началото на 2007-а, просто е паднала. Друга, от която пиех към седем и нещо сутринта, се беше спукала, но мислех, че е леко и само по повърхността. Когато започнах да я мия, тя се разпадна на парчета дебело матово стъкло, които счупиха киснещата се в мивката бяла чиния със златен кант. „Счупването на чашите значи ли нещо?” – зададох си този въпрос („Не” – отговорих си). И започнах дочитането на оставащите сто и петдесет страници от романа на Елис. Заради могъщата неадекватност, недоспиването, кашлянето и хининовия вкус на болест в устата потънах в четенето. Беше пълноценно и органично. Попаднах право в призрачния и плашещ център на прозаичната игра на този писател, съставена от симетрии, смърт, смущения, страх и съвпадения. В света на онзи измислен Брет Ийстън Елис счупването на тези чаши несъмнено би значело нещо.
В неделя, на втори декември, в същото заведение, в което се бяхме целували за първи път, тя ми каза, че вече не е съвсем сама. Изстреля го точно когато й бях казал за нещо страхотно, което почти със сигурност ще се случи следващото лято и в което май ще взема участие. Барабанист. Един път вече ми се беше случвал такъв сюжет. Наистина е странно усещането да живееш в нещо като коктейл между роман и филм.
Даже спамът в електронната поща ми се вижда като тъпа шега: „Тя можеше да остане с теб, ако пишката ти беше по-голяма.”
Тогава започнах да гледам как падат снежинките.
Градът изглежда уж чист и идеален. Сякаш не е тук, а на небето. Сякаш снежинките са облаци. Сякаш са перли и не е нужно Свети Петър да ни пуска където и да е. В Откровението на Йоан 21:21 (аз съм на 21 години и съвпадението вече не ми се вижда странно) портите на Новия Йерусалим на рая са дванайсет бисери (което е декември като месец и 21, ако размениш местата). Никога не съм си представял бисерите като перли, но нищо. Всяка порта от по един цял бисер. На английски се наричат pearly gates, перлените порти. Със снежинките сякаш раят слиза на земята.
Но има моменти, когато нещата се срутват и снегът е черен. Всичко потъва и се дави. Лампичките отвътре ти изгасват и даже да е Коледа, няма да светнеш като елха. Не знаеш на кой свят си. Ти не си ти и не можеш да дойдеш на себе си. Това не се случва за първи път, не е и тенденция. Това е нормалният ход на нещата и затова трябва да продължиш не по, а против течението, което влачи тонове лайна, сред които обаче блясват перли, заради които всичко си струва. Карат те да си мислиш, че не всичко е преебано. Перли, които са порти към някакво друго място и състояние, където се чувстваш там, където трябва да бъдеш – у дома, с нея, в нея, в рая.
Влизаш през перлите и портите на човека, който не е лайно сред лайната, но течението затова е течение, защото тече и не спира, и даже и перлите се давят и биват отнасяни. Раят може да е миг-два-минута и да се случва много пъти със същия човек, но няма шанс за нещо дълго, хубаво и устойчиво, което да е страхотно и невероятно. Което е било, вече няма да бъде.
Макар че никога не се знае.
Една вечер прекарах времето от 20 часа вечерта до 6 сутринта в непрекъснато говорене с приятеля, при когото няколко дни преди това само заспивах.
Беше велика диалогична нощ. Изслушахме двайсетина песни на „Депеш Мод”,
пуснахме и компилация на Майлс Дейвис, която се извъртя двуцифрено количество пъти.
Само чаках да чуя Time After Time отново и отново и после пак.
Хванах си таксито точно в 6 и 30. Цял ден не можах да заспя, настръхвах от главата до петите, побиваха ме тръпки и някакви мравки, все едно голи охлюви, ме лазеха. Бавно, бавно, бавно. Събраха ми се около 48 часа без сън, нито секунда лежане със затворени очи. Започнах да чета за инсомнии, за всевъзможни причини за проблеми със съня. Слава богу, напълно съм убеден, че нямам синдром нито на Клайн-Левин, нито на Клювер-Бюси. Други са причините.
С един адски близък човек си купихме билети за коледния концерт на Белослава. Той беше на 16 декември. С нея, която вече не е с мен, се запознахме малко преди концерта на „Нова генерация” на 16 януари 2004. Бяхме заедно на концерта на „Остава” в зала „Христо Ботев” на 16 декември 2004. До концерта на Белослава ставаха две седмици от онази неделя, когато тя ми каза онова много моно нещо. Тогава ми каза за новата и съвсем друга стереоистория. Мога веднага да направя шестнайсетка и от двете седмици: 2 седмици = 14 дни, 2 + 14 = 16. Малко е кабалистично, окултно и със сбъркана логика, но нищо. Това не променя факта, че без Моника всичко ми се вижда моно.
Евтиният секс и наркотиците са просто отлагане
(малки скоби) преди завръщането на ада, който е ежедневен и няма казани, дяволи и огън, но не можеш да го преглътнеш с водката и просто ей така да го забравиш.
Знам, че целият кокаин, новокаин и екстази на света няма да ме вдигнат така, както когато тя е отгоре и държа гърдите, дупето, ходилата и петите й. Когато сме заедно и се докосваме, сме толкова някъде другаде и толкова високо, че хората и адът под небето просто не могат да ни пипнат.
Знам, че всичкият диазепам, лексотан и прозак няма да ме успокоят така, както когато просто пием чай, мълчим, пушим цигари и всичко е наред. В телевизора може и да има стерео MTV, но без нея в света няма хармония и музика, а монохромен шум, хаотични зле композирани лъжи, които хвърчат като побъркани атоми. Светът е MPTV, празна телевизия, само кухи снежинки без картина, образ или фокус. Колкото и да е препълнен с образи и звуци, светът е изоставен, празен и тих като мъртвец.
В него, може би, даже вече няма призраци.
0 Коментара